Определение № 411 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 319/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Й. срещу решение №1121 от 15.10.2020г по в.гр.дело № 1703/2020г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение от 29.11.2019г по гр.д № 932/2018г на Районен съд-Девня по насрещна въззивна жалба на ответника „Товаро- разтоварна „ЕООД е отхвърлен иска на настоящия касатор за обезщетение в размер на 6699,26лв поради недопускане до работното място след поставовено от съда възстановяване на работа, за периода 21.06.2017-13.08.2018г, предявен на основание чл. 225, ал.3 КТ ,заедно с иска за мораторна лихва върху същото. Претенцията е основана на факта,че след възстановяването му на работа поради незаконно уволнение с решение по гр.д №81/2016г на РС Девня ,на 04.07.2016г ищецът се явил на работното си място в указания от съда срок ,но ответникът не го допуснал до работа .От 04.07.2016г до 15.07.2016г ищецът бил във временна нетрудостпособност.Поради недопускането,ответникът вече е осъден на основание чл. 225, ал.3 КТ да заплати на ищеца обезщетение за времето от 18.07.2016г до 20.06.2017г с влязло в сила решение от 22.11.2017г по гр.д № 490/2016г на РС Девня Настоящата искова претенция, уважената от първостепенния съд ,е за последващ период, тъй като обстоятелството допускане до работа на възстановения работник до работното му място не е настъпило по отношение на ищеца. Въззивният съд е ревизирал изводите на РС -Девня за основателност на иска като е изтъкнал ,че Й. не е установил с доказателства по делото да се е явил на работното си място с готовност да престира труда си за исковия период, а именно от 21.06.2017г до 13.08.2018г, Периодът е извън този по влязлото в сила решение по гр.д № 490/2016г на РС Девня.Това решение не се ползва със СПН за настоящия пеиод ,който е различен ,макар искът да е на същото основание.За недопускането на 04.07.2016г ищецът е получил обезщетение.Обстоятелство,за което според въззивния съд няма както твърдения,така и доказателства, е заявено изрично желание работникът да заеме длъжността преди уволнението,чрез явяването си в предприятието с готовност да поеме трудовите функции ,или да подаде писмена молба да бъде допуснат, да му бъде съобщена дата на която следва да се яви. В обощение е изтъкнато ,че недопускането следва да се установи конкретно „за исковия период“, а не по принцип ,за период различен от исковия и в този смисъл ВОС е привел като пример реш. № 73/2018г по гр.д № 1357/2015г и реш. № 246/2018г по гр.д № 4719/2017г ,двете на 4-то г.о на ВКС. В касационната жалба се изтъкват оплаквания за съществени процесуални нарушения незаконосъобразност и необоснованост на решението в частта, с която е отхвърлен иска по чл.225, ал.3 КТ и чл. 86 ЗЗД В изложение се сочи основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК по въпроса дали е достатъчно работникът или служителят да се е явил един път в предприятието и да е заявил готовност за започне работа и да му е отказано ,за да се приеме ,че е изпълнил задължение по чл.345 КТ във вр чл. 225, ал.3 КТ, или е необходимо за всеки отделен период, за който се претендира обезщетение, да се явява и да декларира готовност да започне работа. Изтъква се противорачие с реш. № 245/2010г по гр.д. № 1048/2009г на 4-то г.о ,реш. № 145/2011г по гр.д № 1186/2010г на 3-то г.о ,реш. № 913/2009г по гр.д№ 4080/2008г на 4-то г.о,реш. №518/2010г по гр.д № 374/2009г на 4-то г.о, в които е дадено обратно разрешение на въпроса ,включително за случаи на вече съдебно ангажирана отговорност на работодател да обезщети при недопускане до работа за предходен период. Евентуално се изтъква и обосновка по осонованието на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, изтъква се и очевидна неправилност на въззивното решение. В отговор касационната жалба и основанията за нейното допускане до разглеждане се оспорват от ответника чрез пълномощника му адв. Д.И.. Въпросът в изложението не е обусловил изхода на делото предвид изрично посоченото в решението .че силата на пресъдено нещо на предходното решение не ползва ищеца в този процес относно факта на недопускане, за периода по настоящия иск Въззивният съд не е приемал ,че че следва за всеки период да се демострира желание за осъществяване на трудова функция. Изъкват се и факти /необсъдени от въззивния съд / ,които водят до оспорвания краен извод. Касационната жалба е допустима, предвид цената на иска. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита ,че няма основание обжалваното решение да се квалифицира като очевидно неправилно, но е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулирания правен въпрос, на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.За да отхвърли иска въззивният съд се е позовал включително на недоказаност, изведена от съображението за пределите на СПН по влязлото в сила решение, но е изложил и съображения по релевантните за основанието на иска по чл. 225, ал.3 КТ факти, който въпрос е материалноправен. Изожените в решението мотиви навеждат на това ,че за последващ исков период, в последващ процес при предявен иск на основание чл. 225, ал.3 КТ, настоящият ищец отново следва да доказва както фактите ,случили се на 04.07.2016г и взети предвид по първото влязло в сила съдебно решение ,така и своята готовност да изпълнява трудовата функция на работата на която е възстановен от началната дата на процесния исков период насетне, като са дадени примери на позитивно установимия израз на тази готовност и желание. Същевременно,застъпеното от въззивния съд разрешение на въпроса,поставен в изложението, не намира опора в цитираните от състава на ВОС две решениея на ВКС. В решение реш. 246/2018г на 4-то г.о се препаща към отговора на правния въпрос ,даден в реш. №518/2010 на 4-то г.о на ВКС, като въззивното решение противоречи на установената и изтъкната от касатора съдебна практика на ВКС, формирана по него. В реш.№ 73/2018г на 4-то г.о се дава отговор на друг правен въпрос. С оглед гореизложеното Върховен касационен съд ІІІ г.о