Определение № 496 от 05.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2196/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (нататък и ГДИН) срещу въззивно решение № 52/13.02.2023 г. по гр. д. № 23/2023 г. на Плевенски окръжен съд, с което е отменено решение № 1722/23.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 3624/2022 г. на Плевенски районен съд и вместо това е постановено друго, с което е уважен предявеният от Д. Г. Г. срещу жалбоподателя ГДИН иск с правно основание чл.234 ЗМВР за сумата 11 640 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение в размер на разликата между вече изплатените му петнадесет месечни възнаграждения до дължимите му двадесет месечни възнаграждения. Ответникът по касационната жалба Д. Г. Г. в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Присъденото обезщетение от пет месечни възнаграждения е за първите десет години – от 01.09.1980 г. до 17.09.1990 г. от общо двадесет и шест, за последните шестнадесет от които - от 2005 г. до 2021 г., е било заплатено обезщетение в размер на петнадесет месечни възнаграждения. За първите десет години ищецът е работил като районен инспектор -охранителна полиция и при напускането не е получил обезщетение (еднократно парично обезщетение, включително при прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание, предвидено в чл.36, ал.1, т.3 ЗНМ). Въззивният съд е приел за приложими разпоредбите на чл.234 и чл.235 ЗМВР и като е взел предвид общият брой на прослужените от ищеца години като служител на МВР (общо 26), е приел, че той има право да получи максималните 20 месечни възнаграждения, поради което е намерил за основателен иска и за оставащите пет месечни заплати в общ размер 11 640 лева. Въззивният съд е приел, че разпоредбата на т.1, б.“а“ от Указанията за изплащане на парични обезщетения при повторно и всяко следващо прекратяване на служебното правоотношение – приложение № 6 към чл. 7 на Наредба № 8121з-920/13.07.2017 г. за условията и реда за изплащане на обезщетенията по глава единадесета от ЗМВР, според която сержантите от МВР не са имали право на обезщетение, когато уволнението е по искане на служителя преди да е придобил право на пенсия в пълен или намален размер, не е съобразена нито с нормата на чл.37, ал.1 във вр. с чл.36, ал.1, т.3 от ЗНМ (отм.), която е действала към момента на първото уволнение на ищеца през 1990 г., според която той е имал право да получи еднократно парично обезщетение, нито пък с нормите на чл.235 във вр. с чл.234 от ЗМВР, който безспорно е нормативен акт от по-висок ранг. Целта на тези указания е да бъдат в помощ на органа, който определя дали на съответния служител се дължи обезщетение при прекратяване на служебното му правоотношение с МВР и в какъв размер, като същите следва да се прилагат към релевантния момент на самото прекратяване на служебното правоотношение, което не означава, че тези указания могат със задна дата да преуредят въпроса дали при предходното прекратяване (уволнение) на правоотношението се е дължало и в какъв размер съответно обезщетение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване. В изложението за допускане на касационно обжалване, приложено към касационната жалба, касационният жалбоподател ГДИН извежда следния правен въпрос, за който твърди, че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: Приложима ли е действащата към момента Наредба № 8121з-920 от 13.07.2017 г. за условията и реда за изплащане на обезщетенията по глава единадесета от Закона за министерството на вътрешните работи (обн. ДВ, бр. 60 от 25.07.2017 г., в сила от 25.07.2017 г., изм. ДВ, бр. 13 от 09.02.2018 г., изм. и доп. бр. 28 от 05.04.2019 г.)? Въпросът не е обуславящ,. въззивният съд не е приел, че не е приложима и не е уважил иска поради това (че не е приложима). Както е приел и въззивният съд, обуславящ е въпросът дали съгласно чл.234 и чл.235 ЗМВР и при повторно прекратяване на служебното правоотношение служителят има право на обезщетение за общия брой прослужени години, когато при първото прекратяване не е получил обезщетение (или: при определяне на размера на обезщетението по чл.234 и чл.235 ЗМВР трябва ли да се присъедини първоначалният стаж, при положение, че има прекъсване)? Такъв въпрос не е изведен, а разпоредбите на чл.234 и чл.235 ЗМВР са ясни, пълни и непротиворечиви и не се нуждаят от тълкуване, отговорът е положителен. В случая се претендира обезщетение по действащия ЗМВР, на основание прекратяване на служебно правоотношение през 2021 г. (то е извършено на основание чл.226, ал.1, т.1 от ЗМВР – поради навършване на пределна възраст за служба – 60 години), а не се търси обезщетение на основание ЗНМ (по-късно ЗНП, отм.) на основание прекратяване на правоотношение през 1990 г. Доколкото въпросът се отнася до приложимото право в конкретния спор, несъмнено въззивният съд е определил правилно правната квалификация на иска – по чл.234 и чл.235 ЗМВР. Несъмнено Наредба № 8121з-920 от 13.07.2017 г.. е издадена на основание чл.241 ЗМВР, както посочено в самата нея (в § 1 от ЗР), за уреждане на условията и реда за изплащане на обезщетения по глава единадесета („Обезщетения“) от ЗМВР. Обуславящ е и въпросът дали забележката в т.1, подточка "а" от приложение № 6 „Указания за изплащане на еднократни парични обезщетения при повторно и всяко следващо прекратяване на служебно правоотношение“ към чл.7 от Наредба № 8121з-920 от 13.07.2017 г., в която е написано, че: сержантите от МВР не са имали право на обезщетение, когато уволнението е по следните причини: а) по искане на служителя, преди да е придобил право на пенсия в пълен или намален размер, дава основание за отказ да се изплати обезщетение за прослужени години преди предишни освобождавания, когато такива не са изплатени (получени). Със забележката е извършено тълкуване на разпоредби, които са действали към момента на предишно прекратяване на служебно правоотношение (в забележката не е уточнено кои са тези разпоредби). За приложението на нормите на чл.234 и чл.235 ЗМВР е от значение моментът на последното прекратяване на служебното правоотношение - да е при действието на действащия ЗМВР. Както беше посочено по-горе, нормите са ясни, от значение за размера на обезщетението е общият брой прослужени години и когато правоотношението е било прекратявано, приспада се само полученото обезщетение на същото основание, ако такова е получено, ако не е получено не се приспада нищо. Или: в случай като разглеждания, приложими са разпоредбите на чл.234 и чл.235 от действащия ЗМВР, а тълкуването не се отнася до разпоредби от действащия ЗМВР. Обуславящ е и въпросът какви са правомощията на съда, който установи, че между забележката в т.1, подточка "а" от приложение № 6 от Наредба № 8121з-920 /2017 и нормите на чл.234 и чл.235 ЗМВР е налице противоречие. Несъмнено правомощията на съда са уредени в нормата на чл.15, ал.3 ЗНА. Касационният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Касационният жалбоподател обосновава соченото основание с доводи, че въззивният съд е направил погрешни фактически констатации и необосновани правни изводи, поради това, че неправилно е приложил несъществуваща правна норма, като е взел предвид отменена такава на чл.37, ал.1 и чл.36, ал.1 т.3 от ЗНМ (отм.) във връзка с чл.36, ал. 1 т. 1-4 от ЗНМ (отм.), според която на служителите от офицерския състав (какъвто е бил и ищеца) се изплаща еднократно парично обезщетение. В конкретния случай при запознаване с мотивите на обжалваното решение настоящият състав не установи основателността на наведените доводи за очевидна неправилност и не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Настоящият съдебен състав намира, че наведените доводи за (очевидна) неправилност не се установяват от мотивите към въззивното решение. От мотивите на обжалвания акт не се установява при разрешаването на спора да е приложена несъществуваща и отменена норма (от отменения Закон за народната милиция), а обратно – от тях се установява, че въззивният съд е приложил нормите на чл.234 и чл.235 от действащия ЗМВР, след като е установил че предвидените в хипотезисите на тези норми факти (общо 26 прослужени години стаж, за който е получено обезщетение за петнадесет прослужени години, но не е получено обезщетение за останалите пет прослужени години до двадесет) са се осъществили. Поради изложеното, настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна не претендира разноски и не е доказала да е направила такива, поради което и на нея разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът