Определение № 3000 от 24.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1119/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК, о бразувано по съвместна касационна жалба на ищците И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., действащи чрез майка си Р. И. П., чрез адв. В. В. от САК, срещу решение № 720/10.12.2024г. по възз.т.д.№ 104/2024г. на САС в частта, с която е потвърдено решение № 685/29.05.2023г. по т.д.№ 1881/2021г. на СГС в обжалваните части за отхвърляне на предявените от тях искове против „Веселец“ ООД, [населено място], за разликата над 16 071.42лв. до 32 577.07лв.

В касационната жалба е релевирано оплакване, че е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в оставяне без уважение искането на касаторите за отвод, на осн. чл.22, ал.1, т.6 ГПК, на двама от членовете на въззивния съдебен състав, предвид участието им в състава, постановил решението по възз.т.д.№ 165/2024г. на САС, образувано във връзка с исковете на касаторите на същото правно основание, но срещу свързано с ответника по настоящото дело дружество, с което решение са приети за неоснователни всички основни възражения на касаторите, изложен е напълно идентичен основен мотив и е отказано сезиране на Конституционния съд с идентично искане за установяване противоконституционност на разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ. Касаторите релевират и оплакване, че въззивният съд не е дал отговор на доводите и възраженията им, че с даденото разрешение се дава неоправдано предимство на интресите на кредиторите на дружеството пред интересите на кредиторите на съдружниците, като излагат подробни аргументи. Също така касаторите изтъкват, че с даденото разрешение се приоритизират правата на дружеството - търговец, платец на данъци и работодател, спрямо правото на касаторите да получат действителния размер на претендираните от тях вземания. Излагат подробни аргументи, че не е легитимна цел, която да оправдава липсата на равностойно обезщетение, самоцелното съществуване на дружеството, при положение, че не може да плати действително дължимото на прекратилия участието си в него. Релевират и оплакване, че не са обсъдени доводите им, че активите са остойностени по цена на придобиване към минал момент - от 2008г., а пасивите- към 31.03.2021г. Необсъден според касаторите е и доводът им, че техният наследодател не е приемал счетоводната политика на дружеството и тя не го обвързва, респ., че счетоводната политика на дружеството не може да предопредели съществуването или обема на техните субективни материални права. Намират изводите на въззивния съд заизвършени в пряко противоречие с принципа на равно третиране, доколкото са предпочетени правата на другите притежатели на дружествен дял и другите кредитори на дружеството. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за присъждане в полза на всеки от ищците на сума от по 16 505.65лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.1 и т.2 ЗА в полза на предоставилия на касаторите безплатна правна помощ.

Евентуално, ако обжалванетко не бъде допуснато по първите пет въпроса от обективираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на обжалване, в касационната жалба е направено искане за спиране на делото и за сезиране на Конституционния съд на РБългария за установяване на несъответствие на чл.125, ал.3 ТЗ с чл.6, ал.2, чл.17, ал.3 и чл.19, ал.1 от Конституцията на РБългария. Релевирани са доводи, че разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ, според тълкуването в практиката на касационния съд, противоречи на принципа на равенство на гражданите пред закона, доколкото допуска различно третиране, нарушава принципа на неприкосновеност на частната собственост /чл. 17, ал.3 КРБ/, на свободата на договарянето и свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 КРБ/ и на закрила на инвестициите/ чл. 19, ал. 3 КРБ/.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е въведено основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Представлява ли основание чл. 22, ал.1, т.6 ГПК за отвод на съдебния състав обстоятелството, че същият състав се е произнесъл по аналогичен правен спор между ищците и свързано с ответника лице? По този въпрос касаторите намират, че даденото разрешение е в противоречие с решение № 50/29.04.2022г. по гр.д.№ 3559/2022г., I г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и да прецени всички правно- релевантни факти, от които произтича спорното право?

3. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази и обсъди в мотивите си всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, както и свързаните с тях доказателства, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени ?

4. Длъжен ли е въззивният съд да спазва правилата на формалната и правната логика при обосноваването на фактическите си констатации и на правните си изводи?

5. Има ли право въззивният съд да извращава и подменя факти и доказателства по делото и да основе решението си върху подобно извращаване/ подмяна, а не върху действителните факти и доказателства?

По въпроси от № 2 до № 5 касаторите се позовават на Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения на състави на касационния съд, постановени по чл.290 ГПК.

Основанието по т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК е въведено по следните въпроси.

6. Имат ли приоритет пред интереса на кредитора по чл. 125, ал.3 ТЗ интересите на всички други кредитори на ответника длъжник? Следва ли да бъдат предпочетени интересите на кредиторите на дружеството спрямо интересите на кредитора на съдружника в хипотеза на прекратяване на членствено правоотношение?

7. Следва ли междинният счетоводен баланс на ответника по иска по чл. 125, ал.3 ТЗ да бъде съставен съобразно досегашната му счетоводна политика, при положение, че тази счетоводна политика никога не е била приемана от прекратилия участието си съдружник?

С подадения чрез Адвокатско дружество „Б., Г. и С.“, представлявано от управляващия съдружник адв.В.И. от САК, писмен отговор ответникът „Веселец“ ООД поддържа, че касационната жалба е недопустима, като подадена срещу неподлежащо на касационно обжалване въззивно решение, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на искането за спиране и за сезиране на КСРБ и на касационната жалба. Претендира за присъждане на направените разноски, съгласно приложените писмени доказателства и списък на разноските по чл.80 ГПК.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК по подадената от ищците, действащи чрез майка си Р. П., чрез адв. В. В. от САК, съвместна частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение № 3731 от 30.10.2023г. по т.д.№ 1881/2021г. на СГС, постановено по молбата на ответното дружество за допълване на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция. Частните касатори оспорват извода за реално извършване от ответното дружество на разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция в твърдения от него размер. Същевременно считат, че доказателството за присъдените в полза на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция не е представено своевременно, а - след приключване на съдебното дирене, в хода на устните състезания, следователно не е прието по делото и не доказва извършването на разноски. Релевирано е и оплакване, че не е разгледано релевираното от ищците възражение за намаляване на направените от дружеството разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция, като са изложени аргументи за неговата основателност. По подробно изложените съображения и доводи искането е за отмяна на решението в обжалваните с частната жалба части и за оставяне без уважение на искането по чл.248 ГПК на ответното дружество, евентуално за намаляване на размера на присъдените в негова полза разноски за адвокатско възнаграждение до размера от по 1500лв. с ДДС за всеки ищец.

В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Подлежат ли на присъждане съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в хипотеза, в която няма доказателство за реално извършване на разноските от страната? – Твърди се противоречие с т.1 на ТР № 6/2021г. на ОСГТК на ВКС.

2. Подлежат ли на присъждане съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в хипотеза, в която доказателства за реално извършени такива, са представени след приключване на съдебното дирене?- Касаторите поддържат, че е налице противоречие с ТР № 6/2021г. на ОСГТК на ВКС.

3. Длъжен ли е съдът при направено възражение по чл. 78, ал.5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение да изследва и анализира/ прецени и фактическата и правна сложност на делото и да изложи мотиви по тях? - Твърди се противоречие с определение № 6015/20.12.2024г. по ч.грд.№ 2577/2024г., II г.о.

4. Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на осн. чл.272 ГПК? –Поддържа се противоречие с решение № 142/11.1.2.2019г. по гр.д.№ 743/2019г., II г.о., и цитираните в него решения.

5. Длъжен ли е съдът да откаже да приложи национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, ако тази уредба определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер?

Има ли право съдът да присъди възнаграждение в размер, по -нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет? - Твърди се противоречие с решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. на СЕС.

С подадената след срока по чл.275, ал.1 ГПК молба от 23.04.2025г. частните касатори допълват частната касационна жалба, като въвеждат основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и по следния въпрос:

Има ли право на разноски страна в хипотеза, в която тези разноски са платени от трето лице, без да е обосновано и доказано, че разходването на средствата е станало за сметка на нейното финансово състояние, тоест че са разходвани нейни средства? – Твърди се противоречие с определение № 2010/23.04.2025г. по гр.д.№ 2430/2024г., II г.о., определение № 556/19.12.2019г. по гр.д.№ 4289/2019г. и определение № 24/07.01.2025г. по ч.гр.д.№ 1863/2024г., последните две на III г.о.

С писмен отговор ответното дружество, чрез адв.М.К., намира частната касационна жалба за процесуално недопустима, на осн. чл.274, ал.4 ГПК, оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на частната жалба. С писмено становище релевира, че въведеното с допълнителната молба от 23.04.2025г. основание е преклудирано.

Съставът на I т.о., въз основа на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

По съвместната касационна жалба на ищците:

Същата е допустима, като подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, постановено по търговско дело с цена на всеки от субективно активно съединените искове – 2 000 000лв., която надхвърля прага за достъп до касационно обжалване по търговски дела; от надлежни страни, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е сезиран със съвместна въззивна жалба на тримата ищци срещу първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете им за вземания за получената от всеки от ищците по наследство част от стойността на дружествения дял на техния наследодател от имуществото на ответното дружество с ограничена отговорност над присъдените размери от по 16 071.42лв. до предявените размери от по 2 000 000лв., и за обезщетения за забава в размер на законната лихва. Във въззивното производство не са били спорни: съставът на активите и пасивите на дружеството по междинния баланс към 31.03.2021г. и балансовата стойност на ДМА, представляващи припадащата се на непродадените самостоятелни обекти/продукцията/ 7.18% ид.части от УПИ/3хлв./, на част от текущите/краткотрайни активи, представляващи закупени през 2011г. хидроизолационни материали/с покупна цена 83х.лв./ и на пасива – 43х.лв. Пренесеният във въззивното производство единствено спорен въпрос е относно балансовата стойност по междинния баланс към 31.03.2021г. на останалата част от актива - продукцията, представляваща изградените от дружеството през 2008г. и непродадени самостоятелни обекти, които са осчетоводени през 2008г. по тяхната себестойност, за които ищците са поддържали във въззивната жалба, че следва да бъдат оценени по пазарна стойност.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено и безспорно, че малолетните ищци са единствени наследници по закон, низходящи от първа степен, на И. П., починал на 26.03.2021г., бивш съдружник в ответното дружество „Веселец“ ООД, притежаващ 25 дружествени дяла по 50 лв. всеки, възлизащи на 1250лв. или 25% от капитала на дружеството. Установено е и е нямало спор, че по молба на ищците от 25.06.2021г. с окончателно решение № 1891/27.07.2021г. по гр.д.№ 37021/20121г. на СРС е допуснато, на осн.чл.61, ал.2 ЗН, приемане по опис на наследството на И. П., като всеки от ищците е приел равни части, по 1/3, от стойността на притежаваните 25 дружествени дяла от капитала на „Веселец“ ООД. По делото са допуснати и приети заключения на комплексна съдебно- счетоводна и оценителска експертиза и допълнително заключение по част съдебно - счетоводна в два варианта. Приемайки принципно, че дружественият дял на наследодателя на ищците следва да се определи на база историческата стойност на активите и пасивите по междинния баланс, съставът на апелативния съд, въз основа на допълнителното заключение на ССЕ, извършено на база съпоставка между първичните счетоводни документи със счетоводните записвания, е установил, че балансовата стойност на продукцията/изградените от дружеството през 2008г. непродадени самостоятелни обекти/ е 149 660.61лв., а не неправилно отразената в представения от дружеството междинен баланс стойност от 99 803.61лв., като така балансовата стойност на всички активи към 31.03.2021г. възлиза на 235 857лв./ земя, материали и продукция/. На тази база е изчислена разликата между актива и пасива, стойността на един дял, стойността на дяловете на починалия съдружник и припадащата се част на всеки от тримата низходящи наследници – по 16 071.42лв., до които размери исковете са уважени. При обсъждане на доводите на ищците, че изчисляването на размера на дружествения дял следва да се извърши на база пазарната цена на продукцията, съставът се е позовал на константната съдебна практика, приемайки ги за неоснователни. Относно оплакването на ищците, че изчислението е на база стойности на актива и пасива към различни моменти, в обжалваното решение е посочено, че в заключението на ССЕ всички активи и пасив са остойностени и са намерили отражение по тяхната действителна историческа стойност, към момента на тяхното възникване, с изключение на стойността на продукцията, която е коригирана в полза на малолетните ищци.

При служебната проверка, за която касационният съд не е ограничен от въведените от касатора основания, не се констатира вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо/в обжалваните части/. В константната си практика касационният съд приема, че участието на съдия/съдии, по отношение на когото/които е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, не може да обуслови нищожност или недопустимост на съдебното решение.

Доколкото трайната практика на касационния съд приема, че участието на съдия/съдии, по отношение на когото/които е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК би могло да е основание за неправилност на решението, а правилността е предмет на същинския касационен контрол, само в случай, че решението бъде допуснато до обжалване, но е извън предмета на производството по чл.288 ГПК, процесуалноправният въпрос № 1 не може да се определи като обуславящ за крайния изход на спора в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, по този въпрос не следва да се допуска обжалване.

Процесуалноправните въпроси от № 2 до № 5 са израз на въведената и последователно поддържана теза от касаторите, че определянето на равностойността на дружествения дял от имуществото на дружеството с ограничена отговорност следва да се определи на база пазарната стойност на активите. В този смисъл въпросът касае пряко правилността на решението, която обаче е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство. Даденото по въпроса разрешение в съответствие с формираната по приложението на чл.125, ал.3 ТЗ постоянна съдебна практика – постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 64 от 09.06.2009г. по т.д. № 504/2008г., II т.о., решение № 100 от 07.02.2013г. по т.д. № 665/2011г., I т.о., решение № 224 от 10.09.2010г. по т.д .№ 765/2008г., II т.о., решение № 81 от 18.07.2011г. по т.д. № 809/2010г., I т.о., решение № 87 от 06.06.2012г. по т.д. № 468/2011г., II т.о., решение № 120 от 10.07.2012г. по т.д. № 781/11г., II т.о. и решение № 10 от 10.09.2012г. по т.д. № 502/2010г., II т.о. Даденият правораздавателен отговор е, че при определяне на равностойността на дружествения дял на съдружник, прекратил членството си в дружество с ограничена отговорност, в междинния баланс активите и пасивите се отразяват по историческата им цена, която е цена на придобиване, себестойност, справедлива цена или друга цена, според приложимите счетоводни стандарти. Законът не допуска изчисляването на размера на дружествения дял да става на база пазарна цена на активите, а това може да стане само в случай на ликвидация на дружеството, когато наличните активи ще бъдат осребрени по тяхната пазарна стойност и на всеки съдружник ще се изплати съответствуващия му се ликвидационен дял, но правото на последния се свързва с прекратяване на дружеството.

По искането по чл.150, ал.2 КРБ:

Сезиране на КС от съд по конкретно дело е допустимо само по отношение на приложимата според този съд, като решаваща за изхода на делото, законова разпоредба (или цял закон). Това трябва да бъде аргументирано ясно и в пълнота в искането до КС (и то именно в изложението относно неговата допустимост). Ако искането не съдържа такава преценка или КС установи, че тя е неправилна, КС не е компетентен да се произнесе на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, а искането се отклонява като недопустимо.

В случая приложимата, като решаваща за изхода на спора, е разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ, според която база за уреждане на имуществените последици при прекратяване на участието на съдружник е балансът на дружеството, т.е. разпоредбата предвижда отношенията да се уреждат чисто счетоводно, балансово, а не на пазарна основа. Настоящият състав споделя изцяло приетото от въззивния съд, че посочената разпоредба не противоречи на Конституцията на РБългария. Несподелим е доводът, че разпоредбата допуска различно третиране, предвид приложимостта й при всички прекратителни основания по чл.125, ал.1 и ал.2. Не може да се приеме, че разпоредбата нарушава правото на стопанска инициатива и закрила на инвестициите, предвид отсъствието на гарантирано право на съдружниците на печалба, доходност или възвращаемост на инвестициите. Предмет на делото не е правото на собственост на ищците, а тяхно облигационно вземане по отношение на дружеството за припадащата им се по наследство част от дружествения дял на техния наследодател. Доколкото активите/а и пасивите/ са част от имуществото на ответното дружество, приложението на разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ държи сметка за правото на собственост на дружеството, но и същевременно - за засегнатите права и интереси на множество други неучастващи лица – контрагенти и кредитори на дружеството и мн.др., в тяхната комплексност и взаимна връзка. Ето защо искането по чл.150, ал.2 КРБ се оставя без уважение.

Въпроси № 6 и № 7 не могат да бъдат определени като значими за крайния изход на спора в смисъла, изяснен в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. От една страна, те не са обсъждани от въззивния съд. Видно от мотивите на обжалвания въззивен акт, в него не е обсъждана конкуренцията между интересите на кредиторите на дружеството спрямо интересите на кредитора на съдружника в хипотеза на прекратяване на членствено правоотношение. Не е коментирано от въззивния състав и приемането или не на счетоводната политика на дружеството от починалия съдружник, наследодателя на ищците. Въпросите са поставени в контекста на поддържаните от касаторите доводи и в този смисъл касаят пряко правилността на решението, която обаче е извън предмета на селективната фаза на касационното производство, а е предмет на същинския касационен контрол, когато и ако такъв бъде допуснат. По тези въпроси е необоснована и въведената допълнителна предпоставка за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В т. 4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че основанието „ от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена, поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не са въведени доводи за обосноваване на нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Въведените доводи от касаторите по въпрос № 5 са, че по него не е формирана практика на касационния съд, а по въпрос № 6, че е неприложима формираната практика на касационния съд в хипотеза на приемане на счетоводната политика от съдружника, поради което тя го обвързва. Тези доводи кореспондират с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не са въведени доводи и не е обосновано наличие и на останалите елементи на тази форма на основанието –непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването или промяна на създадената съдебна практика.

Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на изхода на спора на ищците не се дължат разноски, съответно на предоставилия им правна помощ адвокат не се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. В тежест на ищците се присъждат направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в общ размер 6000лв. с вкл.ДДС.

По съвместната частна касационна жалба на ищците:

Въззивно решение в обжалваните с нея части подлежи на обжалване, съгласно чл.274, ал.4 ГПК, във вр.с чл.280, ал.3 ГПК, предвид посоченото по-горе относно обжалваемостта на въззивното решение.

За да остави без уважение съвместната частна жалба на ищците, респективно – да потвърди постановеното по чл.248 ГПК първоинстанционно определение в обжалваните с нея части, с които всеки от ищците е осъден да заплати на ответното дружество направените разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция от по 28 535.36лв.с ДДС, въззивният състав е споделил и изцяло препратил, на осн. чл.272 ГПК, към изложените от първоинстанционния съд подробни съображения относно дължимостта, доказаността и размера на претендираните от ответното дружество разноски за адвокатско възнаграждение. Обсъдил е оплакванията в частната жалба на ищците относно това, че в платежното нареждане е посочено друго лице, в полза на което е плаащнето, но го приел за неоснователно, излагайки свои собствени мотиви.

Съгласно нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, която е приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на отнесения до съда възникнал между страните спор и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Както е изяснено в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросът от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по първите два въпроса произтича от липсата на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са пряк израз на поддържанаото от частните касатори, че липсват доказателства за реално извършване на разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция от ответното дружество, съответно, че доказателството за направените разноски е представено след приключване на съдебното дирене, съответно изискват проверка на данните по делото, каквато би могло да се извърши когато и ако бъде допуснато обжалване.

Молбата от 23.04.2025г. за допълване на частната касационна жалба, съответно формулираният в нея допълнителен въпрос, не се поставя на разглеждане, като подадена след срока по чл.275, ал.1 ГПК, считано от връчване на решението.

Обжалването следва да се допусне по въпроси № 3, № 4 и № 5, които, обобщени и конкретизирани, се отнасят до правомощията на съда при преценка на направените от страната разноски за адвокатско възнаграждение при релевирано от насрещната страна възражение по чл.78,ал.5 ГПК. Тези въпроси несъмнено са обуславящи за крайния изход на спора по см. на чл.280,ал.1 ГПК. Обжалването следва да се допусне за преценка дали даденото по тях разрешение е в съответствие с цитираната от частните касатори и служебно известната съдебна практика по чл.280, ал.1 т.1 ГПК.

В посочените от частните касатори решение № 142/11.1.2.2019г. по гр.д.№ 743/2019г., II г.о., и цитираните в него решения се приема, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени доводи във връзка, както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на възивника във въззивната жалба.

В цитираното от частните касатори определение № 6015/20.12.2024г. по ч.гр.д.№ 2577/2024г., II г.о., постановено по чл.274, ал.3 ГПК, се приема, че основният критерий, съгласно мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, от който следва да изхожда съдът, когато определя, респ. намалява размера на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, е законоустановеният критерий в чл. 78, ал. 5 ГПК – действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената по него адвокатска защита. Когато съдът е сезиран с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази релевантните факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. В съответствие с тези разрешения и приетото в решенията на СЕС, е формирана и практика на ВКС (определение № 474 от 28.02.2024г. по ч.т.д. № 961/2023г., I т.о, определение № 638 от 18.03.2024г. по ч. т. д. № 757/2023г., I т. о., и други), в които е прието, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Наредбата. Тези размери могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Значими за преценката на сложността на делото са и вида и броя на предявените искови претенции и тяхното съединяване. В хипотезата на обективно съединени искове, предявени с една обща искова молба, минималното адвокатско възнаграждение се определя за всеки от исковете поотделно, но в хипотезата на субективно съединени искове това правило следва да бъде приложено съобразно спецификите на конкретния случай.

В този смисъл следва да се даде отговор на въпросите, по които е допуснато обжалване.

Предвид отговора на въпроса, даденото от въззивния съд разрешение е неправилно, доколкото въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи свои собствени мотиви във връзка с релевираното от ищците възражение по чл.78, ал.5 ГПК, като е дължал цялостна проверка за законосъобразност на обжалваното определение/ТР № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС/

Поставеният процесуално правен спор следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция. Неправилно е възприетото от въззивния съд чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение разрешение, че липсва основание за намаляване на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение с вкл.ДДС, тъй като то в минималния, съгласно Наредбата/ в приложимата към момента на сключване на договора редакция/ размер, определен на база интерес от 6 000 000лв. Предвид формираната трайна съдебна практика след постановяването на решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. на СЕС, съдът не е обвързан от размерите по НМРАВ, а те могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. При преценка на направените от дружеството разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция следва да се отчете, че, от една страна, те са направени за защита срещу предявените три субективно съединени претенции, всяка от по 2 000 000лв., но, от друга страна, това, че делото не се характеризира с голяма фактическата и правна сложност, тъй като по поставения единствено спорен въпрос, свързан с приложение на разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ, е формирана трайна съдебна практика на касационния съд. Ето защо, по релевираното от ищците възражение с правно основание чл.78, ал.5 ГПК реално извършените от ответното дружество разноски за адвокатско възнаграждение следва да се редуцират до общ размер от 4500лв., от който всеки ищец дължи по 1500лв.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: