Определение № 1814 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 391/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Спортелит“ ЕАД, [населено място], чрез адвокат З. Н., срещу определение № 464 от 25.09.2024 г. по ч.гр.д. № 368/2024 г. на Бургаски апелативен съд в частта му, с която частично е потвърдено определение № 3209 от 19.12.2023 г. по в.гр.дело № 680/2023 г. на Бургаски окръжен съд за осъждане на „Спортелит“ ЕАД да заплати на „Д. строй“ ЕООД, [населено място] направени по делото съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5400 лв. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт поради неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост. Претендира се отмяната му и постановяването на ново определение, с което се оставя без уважение искането на „Д. строй“ ЕООД за присъждане на разноски. В условията на евентуалност се моли за намаляване на претендираното възнаграждение като прекомерно в съответствие с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /наричана по-долу „Наредба № 1 от 09.07.2004 г.“/, в редакцията й към датата на образуване на производството и/или съобразно решение от 25.01.2024 г. по дело С-428/22 на СЕС. Твърди се, че в атакуваното определение апелативният съд не е изложил мотиви относно наведените от настоящия частен касатор възражения, че на ответника не се дължат разноски. Излагат се аргументи в защита на факта, че обжалваното определение е постановено в противоречие с решение от 25.01.2024 г. по дело С-428/22 на СЕС. Оспорва се изводът на апелативния съд, че макар и незадължителна за съда, Наредба № 1 от 09.07.2004 г. може да служи за ориентир при определяне на размера на адвокатското възнаграждение. Счита се за неправилен и изводът на апелативния съд, че претендираният от ответника хонорар е справедлив и обоснован, и не следва да бъде намален. Според изложеното в случая не е взета предвид фактическата и правна сложност на делото, както и конкретно извършените процесуални действия, предприети от адвоката на ответната страна за осигуряване на защитата й по делото, което е довело до присъждане на разноски в завишен размер. Допълва се, че в случая водеща за определяне на размера на дължимите разноски следва да бъде Наредба № 1 от 09.07.2004 г., в редакцията й преди изменението от 04.11.2022 г., с оглед на факта, че адвокатът на ответната страна е поел защитата й и е депозирал отговор на исковата молба преди изменението на наредбата. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК жалбоподателят на първо място се позовава на очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В тази връзка частният касатор счита за очевидно неправилен извода на апелативния съд, че присъденото адвокатско възнаграждение не следва да бъде намалено по реда на чл. 78, ал.5 ГПК, тъй като макар и незадължителна, Наредба № 1 от 09.07.2004 г. може да бъде ориентир за справедлив и обоснован размер съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА. Твърди се, че съдът не е отчел предмета на спора, неговата цена и труда, положен от адвоката за защита на ответната страна, при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение. В обобщение, очевидна неправилност на атакувания съдебен акт се обосновава с крайния извод на апелативния съд, че възнаграждение в размер на 5400 лв. се явява адекватно и справедливо и не следва да бъде намелено. На второ място в изложението си жалбоподателят формулира следните въпроси, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда: 1/ „След като Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е задължителна за съдилищата, следва ли да се ползва същата за ориентир при определяне на дължимия размер на адвокатско възнаграждение от загубилата делото страна?“ 2/ „Коя е приложимата редакция на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - към датата на образуване на съдебното производство или към датата на приключването му?“ 3/ „Какви са критериите за пропорционалност на съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна?“ По горепосочените въпроси се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради противоречие с решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 на СЕС, решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на СЕС и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Твърди се, че въпросите са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Насрещната страна по делото - „Д. строй“ ЕООД, [населено място] не е взела становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: За да постанови съдебния акт в обжалваната му част, въззивният съд е приел за безспорно, че в случая ответникът има право на разноски. Счел е, че спорни са въпросите, дали претендираните от ответното дружество разноски за адвокат са били доказани и дали размерът им е бил прекомерен съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Апелативният съд е приел за доказани направените от „Д. строй“ ЕООД съдебни разноски по прекратеното първоинстанционно дело в размер на сумата от 5 400 лв., с оглед приложените пълномощно за адвокат Б. и адвокат Ш. /л. 28 от първоинстанционното дело/, и договор за правна помощ с адвокат Б. /л. 155 от първоинстанционното дело/, в който се сочи, че процесуалното представителство е било осъществено срещу сумата от 5 400 лв. без ДДС. Апелативният съд е счел за недоказано заплащането на ДДС върху договореното възнаграждение, поради което е потвърдил определение № 3209 от 19.12.2023 г. по гр.д. № 680/2023 г. на Бургаски окръжен съд единствено в частта за заплащане на адвокатско възнаграждение до размера от 5 400 лв. С оглед направеното възражение от ищеца по делото и настоящ частен касатор за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК апелативният съд е заключил, че то е неоснователно. Съдът се е позовал на датата на сключване на договора за правна защита и съдействие - 24.10.2023 г. и е достигнал до извода, че действаща към този момент е била Наредба № 1 от 09.07.2004 г. в последната й редакция - ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. Допълнил е, че дори и незадължителна за съда с оглед решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, наредбата може да служи като ориентир за справедлив и обоснован размер съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА, с оглед фактическата и правна сложност на делото и конкретно положения от адвоката труд. В конкретния случай апелативният съд е изчислил, че с оглед на съответната наредба минималният размер на адвокатското възнаграждение при цена на иска от 60 000 лв. се равнява на 5 450 лв., което е било и съобразено при уговаряне на адвокатското възнаграждение. Съдът не е намерил основание за намаляване на присъдения размер от 5 400 лв., тъй като е приел, че той е справедлив и обоснован. В тази връзка апелативният съд изрично е посочил, че обосновано е възнаграждение, което съответства на извършената дейност при отчитане на действителната правна и фактическа сложност на делото, многобройността на процесуалните действия, продължителността на процеса и значимостта на защитата интересите на представлявания. За конкретния случай съдът е отчел, че материалният интерес в спора по прекратеното дело е бил на стойност 60 000 лв., което е изисквало разглеждането му от по-горен съд като първа инстанция и е предполагало и по-значима сложност. С оглед на факта, че в случая става дума за иск по чл. 48, ал. 7, вр. чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС за заплащане на разходи за поддръжка на общите части в сграда в етажна собственост, съдът е приел, че се касае за усложнена фактология относно отделни обекти в сградата и специален ред за отделните размери на дължимите разходи. Съдът е посочил, че процесуалните действия, извършени от пълномощниците на ответника, се изразяват в подаден отговор на исковата молба, с изложени възражения за нередовност, недопустимост и неоснователност на иска, направено възражение за нередовност след уточнение на исковата молба, уважено от съда, като производството е било оставено без движение, подаден е бил допълнителен отговор - становище на исковата молба с доводи по съществото по спора, последващ допълнителен отговор след оставяне на исковата молба без движение, с доводи по новите твърдени от ищеца обстоятелства и е било предявено възражение за прихващане, конкретизирано в изпълнение на указания на съда с уточняваща молба и представяне на писмени доказателства. Отразено е било и участието на адвокат Ш. в проведените две открити съдебни заседания. Производството по делото е продължило една година до неговото прекратяване. С оглед на гореизложените обстоятелства съдът е достигнал до извода за фактическа и правна сложност на делото, съобразно която осъществената при висящността на спора адвокатска защита и съдействие е била надлежна, като компетентна, всеобхватна и пълноценна. С оглед на това апелативният съд е заключил, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е било справедливо и обосновано. В допълнение, съдът е добавил, че при прекратяване на исковото производство, за което в случая отговорен е бил ищецът, договореното и заплатено от ответната страна адвокатско възнаграждение следва да се определи като сторени разноски по вина на ищеца, с оглед провеждането на съдебния процес до неговото приключване с произнасяне на съответната съдебна инстанция по същество и възмездяването му следва да бъде в размер, съответстващ на дължимия от адвоката труд, до произнасяне на сезирания съд по съществото на спора. С оглед на горните аргументи, апелативният съд е приел, че платеното от ответника възнаграждение в размер на 5400 лв. е адекватно, справедливо и обосновано, поради което за този размер е оставил без уважение като неоснователна частната жалба на „Спортелит“ ЕАД. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Бургаски апелативен съд определение. С оглед твърдяната очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да се има предвид, че макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилен е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно определение, развити в частната касационна жалба, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка в самото производство по разглеждане на частната касационна жалба съгласно основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Поради това не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По формулираните три въпроса, които според жалбоподателят отговарят на критериите за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в съдебния му акт. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но също така – за да е правен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от посоченото тълкувателно решени, отговорът му не следва да е зависим от конкретните установени по делото обстоятелства, и от също конкретната тяхна трактовка от страна на съда, съобразно с особеностите на отделното дело. С оглед на горепосочените критерии, както и на конкретния начин, по който е обоснован от жалбоподателя /с позоваване на действителната фактическа и правна сложност на делото, и на извършените по него процесуални действия/, първият поставен въпрос се явява обуславящ за изхода на делото, доколкото съдът действително е посочил в мотивите си, че макар и незадължителна, но НМРАВ може да бъде ориентир за справедлив и обоснован размер съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА. Изводите на апелативния съд в случая обаче не противоречат на константната съдебна практика, а напротив - са в съответствие с нея. Съдът изцяло се е основал на действителната фактическа и правна сложност на делото, в какъвто смисъл е изложил подробни мотиви досежно вида на предявените искове, сезираната инстанция, конкретен брой и вид извършени по делото процесуални действия и др.п., като конкретната му преценка в изложения смисъл засяга правилността на акта му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В тази връзка частният касатор не е посочил конкретна съдебна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която обжалваното определение според него противоречи, нито е обосновал аргументирано подобно противоречие. Цитираната от него съдебна практика по реда на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК също не е в противоречие с изводите на въззивния съд. Твърдяното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК е заявено изцяло общо и бланкетно, без конкретни твърдения относно обстоятелствата по т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., поради което и касационно обжалване по този въпрос не следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Отговорът на втория поставен въпрос не е обусловил самостоятелно изхода по делото във въззивната инстанция. Въззивният състав действително е обсъждал коя би била приложимата редакция на НМРАВ с оглед конкретните обстоятелства по делото, но в същото време нарочно е изложил, че наредбата може и следва да служи само като ориентир, доколкото не е задължителна, съответно – решаващите изводи на съда относно дължимият размер на процесното адвокатско възнаграждение, не са основани на приетото от съда за приложимата редакция на акта, а на възприетата от него действителна фактическа и правна сложност на делото. Третият зададен въпрос не е обуславящ изобщо за изхода на делото, докато въззивният съд нито го е обсъждал в мотивите си, нито е излагал становище по него. При изложеното, по отношение на втория и третия поставени въпроси, настоящият съдебен състав счита, че не е налице първата предпоставка за допускане до касационно обжалване - наличие на правен въпрос, отговорът, на който е обусловил произнасянето на въззивния съд. Липсата на такъв въпрос е само по себе си основание за недопускане на касация, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение