Определение № 1879 от 09.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 878/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на "Г.-П. София” Е., ЕИК[ЕИК], действащо чрез процесуалния си представител адвокат С. П. И., вписан в АК – П., срещу въззивно решение № 1372 от 04.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2996/2025 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1631 от 09.04.2025 г. постановено по гр. д. № 8096/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив.

С първоинстанционното решение състав на Пловдивския районен съд е осъдил "Г.-П. София” Е. да заплати на М. П. Я. следните суми: - неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 22.11.2022 г. - 31.12.2022 г. в размер на 935,89 лева, мораторна лихва за този период в размер на 165,42 лева; - неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.01.2023 г. - 31.12.2023 г. в размер на 9 360 лева, мораторна лихва за този период в размер на 1026,34 лева; - неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.01.2024 г. - 10.05.2024 г. в размер на 3 977,53 лева; мораторна лихва за този период в размер на 78,98 лева, ведно със законната лихва върху неплатените брутни трудови възнаграждения, считано от датата на подаване на исковата молба - 10.05.2024 г. до окончателното плащане на дължимите суми.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. По изложени съображения се моли за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искови претенции.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставя следните въпроси:

1. При разпределяне на доказателствената тежест в доклада по делото посредством общи указания, без посочване на конкретните факти и обстоятелства, които се нуждаят от доказване, при липса на указания коя страна за кои точно факти и обстоятелства носи доказателствена тежест, респ. коя страна за кои факти и доказателства не сочи доказателства, при изрично формулирани доказателствени искания, следва ли въззивният съд да констатира непълнота и неточност на доклада и да предприеме съответни действия по отстраняване на процесуалното нарушение, като даде възможност на страните да предприемат нужните според тях процесуални стъпки?

2. При направено изрично възражение от страната и доказани от нея факти, които разкриват нищожността, длъжен ли е съдът да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор?

3. Длъжен ли е съдът да обяви нищожността на трудов договор на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД /поради относителна симулация/, когато тази нищожност е пряко установима от събраните по делото гласни и писмени доказателства и една от страните по делото е въвела в производството такова възражение?

Касаторът твърди, че по последните два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС, ОСГТК, по тълк. дело № 1/2020 г.

4. Представлява ли документ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК за доказване привидност на трудов договор книгата за ежедневен инструктаж по безопасност и здраве при работа, от която се установява, че работникът или служителят не се е явявал редовно на работа, в унисон с твърденията на страната, въвела възражението за нищожност и с показанията на разпитаните свидетели?

Според касатора този въпрос се явява от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Извън изложеното, касаторът твърди, че решението е очевидно неправилно като обосновава това основание за допускане на въззивното решение на касационен контрол с твърдения за неправилно обсъждане от страна на съда на всички доказателства по делото, от които, според касатора, се установява, че в действителност страните по трудовия договор не са имали намерение да встъпят в облигационна връзка, като договорът е сключен единствено с оглед установяване на кадрова обезпеченост за участия на работодателя в процедури по възлагане на обществени поръчки, с оглед на което от правна страна е налице симулация на трудовия договор.

По така депозираната касационна жалба не е постъпил отговор от ищеца.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК по отношение на исковите претенции с цена под 2556.46 евро или 5 000 лева, а именно - по иска за неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 22.11.2022 г. - 31.12.2022 г. в размер на 935,89 лева и по иска за неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.01.2024 г. - 10.05.2024 г. в размер на 3 977,53 лева. В останалата й част, касаеща претенцията на ищеца за неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода 01.01.2023 г. - 31.12.2023 г. в размер на 9 360 лева, касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета и цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. последно ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал предмета на делото: ищецът твърди, че на 21.11.2022 г. е бил назначен на трудов договор в ответното дружество на длъжност тенекеджия, довършителни работи в строителството, с основно месечно възнаграждение в размер на 710 лева, добросъвестно и стриктно изпълнявал задълженията си, но работодателят не изпълнявал задължението си за заплащане на положения от него труд; от своя страна ответникът твърди, че ищецът реално не е полагал труд през процесния период, имал само 12 работни дни и не се е явявал на работа въпреки многобройните молби на ответника.

Въззивният съд е констатирал, че въз основа на трудов договор № 140/21.11.2022 г. „Г. - П. София“ Е. като работодател възложил на М. П. Я. като работник да изпълнява в дружеството длъжността Тенекеджия, довършителни работи и строителство с код по НКПД 71212002 в отдел Г. - П. София и месторабота София, с продължителност на работното време от 8 часа, който трудов договор е безсрочен със срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя, при основно месечно трудово възнаграждение за работника в размер на 710 лева с периодичност на изплащане ежемесечно и с допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,6 % за всяка година трудов стаж. Посочено е задължението на работника да постъпи на работа на 22.11.2022 г. като допълнително е отразено, че работникът е постъпил на работа на 22.11.2022 г., което е удостоверено с подписите на страните по договора.

Въззивният съд е отразил показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели О. К. Х. и А. А. Н., разпитани по почин на ищеца, и Г. Р. Н. и Д. Г. Д., разпитани по почин на ответното дружество.

Посочил е, че от показанията на св. О. Х. се установява, че е работил за ответното дружество от 2020 г. до 2023 г. като тенекеджия, какъвто е бил и М.; работили по обекти; през 2023 г. работили в С. З. по обществени поръчки, в две старозагорски села, кметства и читалища; бригадата се състояла от 6 - 7 човека, в която бил и М.; през 2023 г. ищецът бил постоянно на работа, свидетелят бил бригадир; ежедневен инструктаж не бил провеждан; два пъти им плащали на ръка; на ищеца М. нищо не било давано; три години работил без пари; всеки ден М. бил ходил на работа.

Въззивният съд е отразил и показанията на св. А. Н., който установил, че е работил ответното дружество от 2021 г. до 2024 г. като тенекеджия; работили по обекти и в работилницата; 2023 г. работили в К., К., В.; правили улуци, тенекеджийска работа около година; М. е идвал на работа и не е отсъствал; плащали им в брой; шефовете давали парите на О., който им давал 100 - 200 лв. през седмица-две; когато им давали парите О. казвал на свидетеля, че плащат авансово; О. им бил шеф, били към 7-8 човека в бригадата и всеки ден били на работа с М..

Съдът е посочил, че св. Г. Н. е заявил, че не е работил с ищеца, но го е виждал в С., там имали работа; правили покриви; плащали им на седмица на ръка 70 лв. на ден; така плащали през 2023 г.; не бил чувал да се оплакват други работници, че не им се плаща; всеки бил доволен от шефа; провеждали им инструктаж всеки ден.

Съдът е отразил показанията на свидетеля Д. Д., работещ като технически ръководител и контрол по качеството в дружеството, който е заявил, че всеки ден извършват инструктажи; всички се подписвали в тетрадка за инструктажа, през 2023 г. М. не бил идвал на работа; шефът му бил уведомен, но не казал нищо, тъй като дисциплинарните производства били сложни; М. многократно не бил идвал да работи; той работил на частно с О.; посочва, че нямали цех в [населено място]; плащали им заплати като давали парите на О., който е главният бригадир на цялата група, а той попълвал ордер; О. получавал всичките пари и ги разпределял на работниците като на М. също давал пари; през 2023 г. М. не бил идвал на работа; при тях работниците са на трудови договор, защото работили по обществени поръчки.

Въззивният съд е посочил, че по отношение на трудовия договор във въззивната инстанция е релевирано възражение от дружеството, че трудовият договор е нищожен като привиден на осн. чл. 26, ал. 2 ЗЗД - твърденията са, че страните са се договорили спорадично да бъде престиран труд от работника за изпълнение на конкретни дейности по конкретни обекти, а не въз основа на трудово правоотношение на пълен работен ден.

В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че според възприетото в съдебната практика недействителността на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо недействителността на договорите по ЗЗД; тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот и недействителността на трудовия договор е невъзможно да се приравни автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД; особеностите на трудовото правоотношение обуславят и извод, че не е в обществен интерес да съществува възможност недействителността на трудов договор, или отделна негова клауза, да бъде релевирана по всяко време, а ограниченията за допускането на доказателствени средства по чл. 164 ГПК се прилагат и по отношение на трудовия договор, тъй като за него е установена писмена форма за действителност по чл. 62 КТ.

Въззивният съд е намерил за недоказано твърдяното основание за недействителност на трудовия договор - привидност по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД като се е мотивирал, че М. П. Я. е постъпил на работа по ТПО при ответното дружество на 22.11.2022 г. съгласно отразеното в трудовия договор; за сключването на трудовия договор от работодателя е подадено уведомление до ТД на НАП съгласно справка за прието уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, както и уведомление за прекратяване на ТПО – т. е. страните са третирали отношенията си като такива по трудово правоотношение, а и по делото не са ангажирани други доказателства, респ. изслушаните свидетелски показания са недопустими за доказване на привидността на договора, доколкото не е представен документ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е достигнал до извода, че представеният трудов договор представлява действително съглашение, по силата на което ищецът е работил на длъжност тенекеджия - довършителни работи в ответното дружество, на пълно работно време; договорът е действал през исковия период, тъй като по делото не се доказват твърденията на работодателя за неговото прекратяване на 14.02.2024 г. чрез заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и нейното достигане до знанието на ищеца, поради което въпреки подаденото уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за прекратен трудов договор, не може да се обоснове извода за прекратено трудовото правоотношение.

Въззивният съд е посочил предпоставките за уважаване на иска по чл. 128, т. 2 от КТ - ищецът следва да установи, че е работил по трудово правоотношение с ответника през процесния период, както и че е изпълнявал трудовите се задължения по него; от своя страна ответникът носи тежестта да докаже възраженията си относно основателността на иска, вкл., че трудовото правоотношение с ищеца е престанало да съществува преди исковия период или че правото на вземане не е възникнало поради липсата на положен от работника труд по трудовото правоотношение или поради погасяването му поради плащане, по давност и др.

Според въззивния съд тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа, който извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал. 3 КТ, където непостъпването на работа е уредено като прекратително условие, респ. - постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя.

Въззивният съд е приел за установено, че в настоящия случай е безспорно постъпването от ищеца на работа на 22.11.2022 г.; че ищецът е бил част от бригада от 6-7 човека и всеки ден е идвал на работа, както сочат св. О. Х. и св.А. Н., чиито показания съдът е кредитирал, поради което е достигнал до извод, че ищецът е постъпил на работа, явявал се е на работа и е изпълнявал трудовите си функции, респ. защитната позиция на работодателя, че М. Я. не е полагал труд през исковия период, а е работил само 12 работни дни, е недоказана.

Въззивният съд е приел за неоснователно позоваването на ответника на представените книги за инструктаж, с които единствено се документира провеждането на инструктаж за безопасност и здраве на работното място. По отношение показанията на св. Г. Н. съдът е посочил, че същите не са преки и непосредствени, а показанията на Д. Д. е приел за противоречиви.

Въззивният съд е приел за неотносими сочените от работодателя разпоредби на чл. 267 от КТ и чл. 268, ал. 3 от КТ, тъй като същите касаят изплащането на трудово възнаграждение без да е престирана работна сила при престой и производствена необходимост, при производство на некачествена продукция, каквито не се твърдят и не се установяват по делото.

В аспекта на изложеното въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал твърдяното неизпълнение от страна на ищеца по трудовия договор при условията на пълно и главно доказване. Достигнал е до крайния си извод, че по делото се доказва, че ищецът е постъпил на работа и е престирал работната си сила, както и не е опровергана презумпцията за добросъвестност при упражняване на трудовите му задължения, поради което ответникът дължи заплащането на уговореното в трудовия договор възнаграждение в размер не по-нисък от минималната работна заплата за страната, съгласно чл. 128, т. 2 и чл. 245 от КТ. Приел е предявените искове за основателни, поради което е потвърдил решението на Пловдивския районен съд.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

По първия въпрос:

Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК /т. 2/ въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.

В настоящия случай във въззивната жалба не са направени оплаквания за неправилно разпределена доказателствена тежест и непълнота на доклада по чл. 146, ал. 2 ГПК, поради което поставеният от касатора въпрос е неотносим и не обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият и третият въпрос на касатора са принципни и същите не обосновават причината, поради която са поставени на вниманието на касационната инстанция. Въззивната инстанция се е произнесла по възражението на касатора за претендираната от него нищожност на трудовия договор като привиден. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби. Не се обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1, ГПК по тези въпроси, поради което не е необходимо изследването на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Все пак, за пълнота на изложението следва да се посочи, че твърдяната от касатора привидност няма как да е видима от съдържанието на самия трудов договор. Изрично в мотивите на посоченото от касатора ТР е отбелязано, че „ при нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна“.

Основанията за недействителност на договорите в общия закон - по чл. 26-34 ЗЗД намират субсидиарно приложение и към трудовия договор, доколкото нещо друго не е уредено в КТ, което значи, че наличието на определени пороци на договора, сочещи на нищожност или унищожаемост по ЗЗД, е възможно да водят до недействителност на трудовия договор (в този см. т. 4 от ТР № 86 от 27.02.1986 г. по гр.д.№ 86/1985 г. на ВС на РБ, решение № 57/06.03.2015 г. по гр. дело № 2584/2014 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 58/30.07.2015 г. по гр.дело № 2600/2014 г. на ІV г.о. на ВКС, двете по реда на чл. 290 ГПК). Недействителността на трудовия договор не се приравнява автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД – т.е. установен порок на трудовия договор или отделна негова клауза, обуславящи унищожаемост или нищожност по смисъла на ЗЗД, опорочава и трудовия договор, съответно негова клауза, но води до недействителност по см. на КТ.

Тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така и с оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социално осигурителните и пенсионноосигурителните права на работника и/или служителя. Нищожните и унищожаемите сделки по ЗЗД водят до различни правни последици. Нищожният договор на общо основание не съществува за правния мир, нищожността може да бъде релевирана без срок, било чрез иск, било чрез позоваване на съществуващия порок, по принцип може да се противопостави на трети лица. Унищожаването на договорите се извършва с предявяване на иск от страната, в чийто интерес законът го допуска или от нейните правоприемници, искът се погасява с тригодишна давност, а решението има обратно действие; само ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожаване чрез възражение и след като давността е изтекла. С оглед особеностите на трудовото правоотношение, правните последици от недействителност на трудов договор или отделна негова клауза, независимо от вида на порока, са еднакви, обявяват се по един и същи ред. Страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена от съд. Дори когато трудовият договор бъде обявен за недействителен, ако работникът или служителят е действал добросъвестно, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат като при действителен трудов договор.

Четвъртият въпрос, зададен от касатора, е фактически и отново изразява несъгласието му с крайния извод на съда. Въззивната инстанция се е обосновала защо не е възприела книгите за инструктаж като доказателство, от което да се направи извод, че през процесния период ищецът не е полагал труд по съществуващото трудово правоотношение. Дали книгите за инструктаж могат да служат като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, даващо възможност за допускане на гласни доказателства за разкриване на симулацията, е въпрос, който не е бил повдиган в производството и не е разглеждан от въззивния съд. Такъв довод се прави едва в касационната жалба. Въпросът не отговаря на критериите за обосноваване на наличие на основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол, поради което няма как да се търси отговор дали решението е постановено в противоречие със съдебната практика или на същия следва да се даде отговор за развитие на правото.

Решението не се явява очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Претендираната от касатора очевидна неправилност на въззивното съдебно решение не отговаря на процесуалния стандарт за достъп до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, приет в съдебната практика на ВКС, поради което соченото основание не се обосновава.

Предвид изложеното не са налице съответните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване в съответната му част.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение