Определение № 1713 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2599/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. С. Б. срещу въззивно решение № 313/12.12.2022 г. по в.гр.д. № 385/2022 г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260018/28.03.2022 г. по гр.д. № 1076/2020 г. на Ямболския районен съд, с което са отхвърлени искове на Ц. С. Б. срещу дружество „И Ей Суис Сарл“ Женева, Швейцария: иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД – за обявяване (прогласяване) на нищожността на потребителски договор, сключен на 29.10.2016 г. от разС.ие съгласно чл.45 ЗЗП поради противоречие с императивна норма на чл.47, ал.1, т.1 и ал.7 ЗЗП и за осъждане на ответника да възстанови на ищцата сумата 20 500 лева, като получена без основание съгласно чл.34 ЗЗД, частично (частичен иск) от 303 274.15 лева по издадени 1 463 броя фактури; евентуално иск с правно основание чл.29 ЗЗД за унищожаване на същия договор и за осъждане на ответника да възстанови на ищцата сумата 20 500 лева, като получена без основание съгласно чл.34 ЗЗД; евентуално иск с правно основание чл.12 ЗЗД поради доказана недобросъвестност за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 20 500 лева; иск с правно основание чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, причинени от неправомерно поведение на ответното дружество. Сумите се претендират със законната лихва. Ответникът дружество „И Ей Суис Сарл“ в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу 1 Актът е постановен на 09.04.2024 въззивно решение, което подлежи на обжалване и е редовна, поради което е процесуално допустима. За мотивите на въззивния съд: Исковете са основани на твърдения, че ответникът не е представил ясно и разбираемо адекватна информация относно основните характеристики и естеството на услугите съобразно използваното средство за комуникация, относно условията за плащане, доставка и изпълнение, датата на престиране и въведената практика за разглеждане на потребителски жалби. Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано сключването на потребителски договор от разС.ие между ищцата и ответника (потребителско споразумение се сключва с изтеглянето на приложение) на 29.10.2016 г., нито издаването и заплащането на фактурите за покупка на електронни пакети. Въз основа на обсъждане на събраните по делото доказателства, включително заключения на СТЕ и ССчЕ, и на обясненията на ищцата, които съдържат признание на неизгодни за нея факти – че потребителският договор е сключен от друго лице – Г. Р. с изтегляне на електронна идентификация Apple ID с уникално потребителско име и парола, респективно изтегляне на приложението „Фифа Мобайл“ и потвърждаването на условията на потребителски договор е извършено от Г. Р., въззивният съд е приел, че не е доказано ищцата да е регистрирала мобилното приложение „Фифа Мобайл“ съобразно представените общи условия в периода 29.10.2016 г. – 30.10.2018 г.. Съгласно чл.4 от ЗЕДЕУУ не ищцата, а Г. Р е титуляр на електронната идентификация. Ищцата не е автор на електронно изявление, изявлението е направено от Гаетано Римини, поради това ищцата Ц. С. Б. не е страна по процесния договор. От заключението на ССчЕ се установява еднозначно и непротиворечиво, че депозираните с исковата молба 1 463 броя фактури са издадени на лицето Г. Р. с електронен адрес и идентификатор в Епъл (посочен е адрес в gmail.com), като категорично не се установяват данни за суми, заплатени от Ц. С. Б. във връзка с услуги, предоставени чрез приложението „Фифа Мобайл“. Акаунт е регистриран от друго лице – Г. Р., доколкото акаунтът създаден на негов I pad, който е свързан с негов Епъл профил. Не е доказано възражението на ищцата, че е направила изявление чрез Фейсбук профила и, т.к. „И Ей“ не съхранява действителна информация относно идентификация на потребителя във Фейсбук и не може да използва такава идентификация за идентифициране на действително лице. По наличието на основани за допускане на касационно обжалване: Касационната жалбоподателка извежда следните процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС – 2 Актът е постановен на 09.04.2024 основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване: 1. Длъжен ли е въззивният съд да спазва логическите, опитните или научните правила при формиране на вътрешното си убеждение? 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото? 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на крайния съдебен акт, с оглед спазване на императивните процесуални норми и принципи на гражданския процес? 4. Какви са предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и задължението на обжалващата страна да обоснове тяхното съществуване? Настоящият състав намира, че следва да обсъди въпросите в последователността, определена от последователността на процесуалните действия на въззивния съд: Въпросите 4. и 2. се отнасят до събирането на доказателства от въззивния съд. Въззивният съд е уважил част от доказателствените искания на въззивната жалбоподателка Ц. С. Б. и не е уважил искането и за допускане на нова (повторна) СТЕ с мотиви, че е преклудирано (чл.266, ал.1 ГПК), т.к. след изслушването и оспорването от ищцата (Ц. Б.) на наличната (приетата) по делото СТЕ, ищцата в предоставения и от първоинстанционния съд 14-дневен срок не е отправила своевременно искане за назначаване на повторна СТЕ с изчерпателно формулирани въпроси. Видно от изложеното, въпрос 4. е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика. Не е допуснато противоречие, а съответствие с посоченото от жалбоподателката решение по т.д. № 398/2011 г. – II т.о., с което е прието, че в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон и че при сезиране с такова искане за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл.267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими. Както беше посочено, въззивният съд се е произнесъл по искането за събиране на доказателства и е изложил мотиви за това, че искането е преклудирано – искането за допускане на нова (повторна) СТЕ не е направено от страната в рамките на 3 Актът е постановен на 09.04.2024 предвидения за това преклузивен срок, а след изтичането му. Въпрос 2. не е обуславящ, т.к. доказателственото искане не се отнася до доказателства, които се събират служебно от съда. Също така, от изложеното за мотивите му е видно, че въззивният съд не е направил извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, нито, че са необходими (конкретни) доказателства за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Поради което и въззивният съд не е допуснал противоречие с посоченото от жалбоподателя разрешение в т.3 от ТР 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос 3. За задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, е обуславящ, доколкото се отнася до задълженията и правомощията на въззивния съд (чл.269 - чл.273 ГПК), но той не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика по делото. След като е очертал предмета на спора във въззивното производство, въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства за релевантните за спора факти, на които са основани доводите във въззивната жалба и исковете на Ц. Б. и е изложил мотиви за тяхната неоснователност. От извода, че ищцата не е доказала твърденията си за сключен договор с ответника, следва изводът за неоснователността на исковете, при което въззивният съд не е следвало да се занимава с твърденията на ищцата за пороци в договора, които обуславят прогласяването му за нищожен, евентуално унищожаването му, евентуално недобросъвестност при сключването му, евентуално претърпяване на вреди от него, нито е следвало да се занимава с възраженията на ответника срещу основателността на исковете. Въпрос 1. За задължението на въззивния съд да спазва логическите, опитните или научните правила при формиране на вътрешното си убеждение е обуславящ. Той се свежда до задължението за обоснованост на фактическите изводи на въззивния съд. Но този въпрос не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика, тъй като въззивният съд е основал фактическите си изводи (за релевантните за спора факти) на анализ на събраните по делото доказателства. След което е основал правните си изводи за основателността (неоснователността) на доводите във въззивната жалба и на предявените искове на фактите, които е приел за установени. Следва да се отбележи и че посочването на т.12 от ТР № 1 /17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл.188, ал.1 и 2 ГПК (отм.) и чл.157, ал.1 и 3 ГПК (отм.), е неуместно, защото тя е обявена за изгубила сила с 4 Актът е постановен на 09.04.2024 т.3 от ТР № 2/02.07.2004 г. по гр.д. № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че необосноваността е (вече) отделно отменително основание (с изменението на чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.)). С двете тълкувателни решения е извършено тълкуване на разпоредби от отменения ГПК. Настоящото съдебно производство се развива при действието на ГПК от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г., съгласно който необосноваността също е отделно отменително основание. За да обоснове наличието на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК жалбоподателката следваше да посочи решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 от приложимия ГПК. Касационната жалбоподателка се позовава и на очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Като аргумент за очевидната неправилност жалбоподателката е изложила твърдението, че въззивният съд е основал вътрешното си убеждение на видимо погрешен отговор на въпроса - как потребителят сключва договора с ЕА за използване на Фифа Мобайл. В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК, включително на довода (аргумента) за очевидна неправилност. Поради изложеното, настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски, а искането на ответната страна за осъждане на жалбоподателката, която оспорва касационната жалба, да и заплати разноските по делото е основателно и доказано за сумата 16 781.02 лева разноски за процесуално представителство, за които е представен списък на разноски, фактура и извлечение от банкова сметка, с което се удостоверява паричен превод в размер на 8 580 евро, което е равно на 16 781.02 лева по фиксирания курс на еврото към българския лев. Воден от изложеното съдът