Определение № 317 от 20.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 464/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. П. В. срещу решение на Сливенски окръжен съд, ГО, №.164/26.10.18 по г.д.№.441/18-с което, след отмяна на решение №.931/19.07.18 по г.д.№.647/18 на Сливенски районен съд, предявеният от касаторката иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.211 ЗМВР /отм./ за признаване за установено, че има право на допълнителен платен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа в размер на общо 873 часа за периода от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2014 е отхвърлен като неоснователен поради погасяване на правото по давност. Ответната страна Главна дирекция Изпълнение на наказанията оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че предявеният установителен иск е допустим, но погасен по давност. Ищцата работи по служебно правоотношение като държавен служител в ГД“Изпълнение на наказанията“ при МП, като за процесния период има право на допълнителен отпуск в размер на 873 часа – който не се установява да е предоставен от работодателя и да е ползван от служителя. Отношенията между страните за процесния период /първо тримесечие на 2003г.-30.06.14/ се уреждат от ЗМВР в сила до 12.07.06 и ЗМВР в сила до 27.06.14 – съгласно които /чл.229 ал.1 т.9, съответно чл.212 ал.1 т.3/ държавните служители в МВР имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, като отпуските не могат да бъдат компенсирани с парично обезщетение освен при прекратяване на служебното правоотношение. Тъй като в случая се касае за държавни служители, за неуредените въпроси е приложим ЗДС – в сила от 1.03.11, в чийто чл.59 ал.5 ЗДС е въведена 2-годишна давност за упражняване на правото на платен годишен отпуск. С оглед на тази разпоредба правото на ползване на неизползваните отпуски, на които ищцата е имала право от 2010 до 2014г., се е погасило с изтичането на две години - доколкото за допълнителният отпуск през 2014 тази давност е изтекла в края на 2016, а исковата молба е подадена на 13.02.18. За периода 2003-2009 П.В. също е имала право на ползване на допълнителен платен отпуск, като за всяка от годините, след изтичането й, тя е можела, след като спази съответната процедура, да поиска от работодателя да й бъде разрешено ползването на допълнителен отпуск. По делото не са приложени доказателства такова ползване да е било поискано и отказано. Погасителната давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира, да е възникнало. След отпадане на забраната за компенсиране на извънреден труд с почивка е създадена възможност служителят да извърши компенсация с едностранно изявление, ако тя не бъде извършена от работодателя. Това право възниква с изтичане на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши, и се погасява с тригодишна давност; ако трудовото правоотношение е било прекратено, на мястото на потестативното право, което не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение. Така в случая ищцата е следвало да претендира правото си на допълнителен отпуск за 2003г. до края на 2006г., за 2004г. до края на 2007, за 2005г. – до края на 2008, за 2006 – до края на 2009, за 2007- до края на 2010, за 2008 – до края на 2011 и за 2009 до края на 2012. При това положение и доколкото искът е бил предявен на 13.02.18, възражението за давност и по отношение на периода 2003-2009 също е намерено за основателно. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК и ал.2 ГПК. Сочи въпроси - относно правото на допълнителен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006г. (отм.) и наличието на срокове за упражняването му, респективно възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване, приложимостта на чл.176а КТ и чл.59а ЗДСл за правото на допълнителен отпуск за положен труд по ЗМВР, относно отпуски, възникнали след 01.03.11, приложимостта по аналогия на норма от общ закон /чл.176а от КТ и чл.59а от ЗДСл/, предвиждаща погасяване по давност спрямо субективно трудово право, което е регламентирано в специален закон /ЗМВР от 2006, отм. със ЗМВР от 2014/, съдържащ изрична възможност за ползване на неизползваните отпуски от минали години до края на службата, и др.- и практика /реш.№.12/10 по к.д.№.15/10 на КС, реш.№.3/23.02.17 по к.д.№.11/ 16 на КС, реш.№.12/20.07.95 по к.д.№.15/95 на КС, реш.№.12/ 25.09.97 по к.д.№.6/97 на КС, реш.№.14/23.11.00 по к.д.№.12/00 на КС, реш. на СЕС, Vс. от 29.11.17 по преюдициално запитване относно защита безопасността и здравето на работниците Директива 2003/88/ЕО организация на работното време, чл.7, реш.№.235/8.11.16 по г.д.№.2082/16, ІІІ ГО, реш.№.142/3.05.16 по г.д.№.6137/13, ІV ГО, опр.№.253/18.02.14 по г.д.№.6137/13, реш.№.44/ 15.02.12 по г.д.№.532/11, опр.№.470/10.05.10 по г.д.№.478/10, ІІІ ГО, реш.№.914/27.11.9 по г.д.№.4336/08, реш.№.10/ 21.04.15 по г.д.№.3814/14, ІV ГО; реш.№.81/10.11.17 по г.д.№.5826/15, ІІ ГО, опр.№.16/12.01.11 по ч.г.д.№.621810, опр.№.238/21.04.11 по г.д.№.131/11, опр.№.370/27.06.18 по г.д.№.350/18, ІІ ГО, опр.№.370/27.06.18 по г.д.№.350/ 18, ІІ ГО/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне във връзка с извършване на проверка по въпроса относно възможността правата на допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд по чл.229 ал.9 /ал.8/ от ЗМВР от 1997 /отм./ и по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР от 2006г да се погасяват по давност поради неупражняване. Мотивиран от горното и доколкото жалбоподателят не дължи държавна такса, ВКС, състав на ІІІ ГО,