Определение № 2551 от 15.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 407/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Х. К., чрез процесуалния й представител адв. К., срещу Решение № 1307 от 12.11.2025 г., постановено по гр. д. № 542/2025 г. на Апелативен съд – София, което се обжалва в частта, с която въззивният съд е потвърдил режима на лични контакти на малолетния Р. М. с баща му Р. П. Р., определен с решение № 6495 от 26.11.2024 г. по гр. д. № 13686/2022 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е постановено детето да носи фамилното име на баща си, както и в частта за издръжката, която ответникът е осъден да плаща на сина си. Жалбоподателката К. поддържа, че в атакуваните от нея части решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Насрещната страна и ответник по касация Р. П. Р., чрез процесуалния си представител адв. Б., оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение Апелативният съд в [населено място] е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, с което е признато за установено на основание чл. 66, ал. 2 СК, че детето Р. М. е заченато и произхожда от ответника Р. П. Р., постановено е детето да носи бащиното и фамилното име на баща си, предоставено е упражняването на родителските права на майката, при която е определено и местоживеенето му, определен е режим на лични отношения с бащата и последният е осъден да заплаща месечна издръжка на сина си. За да постанови този резултат в частта, касаеща определения режим на лични контакти на бащата с детето, въззивният съд е приел, че в чл. 59, ал. 4 СК изрично е регламентирано родителят, при когото детето не живее, да може да го вижда и взема. Отчитайки родителския капацитет и възможностите на бащата, съобразявайки данните от социалния доклад, според които бащата и детето са изградили стабилни лични контакти, виждат се през почивните дни, бащата активно участва в грижите за детето, което води на ски, плуване, тенис и пр., и като взел предвид факта, че в жилището на бащата са осигурени всички необходими условия съобразно потребностите му, въззивният състав е достигнал до извод, че най-добрият интерес на детето диктува осигуряване на възможността бащата да го взема в дома си с преспиване и връща така, както е постановил първоинстанционният съд – от петък до неделя през седмица, както и в определени периоди от ваканциите, по коледните и новогодишните празници. Съдът е посочил, че детето познава своите роднини по бащина линия, като по делото не са събрани доказателства за лошо отношение или негативни нагласи към него от тяхна страна. Липсата на негативно влияние върху детето се потвърждава според въззивния състав и от постигнатата спогодба между страните по този въпрос, която на практика в тази част съвпада с определените от съда мерки. Не на последно място, самата майка и настояща жалбоподателка е заявила пред социалните работници, че детето вижда често баща си и общува с него, като е изразила желанието си добрата връзка помежду им да бъде запазена. В заключение съдът е посочил, че между детето и неотглеждащия го родител следва да се осигури по-широка възможност за контакти, тъй като по този начин то би получило онази топлина, подкрепа и насърчаване, които отговарят на най-висшия критерий – интересът на самото дете. По отношение на бащиното и фамилното име на детето съдът се е позовал на чл. 14, ал. 1 ЗГР, съгласно който фамилното име на всяко лице е бащиното и фамилното име на бащата, освен ако семейните, етническите или религиозните традиции на родителите не налагат друго, а такива данни по делото липсват. Доводите на жалбоподателката, че детето било свикнало с фамилното си име К., с което било известно в училище и сред приятелите си, съдът отхвърлил по съображения, че тези факти нямат отношение към приложението на чл. 14, ал.1 ЗТР, а биха могли да бъдат ценени в производство по иск по чл. 19, ал.1 ЗГР, какъвто не е предмет на настоящото производство. Относно издръжката съдът е отчел, че бащата има възможност да дава такава, като получаваното от него възнаграждение е приблизително три и половина пъти по-голямо от това на майката. Позовал се е на постановките от Постановлението на Пленума на ВС № 5/1970 г., т. ІV, където е посочено, че възможността на лицето, задължено за издръжка, е основание и показател за размера й. Възможностите на ищеца да получи по-голям доход чрез разпределяне на дивидент от дружеството, в което е съдружник, съдът е счел за хипотетични и отказал да ги съобрази, тъй като тези факти не са настъпили. Относно нуждите на детето от издръжка съдът е счел, че те се определят от обикновените му условия на живот, като се вземе предвид възрастта и всички останали обстоятелства, които са винаги конкретни. Въззивният съд изрично е посочил, че детето е записано в частно училище с изучаване на немски език, таксата за което е 16 386.56 лв. на година, както и че майката понася допълнителна финансова тежест, тъй като момчето е оставено на нейните непосредствени грижи, но въпреки това е потвърдил решението на първостепенния съд и в тази му част, с която при определена нужда на детето от 1300 лв. месечно, понесена съответно в размер на 1000 лв. от бащата и 300 лв. от майката, сумата не би била достатъчна за заплащане дори и единствено на учебната такса. В изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК към касационната жалба на Е. К. се поддържа, че с обжалваното решение в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с т.4 на Постановление на Пленума № 1/1974 г. на ВС и т.1 и 3 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, е даден отговор на процесуално-правните въпроси, от значение за спора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, съответно за това: 1. длъжен ли е въззивният съд да събере и други доказателства, както и да изслуша родителите и детето на основание чл. 59, ал. 6 СК при определяне на личните контакти на детето с бащата в дома на последния, при несъгласието на майката с мястото на осъществяването им поради опасения за вреда за детето? и 2.длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на месечната издръжка, която бащата дължи на малолетното си дете, да съобрази, че детето има нужди по-големи от обичайните, предвид обучаването му в частно учебно заведение и свързаните с това такси, когато същевременно по делото има данни, че бащата разполага с по-големи възможности и е в състояние да плаща издръжка без особени затруднения? Касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия въпрос, който се свежда до това, задължително ли е изслушването лично на родителите при дела, по които се решават спорове относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права и режима на личните отношения между него и родителя, на когото не е предоставено отглеждането му, съобразно с разпоредбата на чл. 59, ал. 6 от СК, и неизпълнението на това задължение съставлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до отмяна на постановения съдебен акт. Въпросът е поставен с развити изрични доводи за неправилност на въззивното решение поради това, че нито в определението си по чл. 267 ГПК, нито при разглеждане на делото в о.с.з. на 14.10.2025 г. Апелативният съд е предприел мерки за изслушването на родителите, особено що се касае до притесненията на майката от престоя на детето в дома на бащата и опасенията й от евентуално вредно влияние върху него от домашните му. Въпросът е обуславящ, тъй като нито първоинстанционният, нито въззивният съд са изслушали родителите в течение на производството. По този въпрос следва да се извърши проверка за съответствие на атакувания акт със съдебната практика, израз на която са както посочената от жалбоподателката задължителна съдебна практика, така и решение № 22 от 11.02.2016 г. по гр. д. № 2909/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 173 от 13.07.2015 г. по гр. д. № 6333/2014 г. на ВКС, III г.о. и мн. др., с които е даден отговор на правния въпрос за необходимостта от задължително изслушване на родителите при спорове относно родителски права, местоживеене на децата от брака и режима на лични отношения. Касационното обжалване следва да бъде допуснато и по втория поставен въпрос, касаещ издръжката и критериите за определяне на нейния размер. Уточнен от касационния съд съобразно с правомощията му, въпросът се свежда до това, длъжен ли е съдът да отчете нуждите на лицето, което има право на издръжка и възможностите на лицето, което я дължи. По него следва да се допусне касационно обжалване, защото въззивният акт противоречи на Постановление № 5/1970 г. на Пленума на ВС, допълнено с Постановление № 5/1981 г. на Пленума на ВС, както и на по-новата съдебна практика, израз на която са решение № 204 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2664/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 262 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 1073/2015 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно които по-големите материални възможности са основание за присъждане на по-голяма издръжка, чийто размер следва да съдейства за правилното развитие, възпитание и отглеждане на детето, за покриване на нуждите така, както те биха били задоволени, ако родителите живееха заедно. Обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване в частта относно бащиното и фамилното име на детето, тъй като жалбоподателката нито е аргументирала наличие на основания за касиране на въззивния акт в тази му част, нито е поставила никакви въпроси в изложението си към касационната жалба. Съгласно задължителните указания по т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължение на касатора е да посочи не само конкретен правен въпрос, но и да обоснове поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК. В случая това не е направено, като обжалването на решението и в тази му част е заявено бланкетно. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,