Определение № 3523 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1578/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ„Д.-А. И.“, чрез адв. С. Б. против решение № 201/03.12.2025 г. по в.гр.д. № 437/2025 г. на Окръжен съд Разград, с което като е потвърдено решение № 464/30.06.2025 г. на Районен съд Разград, постановено по гр.д. № 1148/2024 г., касаторът е осъден да заплати на Н. М. Ч., на основание чл.200 КТ сумата от 99 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на трудова злополука, настъпила на 26.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.12.2023 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие на трудова злополука, настъпила на 26.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.01.2024 г. до окончателното изплащане. Решението е постановено при участието на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ като трето лице – помагач на ответника. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и в частта, насочена срещу решението по иска за обезщетение на претърпени неимуществени вреди, подлежи на касационно обжалване. В частта, насочена срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, касационната жалба се явява процесуално недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като цената на този иск е 5 000 лв., поради което следва да бъде оставена без разглеждане. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди; че не е извършил преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и не е допуснал повторна/допълнителна автотехническа експертиза и по този начин е достигнал до необоснования извод, че не е налице съпричиняване на вредите поради проявена груба небрежност от страна на работника, както и не отговорил на всички възражения на ответника, без да се посочват конкретни такива. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК три материалноправни и един процесуалноправен въпроси: 1/ Относно критериите за определяне на процента на съпричиняване и следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на вреди от трудова злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат; 2/ Кои са критериите за определяне на небрежността на работника като обикновена и груба, както и кои са критериите за намаляване на обезщетението при небрежност; 3/ Относно критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на телесни повреди и длъжен ли е съдът при определянето размера на обезщетението да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и 4/ Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички твърдения, искания, доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства, относими към правния спор. По първите два въпроса се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решения по гр.д. № 2037/2017 г. и по гр. д. № 3739/2019 г., и двете на III г.о. По трети въпрос се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС и ВС – Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, а по четвъртия въпрос – противоречие с казуална практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1262/2023 г. на III г.о., по гр.д. № 2529/2022 г. на IV г.о. и по гр.д. № 2220/2-24 г. на I г.о. Твърди се, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност без обосновка в какво се изразява порока на обжалваното решение – дали в „тежко нарушение“ на материалния или процесуален закон или в „явна необоснованост“ поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Насрещната страна Н. М. Ч., чрез пълномощниците си адв. М. и адв. Б. е депозирал отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, доколкото част от формулираните въпроси са неотносими към настоящия спор, а други не покриват сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителната и съдебна практика на ВКС и ВС. Отделно от това изразява становище, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Процесуалният представител на насрещната страна – адв. С. М. е поискал определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА за оказаната от него безплатна правна помощ. Въззивното производство е образувано по жалба на ответника ЕТ „Д.-А. И.“ срещу решението на първоинстанционния съд, с което е осъден да заплати на основание чл.200 КТ сумата от 99 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.04.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие на трудова злополука, настъпила на 26.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.01.2024 г. до окончателното изплащане. За да постанови този резултат, първата инстанция е приела, че е налице съпричиняване на вредите от ищеца по смисъла на чл.201, ал.2 КТ в размер на 10%. За да потвърди решението в обжалваната от ответника част, въззивният съд е приел, че макар и изводът на първата инстанция за наличие на съпричиняване на вредите да е неправилен и необоснован, доколкото от ищеца не е подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл.200 КТ е отхвърлен за разликата над 99 000 лв. до 110 000 лв. /при отчитане на съпричиняване в размер на 10%/, то следва да се съобрази нормата на чл.271, ал.1 пр.2 ГПК, установяваща забрана за влошаване положението на жалбоподателя и съответно решението на първоинстанционния съд, с което искът по чл.200 КТ е отхвърлен не може да се преразглежда от въззивния съд. При съобразяване на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства – протокол за резултатите от извършено разследване на злополуката от 19.02.2024 г., протокол за извършена проверка от Инспекцията по труда от 23.02.2024 г., заключението на автотехническата експертиза и свидетелските показания, въззивният съд е стигнал до извод, че автомобилът, управляван от ищеца е станал причина за злополуката, тъй като е бил с неизправна ръчна спирачка и не е бил преминал годишен технически преглед. В тази връзка е посочил, че вписаното в длъжностната характеристика за длъжността, заемана от ищеца да следи и спазва сроковете за техническо обслужване и прегледи, не може да му се вмени в задължение, тъй като длъжностната характеристика не му е била връчена. За необоснован е намерено възражението на въззивника, че ищецът е знаел за неизправността на ръчната спирачка на автомобила, тъй като по делото не са ангажирани доказателства, установяващи знание на ищеца за това обстоятелство. Прието е, че от показанията на св. Е. и св. Ф. единственият извод, който може да направи е, че при работодателя липсва каквато и да било организация на работата и правилата за безопасност, като приложените в досъдебното производство инструкции и правила за осигуряване на здравословни безопасни условия на труд, утвърдени от работодателя, доколкото няма данни кога са съставени и дали са сведени до знанието на работниците, не опровергават този извод. Същевременно от протокола от извършената от Инспекцията по труда проверка, безспорно се установява, че не са извършвани проверки на техническото състояние на автомобилите и окомплектоването им преди излизане и след завръщане от път, както и че на ищеца не е проведен както начален инструктаж, така и периодични такива. При така установените данни, въззивният съд е приел, че след като работодателят не е осигурил подходящи условия за извършване на работата и е допускал тя да бъде извършвана при липса на технологични правила и без проверка на техническото състояние на автомобилите, с които са извършвани превози, не може да се приеме, че е налице груба небрежност в действията на пострадалия. Същевременно по делото не са събрани доказателства, установяващи поведение на ищеца при настъпване на злополуката, което да покрива понятието „груба небрежност“. За да достигне до този извод въззивният съд е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, според което ищецът е действал съответно на обстановката и правилата за безопасност /включил е на първа предавка, задействал е спирачката за паркиране и е слязъл да отстрани препятствието/ и ако автомобилът е бил с изправна ръчна спирачка, е нямало да потегли назад след отстраняване на препятствието. Относно възражението на ответника, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не отговаря на критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно, съобразявайки характера на уврежданията, интензитета на болките и страданията по време и непосредствено след злополуката, продължителността на проведеното лечение, продължаващото възстановяване, наличието на тежко ограничена функция на движението и на двете ръце и неблагоприятната прогноза за пълно възстановяване. При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд относно липсата на съпричиняване на вредите по смисъла на чл.201, ал.2 КТ и относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. По първия повдигнат въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение. Съдът не е изследвал приноса на пострадалия за настъпване на трудовата злополука и съответно не е определял дела му в съпричиняването на вредоносния резултат, тъй като решаващият му извод е за липса на съпричиняване от страна на ищеца. Вторият въпрос макар и да има характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, няма претедираното от касатора значение, тъй като по него не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, според която „грубата небрежност“ представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия; “грубата небрежност“ е липса на елементарно старание, внимание и пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност. В конкретния случай въззивният съд, при преценка на събраните по делото доказателства относно механизма на настъпване на злополуката и поведението на пострадалия – протокол за резултатите от извършеното разследване на злополуката, показанията на свидетеля С. и заключението на автотехническата експертиза, е извел извод, че ищецът е действал съобразно конкретно установената обстановка и при спазване на техническите правила – използвал е ръчната спирачка при включена първа скорост на автомобила, а злополуката е настъпила в резултат на неизправността на ръчната спирачка, а не поради поведението на ищеца. Видно от съдържанието на касационната жалба, обосновката на въпроса е свързана с несъгласието на касатора с така възприетата от съда фактическа обстановка и преценка на доказателствата въз основа на които тя е установена, т.е. с оплаквания по съществото на спора, а именно с необоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е сред основанията на чл.280, ал.1 ГПК и съответно не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Позоваването на необосноваността има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „явна необоснованост“, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото не се разкрива от съдържанието на въззивното решение. Третият въпрос също не може да обуслови допускане до касационно обжалване, тъй като при определяне размера на обезщетението по реда на чл.52 ЗЗД, въззивният съд не се е отклонил от задължителните разяснения на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, според което на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от увреждането, като размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на основание чл.52 ЗЗД, за което е изяснено в тълкувателният акт, че не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението; такива обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характера и степента на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване на здравословното състояние, причинените физически и душевни страдания, осакатявания, загрозявания и др.; наред с тези факти, съдът трябва да отчете и продължителността на лечението и извършените медицински интервенции, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социалното му положение, икономическата обстановка и др. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е кредитирал заключението на вещото лице, изготвено след запознаване с медицинската документация по делото, вкл. и от актуални прегледи при травматолог и ортопед, от което се установява, че при процесната трудовата злополука ищецът е получил тежка съчетана травма, като след първоначалните медицински процедури и изследвания е насочен към друга болница, в която е претърпял пет оперативни интервенции. Вещото лице е дало заключение, че към настоящия момент възстановяването при ищеца е частично, като е налице категоричен двигателен и неврологичен дефицит, като не се очаква пълна функционална способност на двете ръце. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел предвид и е преценил тези конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението. Повдигнатият процесуалноправен въпрос се отнася до задълженията на въззивния съд като съд по същество и макар и да отговаря на общото предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не е налице соченото допълнително основание – обжалваното решение да е постановено в противоречие с цитираната в изложението практиката на ВКС. Съгласно посочената практика, а и задължителната такава на ВКС, предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в разрешаването на материалноправния спор, а проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Преценката на въззивния съд относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертан с въззивната жалба на ищеца, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Отделно от това, в касационната жалба и изложението касаторът не сочи кои конкретни доказателства, надлежно събрани по делото, не са обсъдени от въззивния съд и съответно какво е тяхното значение за спора, т.е. формулирания въпрос е отново е обоснован с оплакванията на касатора във връзка с възприетата от въззивния съд фактическата обстановка и преценката на събраните по делото доказателства, т.е. с доводи за необоснованост на съдебното решение. Така възприетата от съда фактическа обстановка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288, ал.1 ГПК, както бе посочено и по-горе при разглеждане на повдигнатия от касатора втори въпрос от изложението. Въпреки наличието на оплаквания в касационната жалба, че в нарушение на процесуалните правила, въззивният съд не е допуснал изслушването на повторна автотехническа експертиза, касаторът не е формулирал правен въпрос по приложението на нормата на чл.266, ал.3 ГПК. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. То нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. При този изход на спора, на адв. С. М. следва да се определи адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца по реда на чл.38, ал.2 ЗА, изразяваща се в подаване на отговор на касационната жалба, в размер на 613,55 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,