Определение № 2700 от 28.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 529/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата В. П. М. и приподписана от адв. С. Д., и касационна жалба на ответника Военен географски център (ВГЦ), подадена чрез юрк. И. Д., срещу решение № 124/27.06.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 266/2024 г. на Ловешкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 11/30.01.2024 г. по гр. дело № 463/2023 г. на Троянския районен съд, ответникът е осъден, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на ищцата сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпилата на 20.08.2020 г. при трудова злополука, смърт на нейния баща П. Д. М., ведно със законната лихва от 20.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът по чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен за горницата над сумата 50 000 лв. до пълния му предявен размер от 80 000 лв. Ищцата М. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът ВГЦ – в осъдителната част за горницата над сумата 20 000 лв. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответният ВГЦ и третото лице ЗД „Л. инс“ АД, привлечено като негов помагач по делото, не са подали отговори на касационната жалба на ищцата М.. В подадения от последната отговор, чрез адв. Д. се излага становище да не се допуска касационното обжалване по жалбата на ответника, както и доводи за неоснователност на тази жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищцата М., също чрез адв. Д., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: нарушен ли е принципът на справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, когато са взели превес съображения за възрастта на пострадалото лице и възрастта на касаторката и обстоятелството, че касаторката е имала собствено семейство и живее отделно от родителите си, вместо съображенията за интензитета и продължителността на действително претърпените от касаторката болки и страдания от загубата на баща й, който е заемал важна роля в живота й. От страна на жалбоподателката-ищца се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като се поддържа, че този въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 32/19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 142/05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Ищцата навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че то било явно необосновано и несправедливо в обжалваната от нея част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника ВГЦ, чрез юрк. Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при наличие на изготвена оценка на работното място, съгласно която са предвидени рискове (от падане и подхлъзване) и е предписано носене на съответни лични предпазни средства (обувки), които да предотвратят този риск, в тежест на работодателя ли е да доказва дали носенето на работните обувки би предотвратило падане при трудова злополука; и 2) за уважаване на възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 от КТ, в тежест на работодателя ли е да докаже отрицателния факт, че носенето на лични предпазни средства (обувки) би предотвратило трудова злополука, чиито механизъм е именно „падане“ на служителя. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът също сочи и очевидна неправилност на въззивното решение, поради необоснованост на изводите на окръжния съд за недоказано съпричиняване по чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установени от писмените доказателства следните обстоятества по делото: Ищцата е дъщеря на П. Д. М., който по силата на трудов договор от .... г. и допълнително споразумение към него от ... г. е бил в трудово правоотношение с ответния ВГЦ, като е заемал длъжността „полиграфист“ в секция „печат“ в сектор „полиграфия“. На 20.08.2020 г. на работното му място е настъпила трудова злополука, декларирана и призната за такава по чл. 55, ал. 1 от КСО с разпореждане от 15.10.2020 г. на ТП-Л. на НОИ, при която злополука, по време и във връзка с изпълнение на трудовите му задължения, М. е починал. Образуваното в тази връзка досъдебно производство за престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК е прекратено с прокурорско постановление от 04.11.2020 г. Със заповед от 29.01.2020 г. на началника на ответния ВГЦ, длъжността „полиграфист“ е включена в списъка на работните места и видове работи, при които задължително се използват лични предпазни средства (ЛПС), които, съгласно т. 2 от заповедта, се представят на военнослужещите и цивилните служители в деня на постъпване на работа. М. е бил включен в списъка на работещите при специфични условия на труд цивилни служители, като с раздавателно-приемателна ведомост от 28.12.2018 г. са му били предоставени от работодателя работен костюм и работни обувки. Съгласно т. 6 от инструкцията за безопасна работа при работа с офсетови печатни машини, ЛПС се използват когато е необходимо. На М. е бил проведен периодичен инструктаж за периода 01.07.2020 г. - 31.12.2020 г. От съвкупната преценка на приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) и представената медицинска документация въззивният съд е приел за установени и следните обстоятелства: Причината за смъртта на М. е тежка черепно-мозъчна травма, изразяваща се в счупване на черепните кости с две разкъсно-контузни рани на тила, проникващо нараняване на черепната кухина и излив на кръв под меките мозъчни обвивки. При тези изменения смъртта е настъпила бързо и е била неизбежна. Описаните увреждания са в резултат на тъпа травма със значителна сила в тилната област на главата, вследствие на което са се получили травматичните увреждания на мозъка и черепа; същите отговарят да са получени при падане на тялото от стъпенката на машината, която е обслужвал, от клекнало положение назад и удар на главата в подовата настилка. Преди злополуката пострадалият е бил диагностициран с хипертонична болест – II-ри стадий, предсърдно мъждене, хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност, за които заболявания той се е лекувал адекватно. Симптом на заболяването „предсърдно мъждене“ е сърцебиене, което не винаги се усеща от болния. При сърдечната недостатъчност има лесна уморяемост и задух, но ако се лекува адекватно с лекарствени средства, тези прояви липсват. М. редовно е преглеждан и лекуван съобразно поставените диагнози. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че теоретично е възможно той да е получил криза по време на работа от високото кръвно налягане, но по делото няма данни за такава хипотеза. От показанията на свидетелите П. и В., които са били на работа по време на злополуката, окръжният съд е установил, че М. е бил с работно облекло, но не и с раздадените им работни обувки, а с обикновени летни обувки. М. е паднал от желязно стъпало, което е на 30-40 см. от земята. И двамата свидетели сочат, че пострадалият е имал здравословни проблеми и е пиел хапчета за сърце, като свидетелят П. разказва за няколко случая, при които М. е „падал като дърво“. Относно настъпването на трудовата злополука същият свидетел е дал показания, че М. е бил на стъпенката на машината и е поискал парцал, за да изтрие нещо; след като му дал парцала, свидетелят чул само „туп“, обърнал се и видял М. на земята по гръб. От показанията на свидетеля П., съжителстващ на съпружески начала с ищцата, които въззивният съд е ценил съгласно чл. 172 от ГПК с оглед възможната заинтересованост на свидетеля от изхода на спора, съдът е приел за установено следното: Отношенията между ищцата и баща й са били нормални, помагали си взаимно, често ходили у тях, включително в събота и неделя, живеели като едно семейство. Когато се родило първото им дете, М. изтеглил 20 000 лв. кредит и им дал парите, за да им помогне да си купят къща. Ищцата е била силно привързана към баща си, а когато работели в чужбина за по няколко месеца, постоянно се чувала с него и с майка си. М. често взимал голямото дете от градина, а по време на „ковида“ родителите на ищцата се грижили за него. Когато станала злополуката, свидетелят първо казал на майката на ищцата, че той паднал и си ударил главата. По това време ищцата е била в напреднала бременност с второто дете и свидетелят се притеснявал как ще реагира тя. След смъртта на баща си, ищцата плачела непрекъснато, лекарят й предписал антидепресанти, първите дни си стояли в къщи и той я успокоявал. Дори след като се родило второто дете, ищцата дълго време не искала да ходи в къщата на родителите си, защото баща й вече го няма. Свидетелят П. сочи за случай, когато М. е вдигнал кръвно и са викали „бърза помощ“, но на другия ден му е нямало нищо. Свидетелят уточнява, че живеят на различни адреси и в различни къщи. Свидетелят И., семеен приятел, също е дал показания, че ищцата е била много близка с баща си, разчитали на него, бил им опора за всичко, а малкият С. ходел постоянно в къщата на баба си и дядо си. Когато баща й починал, ищцата била бременна в 8-мия или 9-тия месец; изпаднала в тежко състояние, ревяла постоянно, не искала да ходи в къщата на родителите си, защото него го няма, и досега не е преживяла загубата му. Преди това тя била радостен човек, постоянно се смеела и излизала навсякъде; след смъртта му много се променила – депресирана, тъжна, не ходела никъде. И свитетелят И. сочи, че баща й им помогнал с 20 000 лв. за къщата. Ищцата продължава да ходи в къщата при майка си и между тях никога не е имало конфликти. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е изброил материалноправните предпоставки по чл. 200, ал. 1 от КТ и е приел, че е установено наличието им, поради което е намерил, че предявеният иск е доказан по основание; изтъкнал е, че между страните е налице спор единствено относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и относно наличието на основание за неговото редуциране поради съпричиняване от страна на пострадалия. Окръжният съд е намерил за неоснователно възражението на ответния ВГЦ за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, като е споделил изцяло извода на районния съд, че в производство не е установено по несъмнен начин, че именно поведението на пострадалия, изразяващо се в неползване на предоставените му от работодателя работни обувки, се намира в пряка причинно-следствена връзка с трудовата злополука и настъпилия от нея вредоносен резултат. Въззивният съд е достигнал и до извода, че не може да се приеме, че с поведението си М. е допринесъл за трудовата злополуката, като е допуснал груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. В тази връзка, позовавайки се на решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, съдът е изложил съображения, че отговорността на работодателя е обективна и може да се намали при съпричиняване от страна на работника за настъпване на трудовата злополука. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин), с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание, и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука, с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, са критериите за намаляване на обезщетението. Изхождайки от тези принципни съображения, възприети в практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че в случая не е доказано по категоричен начин, че при полагане на дължимата грижа пострадалият би могъл да предположи, че именно неползването на предоставените му от работодателя работни обувки ще предотврати настъпването на инцидента – падане от стъпенката на машината, намираща се на 30-40 см. от земята. В тази връзка съдът е изтъкнал, че в производството по делото не са ангажирани доказателства и не е установено, дали носенето на работни обувки би предотвратило падането и получената тежка черепномозъчна травма, довела до смъртта на пострадалия. С оглед изложеното въззивният съд отново е досгигнал до извода, че възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат при груба небрежност, поддържано и във въззивната му жалба, е недоказано. За неоснователни окръжният съд е намерил и изложените във въззивните жалби на двете страни доводи, че размерът на определеното от районния съд обезщетение за неимуществени вреди не било съобразено с доказателствата по делото. Този свой извод въззивният съд е обосновал със следните съображения: Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г., справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които съдът следва да отчете при определяне размера на обезщетението. Предвид това и направения анализ на ангажираните по делото доказателства, както и при съобразяване на обществено-икономическата обстановка в страната, окръжният съд е намерил за справедливо обезщетението в размер на 50 000 лв., определено от първоинстанционния съд за репарирането на претърпените от ищцата процесни неимуществени вреди. За да сподели този извод на районния съд, въззивният състав е съобразил следните установени по делото обстоятелства: Починалият в резултат на трудовата злополука П. М. е поддържал нормални отношения с ищцата, грижите му към нея и семейството й са били грижи на любящ и отговорен баща, който е помагал със съвети и помощ при отглеждане на първото й дете; той е заемал важна роля в живота на дъщеря си, която в негово лице е имала опора и подкрепа. Ищцата е изживяла много тежко неговата внезапно настъпила загуба, плачела е постоянно, а е била и в напреднала бременност с второто си дете; след смъртта на баща си се е променила и от жизнерадостен човек е станала тъжна, не е искала да излиза никъде. Отчитайки също възрастта на пострадалия, както и тази на ищцата, обстоятелството, че тя е имала свое семейство, с което е живеела отделно от родителите си, не е разчитала на неговата финансова подкрепа, окръжният съд е споделил, като обоснован и извода на първата инстанция, че претърпените от ищцата болки и страдания в резултат на смъртта на баща й не надхвърлят по интензитет обичайните такива. Въззивният съд е съобразил още и факта, че с влязло в сила съдебно решение, на майката на ищцата – съпругата на починалия М., е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер 80 000 лв. В заключение, поради съвпадането изводите на двете съдебни инстанции, въззивният съд е достигнал и до крайния си извод, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а въззивните жалби – оставени без уважение. При така мотивираното въззивно решение, по наведените от жалбоподателите основания за допускане на касационното му обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, израз на която са и посочените от жалбоподателката-ищца, решение № 142/05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на IV-то гр. отд. и решение № 32/19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на IV-то гр. отд., при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики –характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства и обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав намира, че окръжният съд не е приел нещо различно и не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, а напротив – съобразил се е с нея. В качеството си на въззивна инстанция, окръжният съд е обсъдил в мотивите си всички събрани по делото доказателства и при определяне справедливия размер на обезщетението е взел предвид всички установени от тях конкретни обстоятелства, релевантни за интензитета и продължителността на действително претърпените от ищцата болки и страдания от загубата на баща й, като е съобразил и заеманата от него роля в живота й, отчел е и размера на обезщетението, присъдено на майка й – съпругата на починалия, взел е предвид и социално-икономическите условия в страната. При извършването на тази преценка относно размера на обезщетението, въззивният съд не е отдал превес на възрастта на ищцата и на баща й, нито на обстоятелствата, че тя е имала собствено семейство и живее отделно от родителите си, а е обсъдил тези установени по делото факти наред с другите такива, които са от значение за размера на обезщетението. По този начин въззивният съд е разрешил не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС, поставения от жалбоподателката-ищца правен въпрос, който в първата си част – относно сочения там „превес“ на горните обстоятелства, е и некоректно формулиран. В тази връзка следва да се отбележи, че касационните оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК и изразеното чрез тях несъгласие на жалбоподателката с фактическите констатации, съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, дори когато са включени във формулировката на въпроса, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост и не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВС и ВКС (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ (например – решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV-то гр. отд., решение № 62/24.02.2015 г. по гр. д. № 2798/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 207/28.02.2006 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 719/10.11.2009 г. по гр. д. № 2898/2008 г. на I-во гр. отд., решение № 50127/16.01.2024 г. по гр. д. № 2468/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 51/08.05.2018 г. по гр. д. № 2302/2017 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 50255/17.01.2023 г. по гр. д. № 649/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. и пр.), ответникът-работодател, който е въвел по делото възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е. при условията на пълно главно доказване ответникът-работодател следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Наличието на съпричиняване при проявена груба небрежност не може да се основава на предположение, а при липса на категорични доказателства за осъществени от пострадалия действия в разрез с изискванията за безопасност на труда и/или за наличието на причинна връзка между допуснати от него нарушения на тези правила и механизма на настъпването на трудовата злополука, категоричен извод за допусната груба небрежност не може да се направи. В практиката на ВКС е разяснено също, че разпределението на тежестта за доказване не зависи от вида на релевантните обстоятелства – положителни или отрицателни факти; последните също са в тежест за установяване от страната, направила и поддържала възражението за съпричиняване, като те могат да бъдат доказани чрез установяването на положителни факти, изключващи наличието на отрицателните, за което са допустими всички доказателствени средства по ГПК – експертни заключения, свидетелски показания, писмени доказателства, обяснения на насрещната страна. В изложението на касатора-ответник не са изложени никакви съображения за необходимост от промяна на тази константна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ. Вместо това ответният ВГЦ излага доводи, че той като работодател не следвало да доказва по настоящото дело, че носенето на предпазни обувки от пострадалия би предотвратило и изключило възможността той да падне при настъпването на трудовата злополука, които съображения са в противоречие с тази практика на ВКС. Тези доводи на ответника, които са включени във формулировката на двата поставени от него правни въпроса, по никакъв начин не обосновават същите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, предвид и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване в случая не е налице. Съображенията за извода на въззивния съд, че е недоказано възражението на ответния ВГЦ за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат при проявена от негова страна груба небрежност за настъпването на трудовата злополука, са в съответствие с цитираната практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ, поради което не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по въпросите, поставени от жалбоподателя-ответник. Също съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите, включително поради допуснати процесуални нарушения при събирането на доказателствата – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Напротив – както стана ясно, то е съобразено с практиката на ВС и ВКС по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, поради което доводите на жалбоподателката-ищца за явна необоснованост на изводите на окръжния съд за размера на процесното обезщетение и за явна несправедливост на същото, са несъстоятелни. Соченият от ответника извод на въззивния съд, че „в производството по делото не е доказано по категоричен начин, че при полагане на дължимата грижа пострадалият би могъл да предположи, че именно неползването на предоставените му от работодателя работни обувки ще предотврати настъпването на инцидента – падане от стъпенката на машината, намираща се на 30-40 см. от земята“, сам по себе си действително противоречи на формалната логика, тъй като „неползването“ на предпазните обувки от пострадалия логически не би могло да предотврати падането му от стъпенката на машината. Следващото изречение в мотивите обаче (че по делото не са ангажирани доказателства и не е установено, дали носенето на работни обувки би предотвратило падането и получената тежка черепномозъчна травма, довела до смъртта на пострадалия) изцяло изяснява смисъла на предходното, сочено от ответника изречение, при което несъмнено става ясно, че в него въззивният съд погрешно е употребил отглаголното съществително „неползване“ вместо противоположното по значение „ползване“. Тази техническа и граматическа грешка не може да обуслови извод за очевидна неправилност на извода и съображенията на окръжния съд за недоказаността и неоснователността на възражението на ответника по чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ, които също са съобразени с константната практика на ВКС, както беше изяснено по-горе. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, няма основание за присъждане на претендираните с касационните жалби, разноски за производството. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение