Определение № 79 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3139/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавен музикален и балетен център - София с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2705 от 29.04.2020 г. по гр.д.№ 10614/ 2018 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 38409/ 2017 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на И. В. Б. на основание чл.200 ал.1 КТ сумата 30 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука на 02.12.2016 г., със законната лихва върху тази сума от датата на злополуката до окончателното й изплащане и разноски и такси за производството. Като основание за допускане на касационното обжалване жалбоподателят повдига следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) правни въпроси: какво е значението на възрастта на пострадалия при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост и какво значение за размера на конкретното обезщетение има определянето на различна възраст от първата и втората инстанция; отговаря ли работодателят за обезщетяване на вреди от трудова злополука, настъпила по време на отиване на работа, ако не е установен обичайният път по който пострадалият работник отива на работа; отговаря ли работодателят за обезщетяване на такива вреди, ако не е установено разпореждането, с което злополуката се обявява за трудова, да му е надлежно връчено; има ли пострадалият от такава злополука работник принос за настъпване на вредите при груба небрежност, ако е отказал лечение. Счита, че в обжалвания акт първият от тези въпроси е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а за останалите поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна И. Б. оспорва жалбата с доводи, че първият въпрос е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, включително с указанията в ППВС № 4/ 1968 г., а за останалите поддържа, че нямат значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като по разрешаването им има установена практика. Освен това поддържа, че въпросите са неотносими и нямат значение за правилното решаване на спора. Излага доводи и за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд е приел за установено, че страните в процеса са били в трудово правоотношение, по силата на което И. Б. изпълнявал длъжността „артист-хорист” в Държавен музикален и балетен център-София. На 02.12.2016 г. в 9,50 ч. в [населено място],[жк], на около 100 м преди метростанция „О.”, докато се придвижвал по обичайния маршрут от основното място на живеене до работното си място за репетиция, ищецът се подхлъзнал на заледен участък, паднал и получил закрито счупване на дясна бедрена кост – горен край, в областта на дясната тазобедрена става. С разпореждане № 20443/ 02.05.2017 г. на НОИ, ТП – София град, в сила от 22.05.2017 г., злополуката била приета за трудова. След получаване на увреждането ищецът бил транспортиран до ХІІ поликлиника в[жк], където след преглед бил насочен към Военномедицинска академия. Около два месеца ищецът бил на легло, придвижвал се само с помощта на стол и подкрепа от трети лица. Постоянно изпитвал болки в крака, приемал обезболяващи. В продължение на три месеца след падането имал нарушения на съня в резултат от изпитваните болки и едва след този период започнал да се движи самостоятелно с помощта на патерици. Преди инцидента ищецът бил жизнен, дружелюбен и весел човек, а след това се е променил, станал мълчалив и угрижен. Оздравителният процес при ищеца приключил за 190 дни, за колкото е имал отпуск по болест поради временна нетрудоспособност. Той обаче и за в бъдеще, при натоварване и промени във времето, щял да изпитва болки и дискомфорт в мястото на счупването. Налице били и остатъчни последици от увреждането – леко извиване навън и скъсяване на крайника с 4 см. Това скъсяване можело да бъде компенсирано единствено чрез ендопротезиране, извършващо се оперативно, то водело до накуцваща походка и до ограничена функция на крайника. При тази приета фактическа обстановка въззивният съд извел от правна страна, че установените при ищеца вреди са причинени при трудова злополука и подлежат на обезщетяване от работодателя. Посочил, че при наличие на специален административен ред за установяване на трудовите злополуки, който приключва с издаване на индивидуален административен акт, установяването на факта на трудова злополука не можело да се извърши пред гражданския съд. Щом имало влязло в сила разпореждане по чл.60 ал.1 КСО, то било задължително за съда и страните в производството, по което то е издадено, като въпросът относно признатия с него характер на злополуката – трудов - не можел да бъде пререшаван в образувано дело на основание чл.200 КТ. Относно размера на дължимото обезщетение съдът съобразил момента на настъпване на разглежданото събитие през м.12.2016 г., социално-икономическата обстановка в страната към същия момент, възрастта на пострадалия към посочения период (68 години), вида и тежестта на полученото травматично увреждане, водещо до нарушаване на опорната и двигателна функция на крайника, времетраенето на възстановителния период, трайните остатъчни последици (скъсяване на долния десен крайник и псевдоартроза), претърпените неудобства от личен, битов и социален характер по време на възстановяването, възможността за в бъдеще при натоварване и промени във времето да се търпят болки и дискомфорт, неблагоприятното отражение на инцидента върху психо-емоционалното състояние на ищеца. Съдът съобразил и обстоятелството, че ищецът не е взел всички необходими мерки относно по-пълното възстановяване на здравния му статус, с оглед отказаното оперативно лечение, и при съвкупната преценка на всички тези факти намерил, че справедливо по размер обезщетение за търпените вреди е в размер 35 000 лв. Посочил, че първата инстанция е определила обезщетението дори в по-нисък размер, поради което отхвърлил доводите на ответника за намаляването му. С оглед тези мотиви на въззивния съд, въпросът за значението на възрастта на пострадалия при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост и какво значение за размера на конкретното обезщетение има определянето на различна възраст от първата и втората инстанция, обуславя обжалваното решение. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, защото въззивният съд е съобразил задължителното тълкуване в ППВС № 4/ 1968 г. Според това тълкуване възрастта на пострадалия е релевантно обстоятелство при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди и се преценява наред и в съвкупност с останалите относими към критерия „справедливост“ обстоятелства, в който смисъл е и въззивното решение. Що се касае до това, че първата инстанция е сгрешила на каква възраст е пострадалия, обстоятелството е без значение. На касационно обжалване подлежат въззивните, а не първоинстанционните съдебни решения и за касационното производство са от значение единствено разрешенията, дадени от въззивния съд. Останалите въпроси не обуславят обжалваното решение. Питането отговаря ли работодателят за обезщетяване на вреди от трудова злополука, настъпила по време на отиване на работа, ако не е установено работникът да е следвал обичайния си път, не кореспондира на фактическите установявания на въззивния съд. Той е приел за доказано както от писмените доказателства, така и от свидетелските показания, че злополуката е настъпила докато ищецът е отивал на работа по обичайния използван от него път. Въпросът е неотносим и защото въззивният съд е приел, че характерът на злополуката е установен с влязло в сила разпореждане и че в исковото производство по чл.200 КТ този въпрос не подлежи на пререшаване, в който смисъл е и трайно установената от ВКС съдебна практика. По същите съображения необуславящо е и питането отговаря ли работодателят, ако не е установено, че разпореждането, с което злополуката се обявява за трудова, му е връчено надлежно. Съдът е посочил, че възражението за невлизане в сила на разпореждането е преклудирано, тъй като не е заявено пред първата инстанция, нито е оспорено своевременно удостоверението на НОИ ТП София град, в което е посочено от кой момент разпореждането е влязло в сила. Той не е постановил, че разпореждането може да влезе в сила без да е връчено на работодателя, а че по делото е установено влизането му в сила. А що се касае до въпроса има ли пострадалият от трудова злополука работник принос за настъпване на вредите при груба небрежност, ако е отказал лечение, той не е разрешен от въззивния съд, тъй като не е поставен надлежно. Съгласно установената практика, възражението по чл.201 ал.2 КТ следва да бъде направено в отговора срещу исковата молба. Ако това не е направено (както в случая), съдът не може да го разглежда, нито към спора би имал отношение какъвто и да е правен въпрос, свързан с приложението на чл.201 ал.2 КТ. По изложените съображения съдът намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и