Определение № 50174 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2854/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Интер керамик“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. П. против решение № 775 от 30.05.2022 г. по гр. д. № 3702/2021 г. на Апелативен съд – С., осми граждански състав.

Ответниците И. К. И. и И. Н. И. чрез общия им пълномощник адв. К. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажират становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Ответникът Г. Д. Т. чрез адв. Г. счита, че въззивното решение е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено, а в случай, че се приеме за допустимо – същото следва да се отмени с отхвърляне на предявените искове, респ. се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

При проверка на процесуалната допустимост на касационното производство този състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, намира следното.

Касационната жалба срещу посоченото въззивно решение в ЧАСТТА за отхвърляне на предявените от И. К. И. и И. Н. И. срещу Г. Д. Т. искове с правно основание чл. 56 ЗЗД за връщане на заплатени поради грешка суми в размер от 20 605 евро - в полза на И. К. И., и в размер от 45 000 лв. - в полза на И. Н. И., ведно със законната мораторна лихва от предявяване на исковата молба – 28.05.2019 г., до окончателното им заплащане, е процесуално недопустима. Страните по делото – чл. 26, ал. 1 ГПК, са легитимирани да обжалват постановените в производството съдебни актове, които са неблагоприятни за тях. Това е принципното положение. Изключение от това правило е установено с разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ГПК – когато това е предвидено изрично в закона. В случая страните по делото, по така предявените искове, са ищците И. и ответницата Т.. Касационна жалба срещу произнасянето на въззивния съд в тази част не е подадена. Касаторът – търговско дружество е ответник по предявените от ищците при условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. С въззивното решение в останалата му част въпросните претенции са уважени. Затова тази страна е легитимирана и има интерес от обжалване само на разглежданата част от решението, но не и на същото изцяло – т. е. и в частта за отхвърляне на исковете срещу предпочитания ответник – Г. Т.. В посочената му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. С подаването на касационна жалба срещу тази част от решението (доколкото се сочи, че предмет на обжалване е цялото решение) търговското дружество защитава чужди права (тези на ищците, главният иск на които е отхвърлен) в нарушение на установената в чл. 26, ал. 2 ГПК забрана. По изложените мотиви касационната жалба в частта й срещу решението на въззивния съд за отхвърляне на исковете срещу предпочитания ответник е недопустима и не може да се разгледа по същество, а образуваното по нея производство следва да се прекрати.

Касационната жалба в останалата й част е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата в допустимата й част е посоченото въззивно решение, с което след отмяна изцяло на решение № 263828 от 08.06.2021 г. по гр. д. № 6939/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, I-23 състав, вкл. в частта му за разноските, както и определение № 272741 от 11.08.2021 г. по делото и постановяване на ново решение за отхвърляне на предявените от И. К. И. и И. Н. И. срещу Г. Д. Т. искове с правно основание чл. 56 ЗЗД за връщане на заплатени поради грешка суми в размер от 20 605 евро - в полза на И. К. И., и в размер от 45 000 лв. - в полза на И. Н. И., ведно със законната мораторна лихва от предявяване на исковата молба – 28.05.2019 г., до окончателното им заплащане, е осъдено (по предявените евентуални искове), на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „Интер керамик" ООД да заплати на И. К. И. сумата от 20 605 евро, а на И. Н. И. сумата от 45 000 лв., представляващи заплатени суми при начална липса на правно основание, ведно със законната мораторна лихва от предявяване на исковата молба – 28.05.2019 г., до окончателното им заплащане и са присъдени разноски в полза на ищците съобразно изхода на делото по евентуалните искове.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил следната фактология: съпрузите К. И. И. (син на ищците) и ответницата Г. Д. Т. са уговорили режим на разделност по смисъла на чл. 18, ал. 1, т. 2 СК, във вр. с чл. 33 СК при придобиване на имуществени права по време на гражданския брак, т. е. всички имуществени права, придобити от всеки от съпрузите по време на брака, са негово лично притежание; на 02.06.2014 г. е извършена продажбена сделка, обективирана в нотариален акт № ... от същата дата на помощник - нотариус по заместване при нотариус Д. Т. с peг. № 041 на НК, по силата на която ответницата Т., като единствен купувач, макар и по време на брака със сина на ищците - К. И. И., е придобила в лично притежание правото на собственост на прехвърления от продавача „Интер Керамик“ ООД (евентуален ответник) апартамент като продажната цена е заплатена безкасово - в деня на сключване на транслативната сделка; уговорената по договора между търговското дружество и ответницата Т. цена на имота е заплатена с банкови преводи (платежни нареждания) от 02.06.2014 г., извършени от ищците - родители на съпруга на купувача, както следва: И. К. И. е превел в полза на продавача „Интер керамик" ООД сумата от 20 605 евро (равностойност на 40 300 лв.), а И. Н. И. е превела на това дружество сумата от 45 000 лв.; в основанието за извършване на първия превод е посочено „покупка на жилище“, а при втория - „за закупуване на жилище К. И. И.“. Прието е в обжалваното решение, че анализът на събраната по делото доказателствена съвкупност, вкл. гласните доказателствени средства, ценени съобразно чл. 172 ГПК сочи несъмнено на извод, че осъществените парични преводи от родителите на съпруга на купувача по сделката – ответницата Т., с които е заверена банковата сметка на продавача, не са заплатени с намерение именно тя да бъде надарена. Според инстанцията по същество основанието на извършеното безкасово плащане от страна на ищцата И. на 02.06.2014 г. изразява по категоричен начин нейната воля да заплати парично задължение на своя син, като платецът е искал не само низходящия му да бъде надарен с тази сума, но и да стане собственик на процесния апартамент. Развити са доводи, че в случай на желание у ищцата да облагодетелства чрез дарение ответницата – нейна снаха, за да стане изключителен собственик на имота, нейното намерение за това би било изрично материализирано в платежния документ. Съобразен е и факта, че към момента на извършеното плащане тя не е притежавала субективни представи, че младите съпрузи са уговорили режим на разделност при придобиване на имуществени права по време на гражданския брак, а също и че страна по продажбения договор е била ответницата Т.. Изтъкнато е, че погрешната представа за обективната действителност е мотивирала ищцата да извърши акт на имуществено разпореждане с нейните парични средства. По идентичен начин - ако ищецът И. И. е имал желание да дари ответницата, при все че е знаел, че единствено тя ще придобие правото на собственост върху закупеното жилище, изрично би посочил в основанието за плащане това намерение. Прието е, че за извършване на описания акт на имуществено разпореждане способствал факта, че процесният имот е придобит в един близък период от момента, в който е сключен както гражданския брак между сина на ищците и ответницата Т., при уговорен помежду им режим на разделност. Затова, ако ищците са имали субективни представи за обстоятелство, че съпругата на техния син ще стане изключителен собственик на апартамента и те са имали действително намерение да я дарят, биха изрично изяснили това в платежното нареждане. Решаващият състав е намерил, че такова дарствено намерение у ищците отсъства при превода на паричните суми, формиращи продажната цена на имота. Посочил е, че ищцата е пояснила по недвусмислен начин своята воля - да заплати продажна цена за придобиване на имот от нейния син. Затова е направено съждението, че когато двама съпрузи извършват плащане от притежаваните от тях банкови сметки в полза на трето лице за погасяване на чуждо задължение - в един същ ден, житейски логично и правно обосновано е да се счете, че намерението им за осъществяване на тези актове на имуществено разпореждане е идентично - в случая за закупуване на жилище на техния син, съобразно удостовереното основание в платежното нареждане, съставено от ищцата – „за закупуване на жилище К. И. И.“. В тази връзка, като изцяло достоверни и кореспондиращи на установените с останалите доказателствени средства факти по делото, са кредитирани показанията на св. Ч.. Сведенията, изнесени при разпита на св. Т. – брат на ответницата, е прието да са повлияни от желанието на този свидетел да освободи сестра си от задължението й по продажбения договор, но тя да остане изключителен собственик на придобия имот, а също и по причина, че тя се чувствала емоционално наранена от твърдяното брачно провинение на бившия й съпруг. Обоснован е решаващия извод, че нито към момента на извършеното плащане на продажната цена ищците са притежавали субективни представи, че съпругата на техния син ще придобие изцяло процесния имот, т. е. че междувременно младото семейство е избрал законов режим на разделност на имуществените отношения, нито че те са извършили това имуществено разпореждане с намерение да дарят купувача – ответницата Т.. Така ищците са заплатили чужд дълг при неправилна субективна увереност (грешка по смисъла на чл. 56 ЗЗД), а именно - с погрешното убеждение, че техният син е купувач (страна, длъжник) по разглежданото продажбено правоотношение, макар в действителност да е заплатено чуждо задължение - на действителния купувач (ответницата Т.), който е станал изключителен собственик на прехвърления имот. Втората съдебна инстанция е приела, че в случая извършеното от третите лица (ищците – родители на бившия съпруг на ответницата Т.) изпълнение на чуждо задължение по смисъла на чл. 73 ЗЗД е лишено от правопогасително действие, доколкото е резултат от грешна представа за действителния длъжник по правоотношението (вместо сина им – К. И., задължено лице към продавача по сделката е бившата съпруга). Извършеното плащане е без правно основание - липсва годен юридически факт (в конкретния случай задължение на сина на ищците към продавача и евентуален ответник), поради което платилият има право на иск за връщане на сумата от недължимо получилия плащането. При тези обстоятелства е направен извод, че ищците, които погрешно са заплатили чуждо задължение - това на ответницата Т. по договора за продажба на имот, могат да искат връщане на даденото при начална липса на основание от длъжника, само ако установят, че кредитора се е лишил добросъвестно от документа, в който е материализирано погасеното задължение, или от обезпечението на задължението (арг. чл. 56, изр. 2 ЗЗД). В случая предпоставки от състава на иска по чл. 56 ЗЗД не са открити, поради което той е намерен за неоснователен. Разгледан е предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и при установените по делото факти е прието, че същият е доказан по основание и размер. Посочено е, че процесната сума (формирана от двата банкови превода на всеки един от ищците) е излязла от патримониума на ищците; тя е постъпила в правната сфера на продавача по продажбената сделка – евентуалния ответник и това разместване на блага от имуществото на ищците в патримониума на този ответник е без правно основание (при начална липса на годен юридически факт), т. е. това имуществено разместване не е в изпълнение на действително поето правно задължение на ищците или на техния син.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „С оглед извършване на преценка за наличие на основанията по чл. 215 ГПК и възможност исковете да бъдат предявени в условията на обективно и субективно съединяване (активно и пасивно), следва ли въззивният съд да разгледа и обсъди наведените от ответниците възражения за недопустимост на предявените в условията на евентуалност искове, да съобрази липсата на обстоятелствена част на исковата молба и твърдения на ищците по отношение на евентуалния иск срещу ответника – търговско дружество. Допустимо ли е субективно евентуално съединяване на искове, доколкото отхвърлянето на главния иск е вътрешнопроцесуално условие за разглеждане по същество на съединената с него искова претенция, винаги имаща този съществен белег, че е процесуално правоотношение между същите две страни по спора?“;

2. „Задължен ли е въззивния съд като съд по съществото на спора да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания и да разгледа спорното материално субективно право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска?“;

3. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по евентуалния иск срещу ответника – търговско дружество с оглед установеното в производството, че ищците са превели процесните суми за покупка на апартамента с купувач ответницата Т. и при изрично заявеното в исковата молба, че „в случай, че по делото не се установи, че преведените от нас суми са за покупка на горепосоченото жилище, закупено от първата ответница, при условията на евентуалност предявяваме иск за същите суми срещу фирмата продавач „Интер керамик“ ООД“?“;

4. „Допустима ли е промяна на посочените в определението по чл. 267 ГПК на въззивния съд материални предпоставки, обуславящи спорното право по предявения евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като се има предвид, че промяната е извършена със самото съдебно решение?“;

5. „Кои са материалните предпоставки на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, кои факти подлежат на доказване по тази претенция и съответно как се разпределя доказателствената тежест?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС;

6. „Допустимо ли е разглеждане на иск на платеца с правно основание чл. 56 ЗЗД срещу длъжника по съответното правоотношение, а не срещу кредитора – възползвалото се от плащането лице?“;

7. „В хипотезите на чл. 56 ЗЗД за да е налице „грешка“ следва ли изпълнилият чуждо задължение да е с убеждението, че изпълнява собствено задължение или е възможно и да е с грешно убеждение по отношение на това чие чуждо задължение изпълнява?“;

8. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички въведени от страните факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и всички допустими и относими към предмета на спора доводи и възражения, включително относно недопустимост на евентуалните искове. Следва ли въззивният съд да формира изводите си въз основа на твърденията и възраженията на едната страна без да отчете възраженията, фактите и доказателствата, посочени от другата страна?“;

9. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения, релевирани във въззивната жалба, да разгледа и се произнесе по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, както и да обсъди самостоятелно всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви и съображения защо възприема едни, а други не? За задължението на въззивния съд въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради свои фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба“;

Поддържа се отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 173 от 30.11.2011 г. по т. д. № 1019/2010 г. на I т. о. (по първото питане), с постановките по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 157 от 04.06.2013 г. по гр. д. № 1013/2012 г. на IV г. о., решение № 431 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на III г. о., решение № 259 от 25.07.2012 г. по гр. д. № 915/2010 г. на IV г. о., решение № 33 от 03.04.2017 г. по т. д. № 61211/2016г. на IV г. о. и решение № 61 от 16.07.2012г. по т. д. № 678/2011г. на II т. о. (по второто питане), с решение № 132 от 27.07.2017 г. по гр. д. № 3275/2016 г. на IV г. о., а и със задължителните указания, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК и с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС (по четвъртото питане), с решение № 11 от 17.04.2009г. по гр.д.№ 6090/2007г. на I г. о., решение № 28 от 09.06.2014 г. по т. д. № 1578/2013 г. на I т. о., решение № 148 от 10.09.2019 г. по гр. д. № 2183/2018 г. на IV г. о., решение № 451 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г. на III г. о., решение № 116 от 09.07.2018 г. по гр. д. № 2990/2017 г. на IV г. о. (по петото питане), с решение № 33 от 03.04.2017 г. по т. д. № 61211/2016 г. на IV г. о. и решение № 61 от 16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011 г. на II т. о. (по шестото и седмото), с решение № 60171 от 24.06.2021 г. по гр. д. № 3431/2020 г. на III г. о., решение № 43 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1772/2020 г. на I г. о., решение № 210 от 20.11.2020 г. по гр. д. № 3846/2019 г. на IV г. о., решение № 18 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1446/2020 г. на I г. о., решение № 151 от 30.07.2019 г. по гр. д. № 3044/2018 г. на III г. о. (по осмото питане) и със задължителните разяснения с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т .д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 101 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016 г. на II г. о. (по деветото).

По третия въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Страната обосновава искане за селектиране на касационната жалба и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК с доводи, че обжалваното решение е вероятно недопустимо, респ. е очевидно неправилно.

Искането за достъп до касация по въпросите, касаещи приложение на чл. 56 ЗЗД (шести и седми от изложението) не може да се уважи, тъй като те не обуславят изхода на делото във висящата му част – т.е. не касаят произнасянето на въззивния съд по евентуалните искове, което е предмет на касационна проверка.

Първият от поставените въпроси е обусловил произнасянето на въззивния съд по предмета на спора и в частност по предявената при условията на евентуалност претенция за връщане на исковите суми от ответника – търговско дружество, поради липса на основание за задържането им. Той обаче не осъществява допълнителната предпоставка за селектиране на касационната жалба, тъй като не се установява отклонение с цитираното от страната решение на ВКС, което не е приложимо в случая, тъй като тук първоначалното обективно съединяване на искове е на страната на ответниците, докато във въпросното решение е разгледана хипотеза, при която първоначално съединените искове са предявени от различни лица – т. е. касае другарство на страната на ищците. Трайната съдебна практика по приложението на чл. 215 ГПК е еднопосочна в разбирането си, че е процесуално допустимо първоначалното (с една обща искова молба) предявяване на искове срещу различни ответници (в какъвто смисъл е вторият подвъпрос), стига да са изпълнени условията на посочената разпоредба. Те са спорът да има за предмет общи техни права или задължения или права или задължения, които почиват на едно и също основание. При спазване на тези изисквания не съществува процесуална пречка за съвместно разглеждане в един процес на искови претенции, насочени срещу различни ответници. Доводите на страната в обосноваване на предпоставки за селектиране на жалбата по разглежданото питане са свързани с тезата й за недопустимост на решението по евентуалните искове, тъй като били предявени срещу лице, различно от ответника по главните. При служебната проверка обаче не се установява вероятност въззивният съдебен акт в частта относно произнасянето по предявените при условията на евентуалност искове да е недопустим. Налице е валидно сезиране на съдилищата при надлежно заявени фактически твърдения, съответстващо на тях искане за съдебна защита и ясни условия на свързаност на претенциите (чл. 215 ГПК) срещу всеки един от двамата ответници. Затова този въпрос не може да формира основание за допускане на обжалването.

Неоснователно е искането за достъп до касация и по второто питане. То е релевантно към дейността на инстанциите по същество и в частност на въззивния съд, но не е разрешено в отклонение с практиката на ВКС, вкл. и решенията, на които касаторът се позовава. Както се посочи вече в предходния пункт от настоящото изложение, правната квалификация на спорното материално субективно право е дадена при съобразяване на изложените в исковата молба фактически обстоятелства, заявен петитум и условия, при които исковете срещу ответниците – физическо и юридическо лице, са били предявени.

Третият формулиран въпрос не е релевантен и не обуславя произнасянето на втората съдебна инстанция по евентуалните искове, тъй като е поставен на плоскостта на становището на касатора, че съдът не е следвало да разгледа и да се произнася по тези претенции, поради недопустимостта на предприетото от ищците свързване на главни и евентуални искове. Въпрос, който не произтича от правните разрешения по обжалваното решение и не е свързан с процесуалната активност на съда да разгледа и се произнесе по спора, с който е сезиран, не формира общо основание за селектиране на касационната жалба (ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1) и по него не може да се допусне касационен контрол (без да се разглеждат сочените специални предпоставки за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/20210 г. на ОСГТК на ВКС).

Не обосновават основание за допустимост на обжалването и четвъртия от повдигнатите въпроси, както и последните два (осми и девети) от тях. Първото от тези питания с процесуалноправен характер е зададено отново с оглед позицията на страната, но по правилността на въззивното решение в частта на произнасянето по евентуалната претенция. Според касатора второинстанционният съд е подменил елементите от фактическия състав на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за които в определението по чл. 267 ГПК е дал указания до страните като подлежащи на доказване и посочил необходимостта от ангажиране на доказателства и тези, които е приел за установени и признал за съществуващи в обжалваното решение като относими към основанието по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. На първо място, питане почиващо на становище на страната по правилността на въззивното решение не удовлетворява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба (вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). То има значение в производството по разглеждането й (по чл. 290 ГПК) – доколкото съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да бъде предмет на производството по чл. 288 ГПК. На второ място, в случая не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос, защото въззивният съд е процедирал не в отклонение, а в пълно съответствие със сочената от жалбоподателя практика на ВКС (решение № 132 от 27.07.2017 г. по гр. д. № 3275/2016 г. на IV г. о.), както и задължителната такава, вкл. с постановките по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Произнасянето с обжалваното решение е при същите факти, очертаващи спорното материално субективно право, за който съдът е дал указания в определението си по чл. 267 ГПК като подлежащи на доказване, в частност и по претенцията срещу втория (евентуален) ответник – предвид оплакванията във въззивната жалба за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение във връзка с доклада по делото (чл. 146, ал. ГПК) и разпределението на доказателствата тежест между страните. Това процедиране изключва твърдяното противоречие като предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по четвъртото питане и не може да обуслови достъп до касация по него.

Последните два поставени въпроси са принципно относими към дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора и са обуславящи изхода по всяко дело. Те касаят процесуалните задължения на въззивния съд, регламентирани в чл. 12 ГПК, чл. 235, чл. 236, ал. 2 ГПК. При постановяване на обжалваното решение обаче тези задължения са изпълнени. Съдът е изложил собствени решаващи мотиви по спора, обсъдил е твърденията, доводите и възраженията на страните относно релевантните по делото факти и обстоятелства, извършил е подробен анализ и оценка на събраните за тях доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Решението му е изцяло съобразено с установената съдебна практика по приложението на цитираните разпоредби, вкл. и с решенията, на които страната се позовава и няма основание за селектиране на жалбата по тези въпроси.

Липсва и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация – сочената от страната очевидна неправилност на обжалваното решение.

То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание в случая не се мотивира, а това е в задължение на касатора.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение в частта по евентуалния иск не следва да се допуска до касационен контрол.

Предвид изхода на делото касаторът дължи на насрещната страна – ищците И. заплащане на претендираните разноски за защитата им в настоящото производство под формата на заплатено адвокатско възнаграждение. Същото възлиза на 1 500 лв., съобразно приложения договор за правна защита и съдействие от 22.07.2022 г., като вписването в него за направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. указанията, дадени с т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,