Определение № 891 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3654/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Л. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Н. И. против решение № 385 от 18.07.2024г. постановено по в.гр.д. № 487/2024г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 113 от 28.03.2024г. постановено по гр.д. № 596/2023г. по описа на Районен съд – Петрич, с което на основание чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1, б. „а“ от КТ е отхвърлен предявеният от П. Л. Д. с ЕГН [ЕГН] срещу „Сашо Шпед“ ЕООД, ЕИК 202730835 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 74487.37 лева, представляваща разлика между получено и дължимо трудово възнаграждение, според минималните условия на работа, установени в Кралство Белгия, където ищецът е бил командирован в периода от 06.10.2020г. до 24.01.2023г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 06.02.2023г. до окончателното плащане. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд е приел, че осчетоводените от ответника командировъчни суми са част от трудовото възнаграждение на ищеца, несъобразявайки обстоятелството, че разпоредбата на чл. 3, т. 7 от Директива 96/71/ЕО, регламентираща, че специфичните добавки, свързани с командироването се смятат за част от минималната заплата, освен онези изплатени за възстановяване на разходи, все още не е транспонирана в българското законодателство и не намира приложение. Поддържа също, че въззивният съд не е отчел същността и съдържанието на параграф 20 от мотивите към Директива на ЕС 2018/957 и въпреки предметната рамка на спора, концентрираща се единствено върху трудовото възнаграждение на ищеца, на практика е извършил прихващане с платените командировъчни суми без наличието на надлежно въведено възражение от ответника в тази насока. Позовава се и на необоснованост на изводите на въззивния съд, че дължимото на ищеца минимално възнаграждение, следващо му се по белгийското законодателство е по-малко от сбора между платеното такова по българското право и командировъчните суми. Сочи, че изчисленията в изготвената и приета ССчЕ не отразяват и множеството други добавки, дължими като част от основното минимално възнаграждение по белгийското законодателство, поради което въззивният съд е следвало по свой почин да назначи допълнителна експертиза, което обаче не е сторил. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Сашо шпед“ ЕООД, чрез процесуални представители адв. М. А. и адв. П. Й. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: страните по делото са били обвързани от трудов договор, сключен на 06.10.2020г. /прекратен на 24.01.2023г./, по силата на който ищецът приел да престира труд на длъжността „шофьор на товарен автомобил/международни превози“, при пълно работно време и основно трудово възнаграждение в размер на 610 лева. Част от служителите и инвентара на работодателя били ситуирани в [населено място], Белгия, където се намирала и квартирата на ищеца, до която бил превозван от страна на ответното дружество и откъдето започвал реалното упражняване на трудовите си функции по транспорт на товари до различни държави. От анализа на представените писмени доказателства /заповеди за командироване/, изслушаните свидетелски показания /св. Д. Г., св. А. М./ и експертното заключение приел за установено, че ответното дружество е извършвало транспортни курсове както в държави, които са членки на Европейския съюз – Белгия, Франция, Нидерландия, така и във Великобритания, като подаването на заявките за самите транспортни курсове се е извършвало чрез специално създадена интернет платформа, в която транспортната фирма представя своите оферти, които подлежат на предварително одобрение от фирмите заявители. От международните товарителници, съхранявани в счетоводството на ответника, експертът по ССчЕ установил, че ответникът изпълнявал транспортни услуги за DHL International (Bonn, Germany), DHL Freight, (Koln, Germany), DHL Worldwide Network NV/SA (Diegem, Belgium), DHL Aviation (UK), DHL International (Germany), от които контрагенти са установени и осчетоводени плащания за процесния период. От заключението на проведена по делото ССчЕ, изготвена на база счетоводните записи, наличните международни товарителници в ответното дружество и справка на данните в НАП – офис Б. приел за установено също, че за периода на действие на трудовия договор отчетени като отработени от ищеца са 3752 часа. Съгласно „Ръководство“ и на основание чл. 7 от белгийския КТД в транспортния сектор, минималната работна ставка в Кралство Белгия за един отработен час от шофьор на товарен автомобил е 12.2105 евро. Размерът на престирания от ищеца труд в полза на ответника, изчислен по минималните ставки, действащи към същия период в Кралство Белгия за исковия период е 45813.30 евро, а левовата равностойност – 89604.00 лв. За времето, през което е съществувало процесното трудово правоотношение – 06.10.2020г.-31.12.2022г., начисленото във ведомостите за трудови възнаграждения на работниците и служителите на дружеството ответник за ищеца П. Д. е начислено брутно трудово възнаграждение в общ размер на 15116.63 лв. Разликата между паричната равностойност на престирания от ищеца труд, изчислена по минимални ставки на Кралство Белгия от една страна и платеното на ищеца от ответника трудово възнаграждение е 74487.37 лв. След приспадане на включеното време, през което работникът е бил в редовен платен годишен отпуск /24 дни/; неплатен отпуск /71 дни/ и отпуск поради болест /17 дни/, равняващи се на 896 часа, дължимата разлика във възнагражденията по българското и белгийско законодателство възлиза на 53089.40 лв. За установено от експертното заключение приел също, че общата сума, която ищецът е получил през времетраенето на трудовото правоотношение с ответника възлиза на 97271.20 лева, включваща сумата от 55984.11 лева /трудово възнаграждение и разходи за задгранични командировки/, заплатена по банков път от банкова сметка на ответника и сумата от 41287.09 лева /работна заплата и командировки/, преведени на ищеца от банкова сметка на управителя на дружеството И. И.. На основание чл. 31 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, на работника се дължат /съгласно периодите на командироване, отразени в представените по делото заповеди, издадени от работодателя/ 32740.59 лева. При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че за трудовото правоотношение на ищеца “държава-членка на установяването” по смисъла на чл. 2, т. 8 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 на ЕП и Съвета от 21 октомври 2009 година за установяване на общи правила относно условията, които трябва да бъдат спазени за упражняване на професията автомобилен превозвач и за отмяна на Директива 96/26/ЕО на Съвета, е Кралство Белгия, а съгласно заключението на вещото лице минималната ставка, действаща за процесния период в тази държава, възлиза на 12.2105 евро за работен час. Приел, че именно Кралство Белгия е приемащата държава, чието законодателство следва да бъде ориентир за съда при съблюдаване на минималните изисквания, на които трябва да отговоря основният елемент от трудовото правоотношение, а именно – трудовото възнаграждение. Изхождайки от съображение 4 към преамбюла на Директива 96/71/ЕО, съобразно което, представянето на услуги може да бъде под формата на извършване на работа от предприятие за своя сметка и под свое ръководство, или по силата на договор, сключен между това предприятие и страната, за която са предназначени услугите, или под формата на наемане на работници и пр., приел, че за да намери приложение Директива 96/71/ЕО е достатъчно да е налице предприятие, извършващо транснационално предлагане на услуги, налагащо командироване на работници в друга държава - член на ЕС, като по необходимост предлагането на такива услуги на трети субект винаги се случва под формата на договорно правоотношение, без да е необходимо този договор реално да е сключен преди датата на командироване. В процесния случай наличието на такива договорни правоотношения с множество търговци обосновал за доказано по делото. Отчел установеното, че на дружеството ответник е възлагана транспортна дейност до крайни точки в различни държави, като същото е и осчетоводило заплатените му възнаграждения по отделните облигационни връзки. Извел извод, че се касае за неформални договори, тъй като съгласно чл. 4 от Конвенцията за международен автомобилен превоз договорът за превоз се установява с товарителница, която представлява форма за доказване, защото съгласно изр. второ от този текст нейната липса не засяга съществуването на договора. Ето защо изтъкнал, че в случая приложение намират правилата на чл. 121а от КТ и издадената въз основа на нея Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, а не чл. 121, ал. 1 от КТ и Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, които имат различно приложно поле – когато приемащата държава не е част от Европейския съюз, страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или Конфедерация Швейцария. С оглед изложеното приел, че приложимите за исковия период нормативни актове, част от вторичното право на ЕС са Директива 96/71/ЕО и Директива (ЕС) 2020/1057 на Европейския парламент и на Съвета от 15 юли 2020г. Въз основа на анализа на относимите от тях разпоредби и действието им във времето, посочил, че съгласно чл. 121а, ал. 4 от КТ /чл. 3 от Директива 96/71/ЕО/, в случаите по ал. 1, т. 1 за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, сред които безспорно е и определяне на минимален размер на заплащане, установен в приемащата държава /чл. 3, т. 1, б. “в” от Директива 96/71/ЕО/. Посочил също, че съгласно чл. 3, т. 7 от Директива 96/71/ЕО, параграфи 1—6 не накърняват прилагането на условия за наемане на работа, които са по-благоприятни за работниците, като специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част от минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи. Въз основа на тези съображения приел, че приемащата държава по смисъла на цитираните разпоредби, чието законодателство следва да бъде ориентир за съда при съблюдаване на минималните изисквания, на които трябва да отговоря основният елемент от трудовото правоотношение, а именно – трудовото възнаграждение, в случая е Кралство Белгия. По отношение на командировъчните разходи посочил, че те се дължат на основание чл. 121, ал. 1 вр. чл. 215, ал. 1 от КТ, но съобразил, че в случая ищецът не е поставен в по-неблагоприятно положение от работниците и служителите в чуждата държава, тъй като той е получил, както договорно възнаграждение, съобразно минималните ставки в Кралство Белгия, така и командировъчни пари. Аргументирал извода си позовавайки се на експертното заключение като посочил, че дължимото на ищеца възнаграждение съобразно обема престиран труд възлиза на 53089.40 лева, а дължимите командировъчни пари по Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина на 32740.59 лева /при липса на данни по делото за постигната уговорка за по-високия им размер/ или обща сума в размер на 85829.99 лева. Така, доколкото на работника е платена сума в по-голям размер, а именно: 86106.42 лева, въззивният съд достигнал до решаващ извод за липса на нарушение на чл. 121а, ал. 1 от КТ, респ. за неоснователност на иска, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът П. Л. Д. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси, които сочи като значими за изхода на делото: 1/ Следва ли платените „командировъчни суми“ по заповеди за командировки от работодател при командироване по чл. 121а от КТ да се считат за част от възнаграждението, респ. за добавки към същото по см. чл. 3, т. 7 от Директива 96/71/ЕО при положение, че не е оборена презумпцията на параграф 20 /преди началото на разпоредбите от Директива на ЕС 2018/957/, с която се изменя първата Директива 96/71/ЕО? 2/ Намират ли приложение в случая гореописаните Директиви, вкл. цитираната оборима презумпция? 3/ При предявен иск за заплащане на минимално възнаграждение на държавата на командироване в рамките на предоставяне на услуги по чл. 121а от КТ, може ли ответникът – работодател да противопостави на ищеца – международен шофьор към платеното трудово възнаграждение, още и платените „ командировъчни суми “, без релевирано от ответника възражение за прихващане? 4/ Как следва да процедира въззивния съд, когато вещо лице със задача в първоинстанционното производство да изчисли минималното възнаграждение в държавата на командироване по чл. 121а от КТ, не включи всички задължителни добавки към възнаграждението, които са очевидни и няма изрично оплакване за това във въззивната жалба? Да кредитира заключението, въпреки очевидната му неправилност, служебно да назначи допълнителна експертиза или да приложи чл. 162 от ГПК /„право на преценка“? 5/ Може ли въззивният съд да се позове на факт, който не е релевиран от страните нито с отговора на ИМ, нито в първото по делото съдебно заседание нито съдът е разпределял доказателствена тежест за установяването му и кога настъпва преклузията за въвеждане на фактически твърдения от страните? По третия и петия въпрос касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана съответно в определение № 409/30.01.2024г. по гр.д. № 825/2023г. на IV ГО и решение № 15/16.02.2017г. по гр.д. № 60077/2016г. на II ГО. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Първият въпрос дали платените „командировъчни суми“ по заповеди за командировки от работодател при командироване по чл. 121а от КТ са част от възнаграждението, респ. добавките към същото по см. чл. 3, т. 7 от Директива 96/71/ЕО е поставен във връзка с оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е приел, че платените като командировъчни суми са част от възнаграждението на касатора. Оплакването, съответно породеният от него въпрос, не са част от предмета на делото, нито разрешаването му е обусловило решаващата воля на въззивният съд. В обжалваното решение ОС-Б. не е формирал правен извод, че командировъчните суми платени на ищеца при командироването по реда на чл. 121а от КТ са съставна част от дължимото му специално възнаграждение. Видно от мотивите на решението от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства е установено, че ищецът - касатор е получил, както договорно възнаграждение съобразно минималните ставки в Кралство Белгия /53089.40 лв./, така и командировъчни разходи /32740.59 лв./, при обезпечаване на същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата работа в приемащата държава – Кралство Блегия /при общо дължими 85829.99 лв. и реално получени в повече 86106.42 лв./. Мотивите на въззивния съд по този въпрос почиват изцяло на данните от заключението на ССчЕ, което установява размера, периода, начина и основанията на извършените плащания. На база самостоятелен и съвкупен анализ на съдържанието на командировъчните заповеди, съдът фактически е заключил, че изплатените суми от сметката на дружеството и от сметката на управителя му покриват две отделни пера, а именно: работна заплата и командировъчни разходи, като в решението не е обективиран извод, че платените командировъчни суми са съставна част от възнаграждението. Видно от съдържанието на командировъчните заповеди общата сума по всяка една от тях е формирана като сбор от суми на две отделни, самостоятелни основания, а именно: допълнително възнаграждение за работа в чужбина и разходи по командировката. Ето защо въпросът не покрива общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК обуславящо приложно поле на касационното обжалване. Вторият въпрос – дали по отношение на правния спор намират приложение разпоредбите на Директива 96/71/ЕО и презумпцията на параграф 20 от Директива на ЕС 2018/957 на Европейският парламент и на Света от 28.06.2018г. – е продължение на първия и е поставен в контекста на значението на специфичните добавки, свързани с командироването и относно това кои елементи на тези добавки се отпускат за възстановяване на разходи, направени във връзка с командироването. Видно от мотивите на обжалваното решение, правни изводи за значението на специфичните добавки, свързани с командироването не са формирани от съда, а европейската правна рамка относима към процесните отношения е очертана от въззивния съд само описателно и съобразно приложението й във времето. Въпросът за приложимата правна рамка към спорното правоотношение въззивният съд е решил в съответствие с Решение на СЕС от 01 декември 2020г. по дело С-815/18, в което е прието, че Директива 96/71/ЕО се прилага за международните превози. В практиката си преди приемането на чл. 121а от КТ /Нова, ДВ бр. 105/2016г., в сила от 3.12.2016г./, с която е транспонирана Директива 96/71/ЕО на национално ниво, ВКС приема същото – решение № 173/06.03.2018г. по гр.д. № 4431/2016г., III ГО; решение № 298/09.01.2019г. по гр.д. № 2180/2018г., IV ГО. Тази практика съответства и на решението на СЕС, като след приемането на чл. 121а от КТ всеки национален съд следва да го съобрази. Изложеното изключва наличие на допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по втория повдигнат въпрос. Третият въпрос е неясно формулиран, но по същество третира възможността на ответника по предявен иск по чл. 121а, ал. 4 от КТ да противопостави на ищеца възражение за прихващане с платените „командировъчни суми“ в рамките на предоставяне на услуги за срока на командироването. Въпросът е поставен във връзка с оплакването, че въззивният съд фактически е извършил прихващане на дължимото на ищеца трудово възнаграждение с платените му командировъчни средства без такова възражение да е било надлежно въведено в процеса. При твърдение за липса на въведено възражение за прихващане от ответника, отговорът на въпроса дали трудовото възнаграждение може да бъде прихванато с платените командировъчни средства е безпредметен и не би повлиял изхода на делото. Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не е правно разрешаван от въззивния съд и не е от значение за решаващите му изводи. Прихващането предполага наличие на две срещуположни вземания, активното от които да е ликвидно и изкискуемо. В случая ответникът нито е твърдял наличие на свое вземане спрямо ищеца, нито е обективирал възражение за прихващане като отбранително средство за защита срещу предявените против него осъдителни искове, поради което и съдът не се е произнасял по него. Четвъртият въпрос се свежда до възможността въззивният съд служебно да назначи експертиза за установяване на даден правонорелевантен факт ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Въпросът покрива общата предпоставка за достъп до касация, но не е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като по него е налице задължителна за всички съдилища практика на ВКС, съдържаща се в т. 3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В настоящия случай, доколкото ищецът с въззивната си жалба не е навел възражение за нарушения на първоинстанционния съд във връзка с определяне на размера на дължимото му възнаграждение, съобразно стандартите в Белгия, нито доказателствата във връзка с този размер обуславят приложение на императивна материално-правна норма, следва да се приеме, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с така дадения отговор, респ. не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Последният въпрос – може ли въззивният съд да се позове на факт, който не е релевиран от страните – е поставен в контекста на възражението, че въззивният съд е ценил, установения от експертизата факт, че част от платената на ищеца сума е превеждана от сметка на управителя на дружеството – работодател И. И. без този факт да е бил надлежно заявен от страните като част от предмета на доказване в процеса. Въпросът е правен и е включен в предмета на спора, като е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Същият обаче не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора и намерила израз в Решение № 15/16.02.2017г. по гр.д. № 60077/2016г., II ГО. В нея е прието, че в срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения; посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника; след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада; след като съдът е указвал съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 от ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да попълни делото с относими към спорното право доказателства. В настоящия случай от данните по делото съдът е установил, че с отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение, че за периода 06.10.2020г. до 31.12.2022г. няма незаплатени трудови възнаграждения и обезщетения при командироване на ищеца, а в първото открито съдебно заседание и след запознаване с проекта за доклад по делото, процесуалните му представители са конкретизирали това възражение позовавайки се, че по данни от счетоводството на дружеството на ищеца са заплатени над 97 000 лв. В тази връзка е допусната и съдебно-счетоводна експертиза, чиято задача е била да установи размера и основанието на извършените в полза на ищеца плащания през времетраене на трудовото правоотношение, в това число получените от него суми по банков път и съответствието на основанието им с посоченото в командировъчните заповеди. Характерът на така поставената задача неминуемо е предполагал преглед и анализ на банкови документи, съдържащи данни за наредителя/платеца на извършените парични преводи, макар индивидуализацията на последния да е била ирелевантна за факта на изпълнението на процесните парични притезания. Съгласно чл. 73 от ЗЗД задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. Разпоредбата налага извод, че когато личността на длъжника не е съществен елемент от задължението /в случая то е за заместима престация/, той може да бъде заместен в изпълнението, с което ще се погаси задължението. Настоящият случай попада във визираната хипотеза, а установеното от вещото лице и постановеното от съда не надхвърля предметната рамка на спора. По изложените съображения следва да се приеме, че въпросът не обосновава наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, които в съвкупност обусловят приложно поле на касационно обжалване. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация има право на поискани и доказани разноски, които под формата на платено възнаграждение на адвокат възлизат на сумата от 2000 лева. Заявеното в касационната жалба възражение за прекомерност преценено на база действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на положения от процесуалния представител труд, съдът намира за основателно. На това основание възнаграждението за адвокат следва да бъде определено в размер на 1000 лева, в който размер разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение