Определение № 1374 от 01.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4156/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Балинов Агро“ ООД, чрез процесуален представител адв.П., срещу въззивно решение № 922 от 12.07.2022г., постановено по в.гр.д.№287/2022г. на Окръжен съд - Варна, в частта, с която потвърждава решение № 1935 от 06.12.2021 год., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1942/06.12.2021 год., постановени по [населено място] №3 372/2021 г., в частта, с която „Балинов Агро“ ООД е осъдено да заплати на М. Д. М. на основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 5344, 50 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода м. юни 2020 г. – 15.01.2021 г. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и за допускане на касационно обжалване. Бланкетно поддържа и основание по чл.280, ал.1, пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба М. Д. М., чрез процесуален представител адв.В., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира следното: С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на предявения от М. Д. М. срещу „Балинов Агро“ ООД иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 5344, 50 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода м. юни 2020 г. – 15.01.2021 г. Установено е, че за процесния период на ищеца е дължимо, начислено от работодателя, но неизплатено трудово възнаграждение в претендирания с исковата молба размер. По делото в първата инстанция е прието неоспорено от страните заключение на ССчЕ. Експертизата не е констатирала платежни документи, удостоверяващи, че горната сума или част от нея е заплатена на ищеца. В разчетноплатежните ведомости за периода юни 2002г.. – януари 2021 г. не се съдържат подписи на ищеца за „получил сумата“. Във ведомостите е посочено, че сумите за получаване се изплащат в брой. Според счетоводните записвания в счетоводството на дружеството сумите за трудово възнаграждение на ищеца за месеците юни; юли; август и септември 2020 год. са осчетоводени като изплатени. От изявленията на ответника, съдържащи се в отговора му на исковата молба, кредитирани от съда като признания на неизгодни за страната факти, е прието за установено, че ведомостите за заплати за периода юни 2020 год. до 15.01.2021 год. не са подписани от ищеца. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 128 КТ работодателят е длъжен в установените срокове: 1. да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд; 2. да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Според чл. 270, ал. 3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост, или по писмено искане от същия – на негови близки или по банков път. При изплащане по ведомост, полагането на подпис от страна на получилия трудовото си възнаграждение работник удостоверява получаването на сумата. Установено е по делото, че от 17.02.2020 год. страните са били в трудово правоотношение, което е прекратено на 16.01.2021 год., т. е., в рамките на процесния период страните са били в трудово-правна връзка; не е спорно също, че в процесния период ищецът е полагал труд при ответника, като е изпълнявал трудовите си функции; установено е също, че БТВ на ищеца за периода юни 2020 г. – 15.01.2021 год. е в размер на 5344, 50 лева, съответно по 712, 60 лв. месечно. Не е установено работодателят да е внасял в полза на бюджета дължимите ДОД и осигурителни вноски, които е начислил върху начислените по ведомост трудови възнаграждения за процесните месеци – юни 2020 г. – до 15.01.2021 г.; от ответника няма твърдения и възражения в тази насока. Установено е също, че липсва подпис на ищеца на ведомостите за заплати за процесния период. В обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 от ГПК, не се съдържат признания на неизгодни за него факти, от които може да се изведе извод, че за периода юни 2020 год. – 15.01.2021 год. му е било заплатено част или цялото дължимо за горния период трудово възнаграждение. По ради това съдът е приел, че искът по чл. 128, т. 2 КТ е основателен и подлежи на уважаване в цялост. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението въпроси: 1 “Допустимо ли е получаването на трудово възнаграждение да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл.270, ал.3 ГПК?“ и 2 “Представлява ли доказателство за размера на неплатените възнаграждения отразеното в аналитичната сметка за персонала, на която се основава и съдебно-счетоводната експертиза, при условие, че нито експертизата, нито редовността на счетоводните записвания е оспорена от ищеца?“. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, сам касаторът сочи, че по първия от поставените въпроси има формирана съдебна практика, която според настъщия съдебен състав не се нуждае от промяна – решение по гр.д.№558/2012г. на ВКС, ІVг.о., което е допуснато по въпроса: „за допустимостта получаването на трудово възнаграждение да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал. 3 КТ“ и е даден следният отговор, който се споделя от настоящия съдебен състав: “Съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или разписката. Когато обаче в нареждането за банков превод или разписката не е посочено основанието за плащане, в тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание. Когато в документа за плащане не е посочено основанието и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане /т.е. съществуването на повече негови вземания/ и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД. Разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което я е подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Ведомостта и платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане. Във връзка с доказването на плащането се поставят още въпросите, когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, изисква ли това съставянето на нарочен документ за удостоверяване на съответните обстоятелства и изключена ли е възможността същите обстоятелства да се доказват с други доказателствени средства? Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ. Доказването с нарочен документ е улеснено, тъй като от предполагаемото намерение на неговия автор и предполагаемите обстоятелствата, при които е съставен нарочният документ може да се направи обоснован извод, че съдържащото се в него изявление за знание съответства на обективната действителност, т.е. е вярно. Разбира се, винаги може да се доказва, че действителното намерение на автора на документа и обстоятелствата, при които той е съставен са различни, т.е. че съдържащото се в него изявление за знание не съответства на обективната действителност, т.е. е невярно. При случайния документ намерението на автора да удостовери истинни обстоятелства не се предполага, такова намерение трябва да бъде изведено от съдържанието на документа или от обстоятелствата при които е издаден /напр. едно писмо на син до родителите му, че „са му върнати всички заеми, които той необмислено е дал на приятели” няма значението на разписки, издадени на всеки от длъжниците/. Законодателят може да ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено по два равностойни начина – чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмена форма за доказване. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документ е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание /първото може да бъде установяване със всички доказателствени средства, а второто в съдебния протокол/, веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица. Писмената форма за валидност се отнася за волеизявленията, поради което свързаните с нея правни въпроси не се обсъждат.“. Практиката на ВКС дава разяснения „за допустимостта получаването на трудово възнаграждение да бъде доказано с доказателства извън посочените в чл. 270, ал. 3 КТ“, като въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е установяването на получаването на трудовото възнаграждение. Чрез сметка 421 се отчитат вземанията и задълженията към персонала по начислени възнаграждения и други плащания. Аналитичното отчитане към сметка 421 може да се организира включително, като в настоящия случай, чрез разчетно-платежна ведомост, в която се осигурява информация за всички сметни отношения. А ведомостите, както се посочи, са нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдат направените разноски за касационното производство в размер на сумата 500лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.