Определение № 2710 от 27.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1013/2023 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Д. Б. Г., чрез адвокат С. Ч. от АК-Стара Загора, срещу решение № 341 от 17.11.2022 г. по в.гр.д.№ 615/2022 г. на Окръжен съд Стара Загора, с което се потвърждава решение № 663/18.07.2022 г. по гр.д.№ 4517/2021 г. на Районен съд Стара Загора и е отхвърлен иск на Д. Б. Г. против Г. И. Г., на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, за 6000 лева - възнаграждение за извършени строително-монтажни работи в собствен на ответника имот в [населено място], общ.С.З., ведно със законна лихва върху главницата от подаване на исковата молба до изплащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, а в изложение към нея се застъпва становище, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като при разглеждане на делото и произнасянето на съда са засегнати съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси, а именно: 1/ „По искова претенция по чл.266, ал.1 ЗЗД при направено възражение с отговора на исковата молба или при даване на отговор на въпроси поставени по реда на чл.176 ГПК, от което възражение/отговор се извежда извод, че се прави оспорване по смисъла на чл.265, ал.2 ЗЗД досежно основателността или размера на искова претенция заведена по чл.261 ЗЗД, следва ли да се дават указания на ответната страна, че е необходимо да установи и докаже твърденията си или следва да се дадат указания на ищеца, че е необходимо да обори направените възражения при условията на пълно и главно доказване“; 2/ „Как следва да се тълкува от съдилищата наличие на разминавания в твърденията на ответника, респективно в тези на ищеца в едно производство досежно обстоятелствата кое лице е извършило конкретно възложена му работа предмет на производството, при условие че първоначално пред съда, както с отговора на исковата молба или с отговори страна по делото на въпроси зададени по реда на чл.176 ГПК, се представят писмени доказателства и отправят твърдения, че въпросната работа/дейност е извършена от едно лице, а впоследствие в хода на производството се водят свидетели /представят доказателства/, че въпросната работа/дейност е извършена от трето лице. Налице ли са нови твърдения, следва ли да се дават наново указания към страните по делото. Следва ли въпросното разминаване, наличие на взаимно изключващи се и противоречиви едно на друго твърдения досежно вид, обем и изпълнител на възложената работа/дейност да се тълкува в полза на противниковата страна особено, когато липсва писмен документ за вида на възложената работа/дейност, нейния срок за извършване и стойност на материали и труд“. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие със съдебна практика и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като се цитират решения на ВКС, във връзка с оплакването, че въззивната инстанция не е изложила мотиви по основните оплаквания във въззивната жалба, без да е поставен конкретен правен въпрос. На последно място касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. От ответника по касация Г. И. Г. не е подаден писмен отговор в срока по чл.267 ГПК. За да постанови решението, въззивния съд е приел, че по делото не се установява извършените строителни работи в имота на ответника да са били изпълнени от ищеца и липсват данни за вида и количеството СМР, които са договорени и възнаграждението, което да бъде заплатено при изпълнението. Според съда, изводите на съдебно-техническата експертиза за стойността на положения труд в имота /общо за 3406 лева/ потвърждава изявленията на ответника по делото и свидетелските показания дадени по пр.пр.№ 3305/20 г. на РП-Стара Загора, че страните имали неуредени отношения, във връзка с уговорка извършване на работа, която не била изпълнена. При тези данни, според мотивите на решението, не може да се достигне до извод за възлагане на СМР на ищеца /които са предмет и на писмен договор от 20.02.2020 г. с трето лице/, чието изпълнение да е основание за уважаване на иска, т.е. при наличните доказателства не се установява работата да е извършена от ищеца. При тези мотиви в обжалваното решение, формулираните въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като отговорът им е поставен в зависимост от конкретната преценка на доказателствата за установените по делото обстоятелства, т.е. не покриват изискванията на чл.280, ал.1 ГПК за относим към предмета на спора правен въпрос, който обуславя волята на съда в обжалваното решение и по отношение на който да е налице някоя от хипотезите в чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Отделно от това, даденото разрешение от въззивния съд е в съответствие с трайната практика на Върховния касационен съд, формирана с решение по гр.д.№ 1321/2018 г., IV г.о., решение по гр.д.№ 2526/2015 г., III г.о., решение по т.д. № 205/2018 г., II т.о., с които се приема, че съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи ясни и разбираеми мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички относими доводи към предмета на спора. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по съществото на спора, според ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2009 г., на ВКС, ОСГТК - при обсъждане на доказателствата и доводите следва да се вземат предвид и направените от страните признания на неизгодните за тях факти, които преценени по правилото на чл.175 ГПК, с оглед на всички обстоятелства по делото, биха обосновали основателност или неоснователност на исковата претенция. По аргумент от чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да извърши тази преценка по свое вътрешно убеждение и в рамките на фактическите обстоятелства, които се твърдят, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. Мотивите на обжалваното решение, в случая, съдържат преценката на въззивния съд за установените правнорелевантни факти, в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, че обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор по същество, при което втората инстанция не повтаря дължимите от първоинстанционния съд процесуални действия, а надгражда върху тях, т.е. чрез собствените си действия въззивният съд следва да отстрани пороците по установяване на фактите и прилагането на правото, както е изяснено в т.2 по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В конкретния случай, съдът е обсъдил събраните в хода на производството доказателства и е дал отговор на направените във въззивната жалба искания - за приобщаване на НОХД № 1461/21 г. на РС Стара Загора, призоваване на свидетели и приемане на доказателства, но при съвкупния им анализ е приел, че не може да бъде изведен категоричен извод за конкретна уговорка между страните за изпълнение на СМР, нито за осъществяването им от страна на ищеца, съответно плащано ли му е предварително и има ли неизплатена част от възнаграждението. Всички тези изводи са фактически, а въпросите в този смисъл имат значението на оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както в случая, поради което не е налице някоя от хипотезите по чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като не са нарушени основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с разпределение на доказателствената тежест и дължимите от съда процесуални действия при решаване на правни спорове по искове за изплащане на възнаграждение по договори за изработка. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а постановеното решение съдържа конкретната преценка на съда за установените по делото факти и приложението на закона към тях. Ето защо не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение