Определение № 2308 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4895/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. М., представляван от адв. К. С., срещу онези части от Решение № 486 от 29.08.2024 г. по в. гр. д. № 232/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново, в които след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 791/13.12.2023 г., постановено по гр. дело № 223/2023 г. по описа на РС – Горна Оряховица с участие на трето лице-помагач на страната на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, като краен резултат е отхвърлен предявеният от И. С. М. против „Корадо България“ АД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на горницата над сумата от 6 229, 11 лв. до претендираните 250 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 20.05.2021 г. и призната за такава с Разпореждане № 5104-04-26/16.05.2022 г. на ТП на НОИ.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на съда, че не е налице съпричиняване на вредите от пострадалия, както и приетия за справедлив размер на обезщетението. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и уважаване на иска в пълния предявен размер.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Корадо България“ АД, както и участвалото на негова страна трето лице – помагач „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, са подали отговори на жалбата, в които изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 200 КТ за ангажиране отговорността на ответника по касация за вреди от трудова злополука, причинили временна неработоспособност на ищеца, негов работник, заемащ към датата на трудовата злополука длъжността „машинен оператор”. Съгласно длъжностната характеристика задълженията на ищеца били да оперира с поверените му машини, да следи за нормалната им работа, като извършва дейности по поддръжка и ремонт на същите по време на производствения процес, планувани ремонти и профилактика при спазване на трудовата и технологичната дисциплина и инструкциите по безопасност на труда.

От протокол № 5103-04-6 от 10.05.2022 г. на комисия, назначена от директора на ТП на НОИ за проверка на процесния инцидент, свидетелските показания по делото и протокол от 11.04.2022 г., изготвен от назначената от работодателя комисия по чл. 2 ал. 3 НУРРОТЗ, въззивният съд приел, че на 20.05.2021 г. вечерта, след като приключил работната си смяна, ищецът бил потърсен за помощ на място от свидетеля Ив. К. – началник смяна - поради възникнал проблем при настройката на една от машините. Ищецът се отзовал и заедно със свидетеля К., който бил на командното табло и изпълнявал неговите нареждания, се опитали да открият проблема, като спрели работния процес на машината. Ищецът бръкнал с ръка в нея от горната страна, пред щанцата, за да провери моторчето на форшуба. Подал команда на свидетеля И. да пусне помпите, което задействало движението на щанцата напред, а лявата ръка на ищеца останала притисната в машината. Свидетелят К. активирал аварийния стоп – бутон, но въпреки това ищецът получил травматични увреждания на лакътната и на лъчевата кост.

От писмените и гласни доказателства, събрани чрез разпит на свидетеля К., въззивният съд установил, че на ищеца били проведени начален инструктаж по безопасност на труда и периодични инструктажи на 11.01.2021 г. и 05.04.2021 г., както и че безопасният начин за проверка на форшуба по време на настройка на машината е да се подходи под нея. Извършилата разследването комисия констатирала, че работодателят нарушил изискванията на чл. 166, ал. 3, т. 2 и т. 4 и чл. 193 от Наредба № 7 за минималните изисквания за здравословни и безопасния условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, тъй като липсвали знаци и предупредителни надписи по работните места и машините, свързани с осигуряването безопасността и здравето на работещите, както и информация за предвидимите ненормални ситуации в процеса на работа и на извлечените от опита заключения при използването му.

От показанията на свидетелите Ив. И. и Ив. К., работници в ответното дружество, въззивният съд установил механизма на злополуката, описан по-горе, както и правнорелевантния факт, че работещите с машината били инструктирани да проверяват форшуба, като легнат под машината, за да се избегне опасността да пострада ръката им, както и че не трябва да достъпват машината отгоре.

С Разпореждане № 5103-04-26 от 16.05.2022 г. на ТП на НОИ - В. Търново, влязло в сила, описаната злополука била призната за трудова по смисъла.

От приобщената по делото медицинска документация и заключенията към съдебно-медицинските експертизи въззивният съд установил, че в резултат инцидента ищецът получил съчетано закрито счупване на долните краища на лакътната и лъчевата кост на лява ръка. На 21.05.2021 г. бил подложен на първична хирургична обработка с обилен лаваж, шев, стерилна превръзка и гипсова имобилизация, а на 01.06.2021 г. под обща анестезия била извършена оперативна интервенция за наместване на фрактурата на лъчевата кост (радиуса) с поставяне на титаниева плака и на гипсова имобилизация. Поради наличие на оток остеосинтезирането на лакътната (улната) кост било отложено и извършено на 16.06.2021 г. под обща анестезия. Първоначалният болничен престой на ищеца бил в периода 20.05.2021 г. – 07.06.2021 г., а впоследствие - в периода 14.06.2021 г. – 22.06.2021 година. Той бил в отпуск по болест за времето от 20.05.2021 г. до 13.07.2022 г., когато била констатирана увереда на левия му лакътен и лъчев нерв в областта на предмишницата с по – тежко засягане на лакътния нерв. От епикриза на МБАЛ - Г. Оряховица въззивният съд установил, че в периода 15.02.2022 г. - 22.02.2022 г. ищецът провел рехабилитационни процедури поради оток в лявата гривнена става, силно ограничени активни движения на пръстите на лявата ръка и невъзможен захват с тях. След проведеното физиотерапевтично лечение отокът в лявата гривнена става и болковия синдром в нея почти отшумели, подобрено било самообслужването с лявата ръка, но юмручният захват останал невъзможен. Ищецът провел физикална терапия и рехабилитация и в хода на делото, през периода 04.10.2023 г. – 11.10.2023 г., в специализирана болница в гр. П. Тръмбеш, тъй като продължавал да има хипотрофия на мускулатурата на лявата мишница и предмишница, ограничени и болезнени движения в лявата гривнената става и на ставите на пръстите, невъзможност за пълен юмручен захват и затруднени върхови захвати. След проведената лечебна терапия бил увеличен обемът на движение на лявата гривнена става и на ставите на пръстите, което подобрило захватите и довело до редукция на болката. С ЕР на ТЕЛК № 93493 от 23.11.2022 г. на ищеца била призната 94 % трайно намалена работоспособност (ТНР) без чужда помощ за срок от три години, като за заболявания в причинна връзка с трудовата злополука били признати тежка контрактура на пръстите на лявата ръка – 60 %, пожизнено, халтава псевдартроза на лява предмишница след наложена МО – 50 %, лека степен ограничени движения на лява гривнена става – 10 %, постоянна степен на увреда на ляв лакътен нерв – тежка степен - 30 %, и постоянна степен на увреда на ляв лъчев нерв – средна степен - 20 %, с оглед на което му била призната 82 % ТНР в резултат на трудовата злополука. За заболявания от общ характер - артериална хипертония без сърдечна застойна недостатъчност – 40 %, и захарен диабет, тип II, без усложнения – 20 %, били определени 40 % ТНР.

Въз основа на заключението към съдебно-медицинската експертиза въззивният съд приел, че в резултат на притискане на левия горен крайник от тежест ищецът получил полифрагментна фрактура в дистална трета на костите на лява предмишница, за лечението на която претърпял две оперативни интервенции с поставяне на метална остеосинтеза, както и фасциотомия (разрязване на подута тъкан), поради инфекция в тази област. Ищецът провел двукратен курс по физиолечение, но лявата гривнена става и пръстите на лявата ръка останали недораздвижени, включително след проведено лечение от невролог. При прегледа на ищеца, извършен на 27.06.2023 г., вещото лице констатирало наличие на хипотрофия на мускулатурата на лявата предмишница и длан и ограничени движения на пръстите и гривнената става, тъй като последните се намират във флексионни контрактури до степен на анкилоза (пълно обездвижване), което води до невъзможен юмручен захват и затруднено самообслужване с лява ръка. При направена контролна рентгенография вещото лице заключило, че в травмираната област е налице добро калусообразуване (костно срастване) и локална остеопороза. При разпита му м съдебно заседание вещото лице уточнило, че поради увреждане на радиалния и уларния нерв част от гривнената става, дланта и пръстите останали безчувствени. Образуваната локална остеопороза довела до ограничение в движенията на пръстите, дланта и гривнената става, като увреждането било трайно, а възможност на възстановяване здравето на ищеца била изключена.

Възприемайки заключението към комплексната съдебно – медицинска и психиатрична експертиза, въззивният съд приел, че травматичният инцидент довел до остра стресова реакция у ищеца - преходно разстройство със значителна тежест, което се развива без прояви на други психични разстройства в отговор на силен психичен стрес. Впоследствие тази остра стресова реакция преминала в разстройство в адаптацията - състояние на субективен дистрес и емоционално разстройство, нарушаващи социалното функциониране и изразяващи се в депресивно настроение, тревожност, безпокойство, чувство на невъзможност за справяне със ситуацията. Според вещите лица изживеният от ищеца стрес, при липсата на анамнестични и клинични данни за диабет преди инцидента, бил отключващият фактор за проявата на захарната болест при него.

За безспорно между страните въззивният съд приел, че работодателят застраховал своите работници по задължителна застраховка „Трудова злополука”, сключена със застрахователна полица № 711521041000044 от 30.03.2021 г., както и че за процесния инцидент на ищеца въз основа на отправена от него застрахователна претенция било изплатено застрахователно обезщетение в размер на 121 770, 89 лв. с платежно нареждане от 02.02.2023 година.

От показанията на свидетелите С. – приятел на ищеца, и М. – негова съпруга, въззивният съд приел, че преди злополуката ищецът бил весел човек, но след нея се затворил в себе си и се отчаял, защото останал без работа, а и имал болки от травмите. Вече не можел да върши сам някои къщни работи и имал нужда от чужда помощ в ежедневното си битово обслужване. Непосредствено след злополуката ищецът изпитвал много силни болки, викал и плачел, включително докато го карали с линейка до болницата в гр. В. Търново. На сутринта след първата операция същият продължавал да стене от болка, а обезболяващите действали само за няколко часа. Психически рухнал и повтарял, че вече не бил способен човек.

Определяйки размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, понесени от ищеца, въззивният съд посочил, че следва да прецени характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата пред здравето му и трайните последици, възрастта на увредения, възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено-икономическата конюнктура в страната и общественото разбиране за справедливост, преценявани към момента на деликта. Отчел е, че на ищеца са причинени множество тежки по своя характер травматични увреждания, предизвикали у него непрекъснати и силни физически болки и страдания, както към момента на получаването им, така и в продължителен период след инцидента, и довели почти до загуба на най – съществената функция на горния крайник – хватателната. Съобразил е броя на проведените хирургични операции и интензивността на негативните изживявания, с които са съпроводени те, както и факта, че контрактурата на пръстите на лявата ръка е необратимо по своя характер увреждане, за което с решение на ТЕЛК на ищеца била призната 60 % ТНР, пожизнено. Като негативна последица за здравето на ищеца в резултат на трудовата злополука отчел и диагностицираното в периода на възстановяване ендокринно заболяване – диабет, тип 2. Допълнил е, че процесният травматичен инцидент не може да се приеме за единствената причина, която е отключила захарната болест, тъй като тя е мултифакторно (полигенно) заболяване, което зависи от различни фактори – възраст, хранене, вредни навици, тегло, фамилна обремененост и стрес, съобразно разясненията на вещите лица. За недоказано въззивният съд приел твърдението на ищеца, че хипертонията е причинена от трудовата злополука.

При съвкупната преценка на изброените обстоятелства, отчитайки и възрастта на ищеца към датата на инцидента - 49 г. – и фактът, че не е увреден водещият му горен крайник (дясната ръка), че самообслужването с лявата ръка е затруднено, а не невъзможно, че при спазване на противопоказаните условия за труд същият все пак може да работи, че отключеното ендокринно заболяване не е инсулинозависим диабет, както и при съобразяване на конкретните икономически условия в страната към момента на злополуката (2021 г.), въззивният съд намерил за справедливо обезщетение в размер на 160 000 лева.

При този извод е пристъпил към разглеждане на наведеното от работодателя в срок възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, като е пояснил, че при трудова злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност (арг. чл. 201, ал. 2 КТ). Допълнил е, че на плоскостта на гражданското право грубата небрежност е неполагането на дължимата грижа, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, както и когато работникът е съзнавал, предвиждал настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати. Конкретизирал е, че при грубата небрежност липсва елементарно старание и внимание и е налице пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност при извършване на предприетата работа. Приел е, че в настоящия случай ищецът е допринесъл за настъпването на трудовата злополука, като е проявил груба небрежност. Същият е бил инструктиран за безопасна работа с машината първоначално и периодично, бил е най – опитният служител, работещ на нея, бил е запознат с устройството и действието й, имал е задължение по длъжностна характеристика да настройва, обслужва и поддържа машината, вкл. да извършва дейности по ремонта й по време на производствения процес, планови ремонти и профилактика. Освен това е бил инструктиран, че при проблем с форшуба (устройството, подаващо ламарината) проверката се извършва безопасно, като се легне под машина и оттам се достигне с ръка. В този смисъл, достъпвайки с ръка отгоре пред шанцата, за да провери моторчето на форшуба, и давайки команда на свидетеля И. да пусне помпите, пострадалият пренебрегнал основни технологични правила и правила за безопасност при работа с процесната преса. В тази ситуация при наличната професионална квалификация и опит при боравене с нея, ищецът следвало да предвиди според въззивния съд, че при спряна машина и включване на помпите на пресата, програмираният работен ход на щанцата е напред, което ще доведе до притискане на ръката му. Действията на ищеца по достъпване с ръка пред шанцата и даване на команда за пускане на помпите на машината са приети за израз на липса на елементарно старание и внимание при извършване на предприетата работа при знание, че безопасният начин за достигане на моторчето на форшуба е чрез достъп под машината, а не отгоре. Въпреки констатираните пропуски на работодателя да постави знаци и предупредителни надписи по работните места и машините, свързани с осигуряване безопасността и здравето на работещите, и да включи в инструкцията за безопасна работа необходимата информация за използването на работното оборудване, в това число за предвидимите ненормални ситуации в процеса на работа и на извлечените от опита заключения при използването му, действията на пострадалия по достъпване с ръка отгоре пред щанцата и дадената команда за задействане на помпите при неговите знания и опит при работа с процесната машина са счетени от въззивния съд за обстоятелства, от които било несъмнено ясно, че ще се стигне до злополука, увреждаща здравето му. За недоказано окръжният съд приел възражението му, че свидетелят И. изпълнил грешно подадената от него команда. Освен пропуските, свеждащи се до неточни и непълни инструкции за безопасна работа с процесната преса, работодателят, чрез своите ръководни служители, не осъществил според въззивния съд ефективен контрол върху поведението на ищеца. Свидетелят Ив. К. – началник смяна, който също бил запознат с работния процес на машината, е следвало според решаващия съдебен състав да не допуска включване на помпите и задействане на пресата, след като е видял, че ръката на ищеца била отгоре пред щанцата. При тези обстоятелства и при отчитане на факта, че ищецът се явил извън работното за него време, окръжният съд счел, че съпричиняването на резултата от него следва да бъде определено на 20 %. С този процент е намалил размера на обезщетението за неимуществени вреди от 160 000 лв. или със сумата от 32 000 лв., като с оглед на това редуциране полагащият се размер на заместващото обезщетение за морални вреди е определен на 128 000 лв., от която сума е приспаднато платеното от третото лице-помагач застрахователно обезщетение от 121 770, 89 лева. При тези мотиви дължимата от работодателя сума като обезщетение за неимуществени вреди е сведена до 6 229, 11 лева.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „От кой факт въззивният съд е приел, че пострадалият е знаел, че ще получи сериозни телесни увреждания при изпълнение на тази работа, но въпреки това е смятал да ги предотврати?“;

2. „Има ли законно и обосновано решение на въззивния съд, който не се произнася по всички доводи на страните и не разглежда изложените в жалбата искания за установяване на съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първата инстанция?“;

3. „Какви критерии и факти взема предвид въззивният съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и защо не приема изложените в писмените защити квалификации на телесните увреждания в съответствие с чл. 129 НК и доказаното трайно затруднение на движението на пострадалата ръка и полученото ендокринно заболяване?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 118/24.10.2023 г. по гр. д. № 953/2023 г. по описа ВКС, IV ГО.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от повдигнатите въпроси. Той не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ изводите на въззивния съд характер. Правен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който, включен в предмета на спора, е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираният в пункт първи въпрос е по фактите, приети за установени от въззивния съд. Той не е свързан с тълкуването на конкретна материалноправна или процесуалнправна норма, с приложението на която въззивният съд да е мотивирал решението за доказаност на възражението на работодателя за съпричиняване на вредите от ищеца. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички, относими към спора, доказателства, доводи и възражения на страните. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Разгледал е оплакванията на ищеца въззивен жалбоподател срещу приетото от районния съд за основателно възражение за съпричиняване на вредите, както и срещу размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на събраните доказателства съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за неговата необоснованост, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Поставеният от касатора въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел броя и тежестта на телесните увреждания на ищеца, провокирали появата на ендокринно заболяване, възрастта му, продължителността на възстановителния период, данните за психичното му състояние след инцидента, липсата на възможност за пълно възстановяване на здравето му, социалноикономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на настъпване на неимуществените вреди. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение – касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната част.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация „Корадо България“ АД следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в доказания размер от 2 000 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,