Определение № 985 от 11.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2612/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от [фирма] [населено място] срещу решение № 52/09.01.2015 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, VІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 3085/2014 година, касационна жалба с вх. № 5551/23.02.2015 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е потвърдил решение № 2650/26.06.2014 година на Районен съд Пловдив, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. № 2390/2013 година в частта му, с която [фирма] [населено място], на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, е осъдено да заплати обезщетение на Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. в размер на по 69 500.00 лева на всяка една от трите, за претърпени вследствие на смъртта на В. А. А. съпруг на първата и баща на другите две, настъпила на 23.01.2011 година, вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на същата дата, което е признато за трудова злополука, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 23.01.2011 година до окончателното плащане на сумите. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон, а също така се твърди, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поискано е решението да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените срещу касатора искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В случай, че това не бъде възприето е направено евентуално искане за намаляване на присъдените обезщетения. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответниците по касационната жалба Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. са подали отговор на същата с вх. № 13 331/07.05.2015 година, с който са изразили становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Хасково, а ако такова бъде допуснато твърдят, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено в атакуваната с нея част. [фирма] [населено място] било уведомено за обжалваното решение на 21.01.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5551/23.02.2015 година. Поради това като се има предвид, че 21.02.2015 година и 22.02.2015 година са неприсъствени дни, с оглед на разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от Г. М. Д., в качеството й на [фирма] [населено място], в подаденото от нея изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: [фирма] [населено място] не е оспорвало обстоятелството, че реализираното на 23.01.2011 година пътнотранспортно произшествие представлява трудова злополука по смисъла на чл. 200, ал. 1 от КТ. Същото обаче твърди, че не дължи претендираните от Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. обезщетения. На първо място твърди, че всички вреди на ищците са обезщетени със заплащането на застрахователните суми от страна на „Д.” по полица № 4/21.04.2010 година по задължителната застраховка за трудова злополука на работниците в предприятието в размер на 31 500.00 лева общо или по 10 500.0 лева на всяка една. Дружеството е твърдяло, че дори и да бъде прието, че заплатените застрахователни суми не обезщетяват всички неимуществени вреди, то е заплатило всички разходи за връщане на тялото на В. А. А. от Република Франция до Република България, които са в размер на 4 516.65 €. Поради това на 04.04.2011 година между него и Г. А. А. лично за себе си и като представител на двете си дъщери С. В. Г. и М. В. А. е подписано споразумение, че във връзка с това плащане трите няма да предявяват никакви други претенции за имуществена и имуществена обезвреда. Според касатора с това споразумение Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. са извършили валиден отказ от правото на обезщетение, поради което претенциите им за заплащане на такова са неоснователни. [фирма] [населено място] е направило и възражение по чл. 201, ал. 2 от КТ за допринасяне на В. А. А. за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност, изразяваща се в това, че е пътувал без поставен обезопасителен колан. Според касатора при отчитане на размера на допринасянето по чл. 201, ал. 2 от КТ трябва да бъде прието, че получените от Г. А. А., С. В. Г. и М. В. А. застрахователни суми, заедно със сумата за връщане на тялото на В. А. А. от Република Франция до Република България са достатъчни и обезщетяват всички претърпени от тях неимуществени вреди. Съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че тъй като С. В. Г. и Г. А. А. не са участвали при сключването на споразумението от 04.04.2011 година и липсват доказателства Г. А. А. да е била надлежно упълномощена от тях за това действие споразумението не може да породи правно действие по отношение на тях. Съдът е тълкувал клаузата в споразумението съгласно, която Г. А. А. е декларирала, че нито тя лично, нито никой от другите наследници на съпруга й-майка му М. Н. Г. и двете му дъщери С. В. Г. и М. В. А., няма да предявяват съдебни претенции срещу фирмата работодател относно получаване на обезщетение за неимуществени вреди, както и каквито и да било друго обезщетение относно този случай. При това е прието, че със споразумението Г. А. А. не се е отказала от материалното си право да получи обезщетение за смъртта на съпруга си, а е извършила отказ от предявяването на бъдещи претенции. Затова според въззивния съд тя се е отказала от бъдещо, невъзникнало и неупражнено право на иск, който отказ от бъдещо право е недопустим и не може да обвърже валидно страните. Освен горното съставът на Окръжен съд Пловдив е споделил извода на първоинстанционния съд, че не е налице хипотезата на чл. 201, ал. 2 от КТ и определените обезщетения не трябва да бъдат намалявани. В подкрепа на твърдението си за допринасянето на В. А. А. за настъпването на трудовата злополука с молба от 04.12.2014 година [фирма] [населено място] е представило преписка-протокол № 00691/2011 година на Н. жандармерия на Република Франция, Област север Па дьо К., [населено място], автомагистрален взвод на А. и е поискало да се допусне тричленна съдебно-автотехническа експертиза, която да отговори на поставените в молбата въпроси. Последните са свързани в поведението на водача на автомобила В. А. А. малко преди настъпването и в момента на пътнотранспортното произшествие. Въззивният съд е оставил и двете искания без уважение като е посочил, че не са налице предпоставките на чл. 266 от ГПК и по-късно снабдяване с документите не обосновава искането за повторното приемане на преписката във въззивното производство. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] твърди, че съдът се е произнесъл по материално правния въпрос за това клаузата в извънсъдебна спогодба, с която страната се съгласява, че се отказва от предявяването на бъдещи „съдебни претенции” представлява ли предварителен отказ от правото на иск и формулираната в спогодбата клауза за отказ от „съдебни претенции” съдържа или не възможността, че страната валидно се отказва от самото материално право (облигационно вземане), което е възникнало и има срещу насрещната страна по спогодбата. Освен това се сочи, че съдът се е произнесъл и по процесуално правния въпрос за това преклудирано ли е пред въззивният съд процесуално искане за събиране на доказателства в оригинал, при положение, че пред първоинстанционния съд са били представени официални преписи с непълно съдържание. За първия въпрос се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, установена с решение № 43/15.03.201 година, постановено по т. д. № 414/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. За втория въпрос се твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по него липсва съдебна практика. Поставеният материално правен въпрос е свързан с тълкуването на договорите, бил е включен в предмета на спора като е обусловил изводите на съда тъй като, за да постанови решението си съставът на Окръжен Пловдив е извършил тълкуване на волята на страните по споразумението от 04.04.2011 година. Същият е свързан с начина на извършването на тълкуването на отделните клаузи на спогодбата, но тъй като така както е формулиран е много общ и предполага двусмислен отговор, следва да бъде уточнен съгласно т. 1 от ТР №1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Предвид на това касационното обжалване трябва да се допусне за проверка на съответствието на въззивното решение с посочената задължителна съдебна практика по въпроса кои уговорки на договора подлежат на тълкуване-дали само тези, които са неясни или двусмислени или и тези, които са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание, както и за това дали при тълкуване на изразената в уговорката клауза воля на страните съдът трябва да преценява само съдържанието на тази клауза като посочените в нея изрази се тълкуват така както са отразени в нея или трябва да тълкува уговорката прилагайки правилото на чл. 20 от ЗЗД като се търси действителната воля на страните, а не формалната такава и дали е допустимо да се прилагат само някои от критериите на чл. 20 от ЗЗД, а не всеки един от тях или трябва да се приложат всичките. Процесуално правният въпрос също е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на съда, тъй като ако представените писмени доказателства бяха приети и бе допусната исканата от касатора съдебно-автотехническа експертиза би могло да се стигне до друг изход от спора. Този въпрос е свързан и с вида на представените с преписка-протокол № 00691/2011 година на Н. жандармерия на Република Франция, Област север Па дьо К., [населено място], автомагистрален взвод на А. документи като е възможно всички или част от тях да имат характера на официални такива по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК. С оглед на това въпросът за преклузията по чл. 133 и чл. 266 от ГПК, трябва да се преценява с оглед установения в разпоредбата на чл. 186 от ГПК начин за събиране на тези доказателства. Затова поставеният от [фирма] [населено място] процесуално правен въпрос трябва да бъде уточнен в смисъл предвид разпоредбата на чл. 186 от ГПК преклудира ли се с изтичането на сроковете по чл. 133 и чл. 266 от ГПК възможността страните да представят по делото официален документ или преписка на държавен орган, с които са се снабдили сами или не. По този въпрос касационното обжалване трябва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК тъй като не е налице установена съдебна практика. На [фирма] [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 4 170.00 по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъдат върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение