Определение № 1931 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 194/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Дом за стари хора“, [населено място] срещу решение № 161 от 23.10.2025г. по в. гр. дело № 184/2024 г. на Кърджалийски окръжен съд в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение № 68 от 14.05.2025 г. по гр. д. № 22/2025 г. на Крумовградски районен съд в отхвърлителната му част и вместо него е постановено ново решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата Н. Ю. Х. допълнително сумата 10 000 лв., наред с присъдената от първоинстанционния съд сума от 10 000 лв. (общо 20 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 06.04.2024 г., ведно със законната лихва от 06.04.2024 г. до окончателното изплащане. Касаторът - ответник поддържа, че атакуваното въззивно решение в горепосочена му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон – чл. 201, ал. 2 КТ при извеждане на извода за отсъствие на съпричинителна груба небрежност от страна на увредената ищца и чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Твърди също, че обжалваният съдебен акт е неправилен и поради нарушение на процесуалния закон – чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, тъй като съдът е кредитирал експертно заключение на медик, което не се базира на специални знания и умения, а възпроизвежда твърденията на самата ищца. Молят въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено друго решение, с което да бъде намален размерът на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, при съобразяване с нормите на чл. 201, ал. 2 КТ и чл. 52 ЗЗД. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната си жалба, ответникът навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставяйки множество въпроси, от които могат да бъдат обобщени и преформулирани два правни въпроса в следния смисъл: 1. Кои са критериите за намаляване на обезщетението при трудова злополука при възражение на работодателя по чл. 201, ал. 2 КТ за съпричиняване, какво е съдържанието на понятието „груба небрежност“ и чия е доказателствената тежест за установяването й?, който твърди, че е разрешен в противоречие с с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45 от 08.04.2021 г. по гр. д. № 1580/2020 г. на III г. о., решение № 21 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 1459/2017 г. на III г. о., решение № 125 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 на IV г. о., решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV г. о., решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV г. о., решение № 55 от 21.06.2023 г. по гр. д. № 3556/2022 г. на III г. о., ППВС № 1/53 г., ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 3878/2010 г. на IV г. о. и решение № 291 от 11.07.12 по гр. д. № 951/2011 г. на IV г. о., и че е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, и 2. Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и дали стандартът на живот в страната към момента на увреждането е измежду правнорелевантните обстоятелства, от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука?, за който сочи като допълнително основание визираното в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответницата по касационната жалба - Н. Ю. Х. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за нейната неоснователност. Моли в полза на процесуалния й представител – адв. М. да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по граждански спор с цена на иска над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Въззивният съд е приел за установено по иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, че ищцата, изпълнявайки при ответника длъжността „медицинска сестра“ по трудов договор, на 06.04.2024 г. е претърпяла трудова злополука, призната за такава по смисъла на чл. 55, ал.1 КСО с влязло в сила разпореждането от 12.04.2024г. на НОИ. От приетите по делото доказателства, вкл. заключението на медицинската експертиза на вещото лице д-р Н. М., е намерил за установено, че вследствие на трудовата злополука на Н. Ю. Х. е причинено счупване на дясната лъчева кост в долния край на горния крайник, довело до трайно затрудняване на движението на дясната ръка за около два-три месеца, до преминаване през три курса на физиотерапевтично лечение, а понастоящем до болки при флексия и екстензия в дясната гривнена става, в крайната фаза на движенията, както и до изтръпване на дланта, които оплаквания се очаква да отшумят с времето. Счел е също, че не е доказано по делото по възражението на работодателя по какъв начин пострадалата е нарушила свое трудово задължение, произтичащо от длъжностната й характеристика, като по този начин да е съпричинила трудовата злополука. Окръжният съд е посочил от правна страна, че справедливото обезщетяване на процесните неимуществени вреди изисква определяне на паричния еквивалент на претърпените болки, страдания и морални вреди, които се преценяват с оглед конкретните обстоятелства. Приел е, че в случая това са: характера на увреждането - трайно по степен затрудняване на двигателните умения на ищцата за период от два месеца и 20 дни; продължителността на временната неработоспособност, с обичаен ход на оздравителния процес и без усложения; причинените физически болки и морални страдания за същия период и прогнозата за в бъдеще - благоприятна с възстановено физическо здраве и работоспособност; изпитвания дискомфорт от невъзможността да се обслужва в ежедневните си дейности без чужда помощ; възрастта на увредената към злополуката - 43 години, в активна възраст, с изградени навици и социални контакти, които за периода на временна неработоспособност не са осъществявани пълноценно. Преценявайки горепосочените обстоятелства, въззивният съд е счел за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата от 20 000 лв. Намерил е за неоснователно възражението на ответника за освобождаването му от отговорност при условията на чл. 201, ал.1 КТ, поради това, че липсват доказателства увреждането да е било причинено от служителката умишлено. За неоснователно е счел и възражението по чл. 201, ал.2 КТ, тъй като е приел, че ищцата не е допринесла за увреждането, допускайки груба небрежност. Намерил е, че не е установено към момента на трудовата злополука ищцата да се е отклонила от възложената й работа, в разрез с правилата за безопасност на труда, респективно да е действала със съзнанието за евентуално съществуваща опасност от настъпване на определени вредоносни последици, които да се е надявала да предотврати. В този контекст е посочил, че обстоятелството кой е разсипал храната в стаята на лицето, което е било в невъзможност да се самообслужва, в която пострадалата се е подхлъзнала и след това е паднала, както и дали въобще е имало разлята храна върху пода, е без значение за съпричиняващия механизъм на процесното непозволено увреждане, касателно участието на ищцата, доколкото въобще не е установено неизпълнение на трудово задължение или на такова по безопастността на труда, още повече съставляващо проява на груба небрежност. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, т.е. който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Горепосочените, преформулирани и обобщени от касационния съд два правни въпроса, притежават характеристиките на общо основание за адопускане на касационния контрол в гореизложения смисъл. По първия правен върпос е формирана трайна и безпротиворечива практика на ВКС, според която не всяко нарушаване на правилата за безопасност, или на трудовата дисциплина може да се квалифицира като съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Определението за груба небрежност се съдържа в решение № 510/30.11.2011г. по гр. д. № 1923/2009г. на ВКС, 4 г.о, в решение № 291/2012г. по гр. д № 951/2011г. на ВКС, 4 г.о. и др., а признаците за отличаване на грубата небрежност са посочени в решение № 348/2011г. по гр.д. № 387/2010г. на ВКС, 4 г.о, решение № 291/2012г. по гр. д. № 951/2011г. на ВКС, 4 г.о., решение № 62/2015г. по гр. д. № 2798/2014г. на ВКС, 4 г.о. и др.. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът или служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. При възражение по чл. 201, ал. 2 КТ работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. За да е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Преценката е конкретна и зависи от фактите по делото, а тежестта за доказване се носи от работодателя. За да достигне до правния извод, че при процесната трудова злополука ищцата не е проявила груба небрежност в гореизложения смисъл, въззивният съд е съобразил изцяло константната практика на ВКС. Въз основа на съвкупния анализ на приетите доказателства, той е заключил, че при конкретното непозволено увреждане пострадалата въобще не е нарушила свое задължение, произтичащо от трудовия договор, длъжностната характеристика и правилата за безопасност на труда, за да може да има каквото и да било съпричиняване на вредоносния резултат (обикновена небрежност). При този извод наличието на груба небрежност като значително по-тежка степен на неполагане на дължимата грижа от страна на служителката е изключено. Поради това не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос. Наличието на съвременна непротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обуславя и липсата на второто наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По втория правен въпрос също не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По него са постановени ППВС № 4 от 23. 12. 1968г. и множество доразвили постановките на ППВС № 4/1968г. решения по чл. 290 ГПК на ВКС (решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о., решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о., решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о., решение №449/16. 05. 2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о., решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о., решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о., решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о., решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. и др.), според които размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни обективно установени по конкретното дело факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др.. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Наличието на константна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване, изключва соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и възможността за допускане на касационен контрол. Поради отсъствието на наведените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и на тези по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, за които съдът следи служебно, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата – адв. Н. М. сумата 300 евро, съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция. На основание гореизложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение