Определение № 1156 от 11.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4869/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. К. Й., И. К. Й. и Ц. Й. Л. чрез техния пълномощник адв. Л. Ю. Д., срещу въззивно решение № 200 от 27.04.2023 г. по в.гр.д. № 555/2022 г. на Окръжен съд - Перник. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателите поддържат, че след връщане на делото от ВКС на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, въззивният съд не е изпълнил задължението си да определи кръга и да включи в доклада си по делото всички спорни факти и обстоятелства, наведени от страните в исковата молба и отговора на исковата молба, както и не е изпълнил задължението си да укаже на страните кои конкретно факти и обстоятелства подлежат на доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. При повторното разглеждане е възприел само частично някои от конкретно дадените от ВКС указания по прилагането на закона, а други изцяло е пропуснал. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ Задължен ли е съдът по съществото на спора /както първоинстанционния, така и въззивния при упражняване на правомощията си/ да даде на страните по делото конкретни, ясни и точни указания в доклада си по чл.146 ГПК относно кръга на спорните факти и обстоятелства по делото, кои конкретно факти и обстоятелства подлежат на доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях; 2/ Задължен ли е съдът по съществото на спора /както първоинстанционния, така и въззивния при упражняване на правомощията си/ в доклада си по чл.146 ГПК да укаже на страните конкретно за кои факти и обстоятелства, подлежащи на доказване в процеса, сочат или не сочат доказателства, съобразно нормата на чл.146 ал. 2 ГПК; 3/ При допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в непълни, неточни и неясни указания в доклада по делото, съобразно чл.146 ГПК и посочването им като такива нарушения пред въззивния съд във въззивната жалба, длъжен ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да направят пред първата инстанция? 4/ Налице ли е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато съдът едва с решението си за пръв път посочва на страна по делото, че не е доказала релевантен факт, за който преди това /в доклада си или в първо съдебно заседание по делото/ не е указал на същата тази страна доказателствената й тежест да докаже този факт? 5/ Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти и в частност показанията на свидетелите по делото? 6/ По какъв начин съдът следва да извърши преценка конкретно на събраните по делото гласни доказателства? 7/ Следва ли ползващите се от придобивна давност лица, признати за собственици с констативен нотариален акт, при спор за собственост за разликата между действително придобитите по наследство права и удостоверените в нотариалния акт права да докажат, че са демонстрирали на останалите съсобственици завладяването на тези права. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация С. С. Н. изразява становище чрез своя пълномощник адв. В. П. за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба О. П. Л. не изразява становище Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение № 200 от 27.04.2023 г. по в.гр.д. № 555/2022 г. на Окръжен съд – Перник е потвърдено решение № 67 от 26.07.2019 г. по гр.д. № 385/2017 г. на Районен съд-Брезник, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 31/07.02.2020 г. С него е отхвърлен иск с правно основание чл. 124 ГПК, предявен от К. К. Й., И. К. Й. и Ц. Й. Л., за признаване за установено по отношение на С. С. Н. и О. П. Н., че Ц. Л. е собственик на 1/3 ид.част, К. Й. - на 1/6 ид.част и И. Й. на 1/6 ид.част от дворно място с площ от 1 135 кв.м., съставляващо УПИ ***, в кв.***, по плана на [населено място], общ. Б., заедно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ 30 кв.м. и целия гараж, построен до сградата с площ от 20 кв.м., както и паянтова жилищна сграда, със застроена площ от 60 кв.м., като е отхвърлено и искането по чл.537, ал.2 от ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 168, том.1, рег.№ 3512, дело № 161/2011 г. Това решение е постановено при повторно разглеждане на делото след връщането му на въззивната инстанция от ВКС с отменително решение № 37 от 19.09.2022 г. по гр. д. № 2417/2021 г ., II г.о., с което са дадени указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия за отстраняване на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада по делото, като се даде възможност на страните да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Касационната инстанция е указала на въззивния съд, че при новото разглеждане на делата следва да вземе под внимание различния правен статут на двете жилищни сгради в процесния недвижим имот с оглед наведените от страните твърдения и обстоятелството, че праводателят на ответниците се легитимира като единствен собственик на процесните имоти въз основа на различни придобивни основания. При новото разглеждане на делото въззивният съд с определението си от 21.11.2022 г. по чл. 267 ГПК е разпределил доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти, като е указал, че в тежест на ищците, настоящи жалбоподатели К. Й., И. Й. и Ц. Л., е доказването на наследствения характер на придобитото право на собственост върху процесния имот, а в доказателствена тежест на ответниците С. Н. и О. Н., в случай че противопоставят правоизключващи възражения за притежавани права върху имота, е да докажат фактите, от които произтичат – в частност изграждане от праводателя им на масивната жилищна сграда и гаража към нея въз основа на суперфиция и при знанието и съгласието на собственика на имота, съответно придобиването по давност на 2/3 ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот и паянтовата сграда. В съответствие с тези указания страните са поискали събиране на гласни доказателства, които са били допуснати от въззивния съд. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че ищцата Ц. Л. е дъщеря на Й. В. И. починал на 19.04.1991 г., а останалите ищци са негови внуци - синове на починалия на 15.02.2009 г. негов син К. Й. В.. Син на общия наследодател на ищците е и починалият през 2015 г. В. Й. В., чиято преживяла съпруга С. В. е майка на ответника С. Н.. Приел е, че с нотариален акт № 147, том II, рег.№ 911, дело № 365/08.11.2005 г., В. Й. В. е признат за собственик по наследство и давностно владение върху 1/3 идеална част от УПИ, находящ се в [населено място], общ.Б., целият с площ от 1 135 кв.м., цялата построената върху имота двуетажна масивна жилищна сграда и гараж, построен до нея, и на 1/3 ид.част от построената в имота паянтова жилищна сграда. С нотариален акт № 168, том I, рег.№ 3512, дело № 161/2011 г., В. Й. В. е признат за собственик на основание давностно владение на 2/3 ид.части от поземлен имот, находящ се в землището на [населено място], общ.Б. с площ от 1 075 кв.м., за който имот е отреден УПИ *** в кв.***, заедно с 2 /3 ид.части от построената в имота паянтова жилищна сграда. Към момента на извършване на нотариалното удостоверяване същият се е намирал в граждански брак със С. С. В.. На 13.10.2011 г. В. и С. В. прехвърлили на ответника С. С. Н. собствеността върху ПИ, находящ се в [населено място], [община], целият с площ от 1075 кв.м., за който е отреден УПИ *** в кв.***, по плана на селото, заедно с построената върху имота паянтова жилищна сграда, със застроена площ от 60 кв.м., както и поземлен имот с площ от 50 кв.м., за който е отреден УПИ *** в кв.***, представляващ масивна жилищна сграда, със застроена площ от 30 кв.м. и гараж, пристроен към нея със застроена площ от 20 кв.м. Договорът за продажба е сключен с нотариален акт № 180, том I, рег.№ 3518, дело № 163/2011 г. на нотариус Александър Цветанов. Към момента на изповядване на сделката приобретателят С. С. Н. е бил в граждански брак с ответницата О. П. Н.. Съдът е приел за установено също, че с декларация от 01.09.2005 г. В. В. е декларирал, че в качеството си на суперфициарен собственик е построил през периода 1972 г. - 1976 г. вила в дворното място на баща си Й. В. И. със съгласие на последния. Двуетажната масивна жилищна сграда, със застроена площ от 30 кв.м. и гараж пристроен към нея с площ от 20 кв.м., построени в имот 2, за който е отреден парцел *** в кв.*** по регулационния план на [населено място], общ. Б. са търпими строежи, видно от удостоверение на община Брезник от 08.09.2005 г. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е направил извод, че ищците не са провели успешно доказване на правото си на собственост върху спорния имот, нито са опровергали констатациите на нотариуса чрез оборване на фактите, установяващи отразеното в нотариален акт № 168, том I, рег.№ 3512, дело № 161/2011 г. за придобито от В. В. по давност право на собственост върху 2/3 ид.части от процесния имот и върху 2/3 ид.части върху построената в него паянтова жилищна сграда със застроена площ от 60 кв.м. Въззивният съд е приел, че след смъртта на своята майка през 1996 г. В. В. е останал единствен да живее в процесния имот заедно със съпругата си и е живял в него до смъртта си през 2015 г., като е поддържал и подобрявал имота. Владението му е било демонстрирано и упражнявано необезпокоявано от никого, а след смъртта му е продължено от ответника С. Н. повече от 10 години със знанието и непротивопоставянето на ищците и трети лица, които не са смущавали или оспорвали владението. При формиране на тези изводи въззивният съд се е позовал на разпитаните в първата и във въззивната инстанция свидетели Г. С., С. С., Ц. Н. и К. С., като е посочил, че показанията им са обективни, последователни, детайлни и непротиворечиви. Не е кредитирал показанията на свидетелите М. Й. - син на В. Й., и на И. С. - дъщеря на ищцата Ц. Л., които е преценил като противоречащи на показанията на останалите свидетели, които са извън родствения кръг на страните и са незаинтересовани от изхода на делото. В обобщение съдът е приел, че праводателят на ответника е придобил по давност 2/3 ид. части от процесния имот, така както е отразено в нотариален акт № 168, том I, дело № 161/2011 година. Ответниците са демонстрирали на останалите съсобственици завладяването на техните права преди повече от двадесет години лично и чрез присъединеното владение на праводателя В. В.. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, обуславящи крайния резултат по делото, въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по седмия въпрос, изведен в касационната жалба, поради противоречието му с практиката на ВКС. В решение № 8 от 04.02.2021 г. по гр.д. № 1265/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., което сочат жалбоподателите, е прието, че когато ползващите се от констативния нотариален акт лица се позовават на придобивна давност за разлика между действително придобити по наследяване права и удостоверените в нотариалния акт, те следва да докажат, че са демонстрирали на останалите наследници завладяването на тези права. Посочено е също, че снабдяването с констативен нотариален акт в едностранното охранително производство не демонстрира на останалите съсобственици завладяване изцяло или на част от правата им, както и че срокът на придобивната давност ще започне да тече в момента, в който другият съсобственик е узнал за констативния нотариален акт или завладяването му е демонстрирано по друг начин. В случая в мотивите си въззивният съд декларативно е приел, че считано от 1996 г. след смъртта на своята майка К. праводателят на ответниците В. Й. е установил владение върху идеалните части на останалите сънаследници, което е било демонстрирано и упражнявано необезпокоявано от никого, без да изложи конкретни съображения в какво се изразяват извършените от него владелчески действия по отношение на всеки от спорните имоти. Останалите въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК имат характер на оплаквания за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушение във връзка със събиране и обсъждане на доказателствата. По тези въпроси касационната инстанция при необходимост ще вземе становище с решението си. Водим от гореизложеното съдът