Определение № 1723 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3087/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Свети И. Рилски“ ЕАД срещу въззивно решение на Софийски градски съд № 2114 от 26.04.2023 г. по гр.д.№ 1405/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд от 26.11.2021 г. по гр.д.№ 62730/ 2020 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Л. Б. М. сумата 8 670 лв - обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при работа при съответния работодател в последните 10 години от трудовия му стаж, ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, и на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата 1 286,05 лв - лихва за забава за периода 01.07.2019 г. – 15.12.2020 г. и е разпределена отговорността за дължимите по делото такси и разноски. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига материалноправните въпроси „Следва ли допълнително възнаграждение, което е регламентирано във вътрешен акт на работодателя като такова с непостоянен характер да се квалифицира като възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, без наличието на необходимите критерии?“ и „Следва ли това допълнително възнаграждение с непостоянен характер да се включва при изчисляване на брутното трудово възнаграждение за целите на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ?“. Касаторът счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това поддържа, че обжалваният акт е очевидно неправилен, защото, за да приеме, че възнагражденията по клинични пътеки са с постоянен характер, съдът измислил и въвел критерий „брой изписани болни“, който не фигурирал в нито един акт на работодателя. Ответната страна Л. М. оспорва касационната жалба, като поддържа, че поставените от касатора въпроси не са правни, не са били обсъждани от въззивния съд и в този смисъл не са обусловили правните му изводи и че съставляват оплаквания за незаконосъобразност на обжалвания акт. Този акт бил съобразен с практиката на ВКС, цитирана от въззивния съд, а не й противоречал. Оспорва и доводите за очевидна неправилност на акта, като поддържа, че не е налице порок, обуславящ квалифицирането му като очевидно неправилен. При условията на евентуалност излага съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд приел, че между страните бил сключен трудов договор, по силата на който ищцата работила при ответника „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Св. И. Рилски“ ЕАД на длъжност "медицински лаборант". Трудовото правоотношение било прекратено със заповед № 14/ 27.06.2019 г. на основание чл.327 ал.1 т.12 КТ. Между страните не било спорно, че за ищцата възникнало право на парично обезщетение по чл.222 ал.3 КТ, спорно било единствено дали т. нар. „възнаграждение за клинични пътеки“, което получавала ищцата, се включвало в размера на брутното трудово възнаграждение, което служело за изчисляване на размера на обезщетението по чл.222 ал.3 КТ. Съдът посочил, че понятието „брутно трудово възнаграждение“ включва основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Законодателят изрично посочил възнагражденията, които се включват в базата за изчисляване на брутното трудово възнаграждение в чл.17 ал.1 от НСОРЗ. В приетите от "УМБАЛ Св. И. Рилски" ЕАД Вътрешни правила за организация на работната заплата, допълнителното трудово възнаграждение за извършени дейности и постигнали резултати било определено като такова с непостоянен характер, което се разпределяло при генериран финансов резултат за болницата и при постигнат положителен финансов резултат на съответното отделение или лаборатория в размери, определяни по методика. Възнагражденията, заплащани за т.нар. „клинични пътеки“ обаче били такива с постоянен характер, според практиката на ВКС, която въззивният съд споделил. Касаело се за възнаграждение по чл.17 ал.1 т.2 НСОРЗ, тъй като критерият за изплащането му била извършената работа, а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила. Допълнителното възнаграждение за работа по клинични пътеки било заплатено на ищцата за релевантния за спора период /м. юни 2019 г. – последният пълен отработен месец/, следователно тя участвала в генерирането на постигнатите резултати при изпълнение на трудовите си задължения. Затова възнагражденията по клинични пътеки следвало да бъдат взети предвид при определяне на общия размер на дължимото се обезщетение по чл.222 ал.3 КТ. Като съобразил заключението на вещо лице съдът приел, че размерът на дължимото на ищцата обезщетение било в размер 15 552, 60 лв. Работодателят изплатил 6 852, 60 лв, незаплатеният остатък бил дължим, като с оглед на принципа на диспозитивното начало искът бил основателен за пълния претендиран размер от 8 670 лв. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, първият формулиран от касатора правен въпрос е обуславящ, но е разрешен от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, която е цитирана и от въззивния съд. Както е прието в решение № 50215/ 27.10.2022 г. по гр.д.№ 550/ 2022 г., ІV г.о., ВКС, /в него са цитирани и предходни актове на ВКС, разрешаващи идентично същия въпрос/, възнагражденията по клинични пътеки са такива по чл.17 ал.1 т.2 НСОРЗ, които имат постоянен характер. Не се касае за допълнителни трудови възнаграждения по чл.17 ал.1 т.3 НСОРЗ, а за възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното, защото критерият за изплащане е извършената работа, а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила. Не е дадено различно правно разрешение и в сочените в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК актове на ВКС. В решението по гр.д.№ 4554/ 2014 г., ІV г.о. изрично е прието, че премиалното възнаграждение за постигнати резултати - индивидуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа, а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл.17 ал.1 т.2 НСОРЗ - и също се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетенията. Решението по гр.д.№ 4256/ 2013 г., ІV г.о. касае не възнаграждение по клинични пътеки, а възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд. Решението по гр.д.№ 1558/ 2009 г., ІV г.о. също изрично приема, че възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда е допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, такива не са сумите, изплащани за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд, целевите награди и месечните премии. Не е постановено нещо различно в обжалваното решение, поради което по обуславящия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Вторият въпрос е необуславящ. Той предполага, че въззивният съд е приел възнаграждението за клинични пътеки за такова с непостоянен характер. Обратното, съдът е мотивирал акта си с противоположен извод - че това възнаграждение е с постоянен характер. По необуславящ правен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не сочи такива обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“. Въззивният съд не е посочил, че възнаграждението за клинични пътеки е постоянно, тъй като се определя по критерий „брой изписани болни“ – това е цитат от посочената в мотивите на решението му практика на ВКС. По тези съображения Върховният касационен съд