Определение № 1226 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4859/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – ищцата Р. К. К., чрез адв. М. и ответника – „МЕТАЛ ВМ“ ЕООД, чрез адв. М., против решение № 431 от 08.08.2025 г. по гр. д. № 113/2025 г. на Окръжен съд - София, I въззивен граждански състав.

От ответниците по жалби са постъпили отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с които изразяват становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на насрещната страна и за нейната неоснователност.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 181 от 01.07.2024 г. по гр. д. № 125/2023 г. на Районен съд – Елин Пелин за осъждането на „МЕТАЛ ВМ“ ЕООД да заплати на основание чл. 200 КТ на Р. К. К. сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от претърпени болки и страдания в резултат на трудова злополука, настъпила на 13.04.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.04.2022 г. до окончателното й изплащане (по жалбата на ответника), както и за отхвърлянето на предявеният иск за разликата над присъдения размер от 20 000 лв. до претендирания от 40 000 лв. (по жалбата на ищцата).

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „машинен оператор“, а от 29.07.2021 г. е изпълнявала длъжността „работник сглобяване на детайли“. На 13.04.2022 г. при изпълнение на служебните си задължения ищцата е претърпяла трудова злополука, призната за такава с Разпореждане № 5104-22-39 от 03.05.2022 г. на НОИ – ТП София област, влязло в законна сила на 20.05.2022 г. В резултат на горната травматична увреда (настъпило травматично размачкване на крайната фаланга на втори пръст - показалеца на дясната ръка, което е наложило извършването на ампутация в областта на нокътната фаланга с оформяне на ампутационен чукан) ищцата е претърпяла вреди – болки и страдания. За преодоляване на последиците от описаното увреждане на здравето, пострадалата е била подложена на оперативно лечение. Тези факти са несъмнено установени по делото и са приети да определят предявения иск за основателен. Като спорни в случая са отделени въпросите за размера на дължимото обезщетение на неимуществените вреди, както и налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат. При определяне на размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага инстанцията по същество е приела, че следва да съобрази обективно съществуващите по делото обстоятелства, установени с надлежно събраните доказателства от значение за приложение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД (с позоваване на постановките по т. 11 на ППВС № 4/68 г. и т. 7 на ППВС № 17/63 г.). В случая са отчетени характера и степента на внезапно настъпилата увреда на здравето на пострадалата, изразяващо се в травматично размачкване на крайната фаланга на втори пръст (показалеца) на дясната ръка, което увреждане е наложило извършването на ампутация в областта на нокътната фаланга с оформяне на ампутационен чукан; продължителност на лечението – ищцата е била подложена на оперативно лечение, подробно описано в ОП № 508 от 13.04.2022 г.; в следващите около 20 дни е изпитвала силни болки и страдания; с напредване на възстановителните процеси спонтанната болезненост е намаляла и изчезнала, а тази при допир и движение постепенно е намаляла до пълното изчезване в срок от около 1 – 1. 5 месеца; обстоятелството, че съгласно заключението на СМЕ (което съдът е кредитирал) и с оглед нарушената анатомична цялост на пръста, пълно възстановяване не може да се получи, като до живот остава загубена способността за извършване на фини движения с дясната ръка при използване на увредения пръст; възрастта на ищцата към момента на злополуката от 49 години – активна и трудоспособна възраст. Взет е предвид и факта, че не е възможно травмата да доведе до здравословни увреждания, засягащи органите и системите на организма. Кредитирани са и свидетелските показания относно състоянието на ищцата след инцидента, като са отчетени социално - икономическата обстановка в страната и инфлационните процеси към датата на увреждане. При тези данни от значение за обезщетението на търпените болки и страдания от трудовата злополука и при приложение на чл. 52 ЗЗД второинстанционният съд е приел, че неговият справедлив размер възлиза на 40 000 лв. По другия спорен въпрос (предвид надлежно въведеното в предмета на спора от защитата на ответника възражение за проявена изключителна вина от ищцата при настъпване на злополуката, респ. че е допринесла поради груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ) – относно това има ли принос пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, в обжалваното решение е даден положителен отговор. Прието е, че пресата, на която ищцата е работела и е настъпила злополуката, е била изправна, установимо от показанията на разпитаните свидетели, сочещи, че след инцидента машината е била тествана многократно без да покаже дефект, както и от данните по протокола за тестване на машината от 14.04.2022 г. Развити са доводи, че настъпването на травматичното увреждане е обусловено по причини както при работодателя – ответник, така и при работничката. Изтъкнато е, че работодателят не е създал организация по контрол в достатъчна степен за спазването на разписаните безопасни условия на труд и за използването на предпазни средства от работниците при упражняваната от тях трудова дейност в повишен риск - антифони, клещи и пр. От друга страна е отчетено, че към момента на инцидента пострадалата не е ползвала лични предпазни средства, тъй като е поставяла металните детайли в пресата, с която работела, ръчно без подходящи за това инструменти. Във връзка с въпроса за проявената груба небрежност от ищцата при настъпване на процесната злополука съдът е съобразил и установения факт, че в този момент от работата си тя е била със слушалки за телефон, което е довело до разсейване от нейна страна, поставяйки се сама в повишен риск за здравето си. Обоснован е извод, че по този начин ищцата не е положила за себе си грижата, която би положил и най-небрежния човек, зает със съответната дейност, при подобни условия – т. е. налице е груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ. При тези съображения решаващият състав е направил съждение, че при съпоставянето причините, довели до увреждането, се установява еднаква тежест на допринасяне, поради което е определил съпричиняването от страна на ищцата в размер на 50 %, съответно искът по чл. 200, ал. 1 КТ е намерен за основателен и уважен до размера от 20 000 лв. (1/2 от приетия за справедлив размер на обезщетението на моралните вреди).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно:

1. „За критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и за задължението на съда при определянето му да вземе предвид всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение към твърдяните неимуществени вреди, както и тяхната тежест и последици?“;

2. „За критериите за определяне на степента, в която се намалява обезщетението за неимуществени вреди при трудова злополука при наличие на „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ от страна на пострадалия и следва ли съдът да вземе предвид при определяне степента на намаляване на обезщетението обстоятелството, че от работодателя не са били осигурени безопасни условия на труд чрез надлежно обезопасяване?“;

3. „Задължен ли е съдът да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства, съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК?“.

По въпросите страната сочи, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 785 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 556/2010 г. на III г.о. (по първото питане), с решение № 159 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 251/2017 г. на III г.о. и решение № 60185 от 29.10.2021 г. по гр. д. № 3692/2020 г. на IV г.о. (по второто питане), и решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на III г.о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г.о. и решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г.о. (по третото питане).

Касаторът - ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към своята жалба поставя следните правни въпроси, с които обосновава искане за селектирането й по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава:

1. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, произтичащи от трудова злополука, съдът следва ли да вземе предвид всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и длъжен ли е да изложи мотиви за значението на всяко от установените обстоятелства при определяне размера на дължимото обезщетение?“;

2. „При определяне на обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука, длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички критерии, посочени в ППВС № 4/1968 г. и да посочи въз основа на кои относими доказателства по делото ги намира за установени?“;

3. „Следва ли въззивният съд да посочи всички обстоятелства от значение за определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука, които е взел предвид при определянето му по правилото на чл. 52 ЗЗД?“.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС (без да се отнася към конкретно питане), обективирана в: решение № 50073 от 23.06.2023 г. по гр. д. № 2025/2022 г. на III г.о., решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV г.о., решение № 50103 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 2865/2022 г. на III г.о. и решение № 709 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 1211/2024 г. на IV г.о.

Касационното обжалване не може да се допусне и по двете жалби.

Първият поставен от ищеца въпрос и наведените от ответника три въпроса са общи – за критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Той е обуславящ изхода на делото и е изводим от решаващите мотиви по обжалваното решение. Питането удовлетворява обща предпоставка, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК, а именно да е разрешено от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Въззивният съд е съобразил, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици и пр. В обжалваното решение са изложени подробни съображения за релевантните по спора обективно съществуващи факти, за които са събрани доказателства в хода на съдебното дирене по делото и са изведени мотивирано аргументи за тяхното значение спрямо засегнатото нематериално благо. Обезвредата е определена и съобразно социално - икономическата. Така е направен обоснован извод за значението на горните обстоятелства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезщетението, в каквото се проявява обществения критерий по чл. 52 ЗЗД. Ето защо, обжалваното решение не се явява постановено в отклонение, а в съответствие със сочената задължителна съдебна практика, поради което по поставения общ въпрос не е налице основание за достъп до касация.

Вторият въпрос на ищцата в изложението към касационната й жалба относно критериите за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при трудова злополука, при наличие на проявена груба небрежност, също удовлетворява общо основание за селектиране на жалбата, тъй като е обусловил изхода на делото и е в обхвата на решаващите изводи на второинстанционния съд. Не е налице обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отсъствие на поддържаното противоречие с практиката на ВКС, която страната сочи и прилага. Въззивният съд е приел, че в случая допуснатото от ищцата нарушение на трудовата дисциплина (да работи с пресата в пряк контакт с необезопасената си ръка и да е със слушалки за телефон, което е повишила риска за здравето й) е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, поради което представлява груба небрежност, а за настъпването на вредата е отговорен и работодателят (който макар и да е спазил задължението си да осигури подходящи инструменти при работа с машините, не е следял стриктно за използването на предпазните средства, както и не е контролирал използването на слушалки по време на работа). По тези мотиви обосновано, предвид степента на неполагане от ищцата на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия и пропуските в организацията на работата и контрола върху използването на лични предпазни средства и безопасна среда в условия на повишен риск за здравето, установени при работодателя, е определен процентът на съпричиняване на ищцата. Така въззивното решение се явява в съгласие с установената съдебна практика на ВКС относно критериите за намаляване на обезщетението в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ. Затова и по втория поставен от касатора-ищец въпрос не следва да се допуска касационен контрол.

Неоснователно е искането за допускане и по третия повдигнат въпрос в изложението към касационната жалба на ищеца. Същият е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото, както доводите и твърденията на страните, които имат значение за делото. В задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на крайния акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на релевантните факти и обстоятелства относно установената от въззивния съд частична основателност на предявения иск по чл. 200, ал. 1 КТ. Следва да се посочи още, че решаващият състав е изложил съображенията, поради които е преценил като неоснователно възражението на ищцата за неизправност на машината, противно на твърденията на страната в обратен смисъл. Дали тази преценка и анализ са правилни по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Ето защо няма основание за допускане на касационното обжалване и по това питане.

За пълнота следва да се посочи, че касаторите недопустимо са позовават по едни и същи въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като се сочи отклонение с практика на ВКС по част от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Вън от изложеното, в изложението към касационните жалби на насрещните страни липсва обосноваване и на твърденията им за наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението към жалбите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол по жалбите на двете насрещни страни.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,