Определение № 1558 от 08.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 406/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 259/02.03.2022 г., поправено с решение № 468/13.04.2022 г. по гр.д. № 2066/2021 г., в частта, с която Окръжен съд - Варна, изменяйки решение № 261556/10.05.2021 г. по гр.д. № 3987/2020 г. на Районен съд – Варна, е отхвърлил исковете по чл. 200 КТ, предявени от Б. К. Н. срещу „Навона-МД“ ЕООД, както следва: · за сумата над 4 000 лв. до сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 20.05.2019 г. · за сумата над 4 308.86 лв. до сумата 9 072.71 лв. – обезщетение за имуществените, изразени в разликата между брутното трудово възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност в периода м. юни 2019 г. – м. декември 2019 г. Решението се обжалва от Б. К. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общата и допълнителната). Повдигнатите материално-правни въпроси са: 1) за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, който според константната практика на ВКС се прилага и при обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ и 2) за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ – за понятието „груба небрежност“ в смисъла на разпоредбата. Касаторът счита, че въззивният съд е решил първия въпрос в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/23.12.1968 г., а вторият – в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която не допуска чл. 201, ал. 2 КТ да се прилага, когато работникът извършва работата без необходимото старание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност, а изисква чл. 201, ал. 2 КТ да се приложи, когато работникът е извършил работата при липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основните технологични правила и правила за безопасност. Повдигнатият процесуално-правен въпрос е за задължението на въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните след прецизен анализ на събраните по делото доказателства и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на ВКС по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД и чл. 201, ал. 2 КТ) и при съществено процесуално нарушение по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 КТ. Претендира разноските по делото. Ответникът „Навона-МД“ ЕООД, ответник и по касация, възразява, че повдитнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Ответникът по касация ЗАД „Алианц България“, помагач на ответника по исковете, е на същото становище. Въззивният съд е съобразил, че по жалбата от ответника срещу първоинстанционното решение (в частта, с което исковете по чл. 200 КТ са уважени; първият - над сумата 1 000 лв. до сумата 8 000 лв., а вторият – до сумата 9 072.71 лв., въпреки че е неоснователен) и по жалбата от ищеца (в частта, с която първият иск е отхвърлен над сумата 8 000 лв. до пълния размер от 25 000 лв.), пред втората инстанция предметът на правния спор е ограничен. Приел е, че чл. 269, изр. 2 ГПК го задължава да приеме, че злополуката от 26.02.2016 г. е трудова. Тя е настъпила при съществуващо между страните трудово правоотношение, по което ищецът изпълнява длъжността „транжор“ (разфасоване и обработка на месо) с място на работа цех в [населено място], Германия в „Курант Флайшхендел“ ООД, където ищецът е командирован от ответника „Навона-МД“ ЕООД, по време и по повод на извършвана работа – при ръчно отделяне на месо от свински бут. Тогава ищецът е държал с лявата си ръка парче месо, а в дясната - нож. При опит да постави обработеното месо в предвидената за това каса, която се намира в ляво зад ищеца, месото се изплъзва. Ищецът посяга да го хване с две ръце. Ножът, който държи в дясната си ръка се забива в областта на лявата мишница, вследствие на което той получава открита рана. Въззивният съд е намерил, че спорът пред него е концентриран: 1) върху справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което ответникът дължи на основание чл. 200 КТ в качеството на работодател на ищеца; 2) за брутния размер на трудовото възнаграждение в зададения с втория иск период и 3) за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, чиято материално-правна предпоставка (ограничаващ отговорността на работодателя юридически факт) ответникът твърди по своевременно въведеното възражение, но първата инстанция е приела за неосъществена. По първия спорен въпрос въззивният съд е приел, че чл. 52 ЗЗД се прилага за договорната отговорност на работодателя по чл. 200 КТ да обезщети неимуществените вреди на пострадалия от трудовата злополука работник. Приел е, че е длъжен да прецени конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка със злополуката, а проявяват обществения критерий за справедливост. Това са: 1) характерът на увреждането и обстоятелствата, при които е настъпило; 2) претърпените болки и страдания, причинените неудобства и психически изживявания; 3) периодът на лечение и възстановяване, както и интензитетът на понесените болки и страдания; 4) прогнозата за възстановяване; 5) възрастта на пострадалия и 6) социално-икономическите условия в страната. Очертавайки тази предварителна (абстрактна) рамка, въззивният съд е намерил за доказано по конкретното дело, че забитият нож в областта на лявата мишница на ищеца причинява прободна рана в областта на левия бицепс. Ищецът е приет по спешност в болнично заведение, където раната е зашита и привързана. Понесъл е силни болки и страдания в продължение на повече от месец след злополуката. Нощем вика от болка в квартирата си в Германия. След това се завръща в България и се установява при сестра си. Нощем пъшка. От болките не можел да спи, а през деня – да си намери място. Ръката му е обездвижена. Четири-пет месеца по-късно някои от пръстите на лявата му ръка са безчувствени. Нуждае се от чужда помощ. Интензивните болки продължават около пет-шест месеца. Ищецът се срива психически, защото не може да си намери работа след прекратяването на трудовото правоотношение с ответника на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Квалификацията му предполага работа, свързана с физически труд, но ищецът не може да извършва поради продължаващите болки, нарушена сетивност и невъзможност да вдига тежки предмети. Чувства се непълноценен от това, че не може да издържа детето си. При освидетелстването му от вещите лица по допуснатата и изслушана комплексна медицинска експертиза неговото здравословно състояние е много добро. Извършва свободно всички възможни движения с лявата си ръка. Оплаква се от изтръпване на кожата на лявата предмишница, но в зона, която не се може да се свърже с предполагаемо засягане на периферен нерв на лявата ръка. Такава находка/увреждане от злополуката не е установено и при извършеното изследване с ядрено-магнитен резонанс. Въззивният съд е намерил всички тези обстоятелства за обективно проявени и в причинно-следствена връзка с трудовата злополука. Като е съобразил социално-икономическите условия в страната към момента на злополуката и това, че ищецът е напълно възстановен, въззивният съд е определил сумата 8 000 лв. за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Пристъпвайки към другия спорен въпрос, въззивният съд съобразява, че съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за настъпване на трудовата злополука поради груба небрежност. Изяснил е понятието „груба небрежност“ в аспекта на практиката на ВКС (решение № 1026/ 18.12.2009 г. по гр.д. № 4001/ 2008 г. на I-во ГО, решение № 348/ 11.10.2011 г. по гр.д. № 387/ 2010 г. на IV-то ГО и решение № 977/ 14.01.2010 г. по гр.д. № 298/ 2009 г. на IV-то ГО). Приел е, че „грубата небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен и се изразява в неполагане на онази грижа, която следва да се очаква и от най-небрежния човек, зает със съответната трудова дейност при подобни условия, при които настъпва конкретната трудова злополука. Приел е, че когато „грубата небрежност“ се проявява в нарушение на технологични правила и на правила за безопасност, за които работодателят е известил пострадалият работник/ служител, тя следва да се изрази в липсата на елементарното старание и внимание чрез пренебрегване на технологичните правила и правилата за безопасност. Пак се е позовал на практика на ВКС – решение № 548/ 24.07.2012 г. по гр.д. № 1490/ 2010 г. на IV-то ГО и решение № 202/ 12.12.2014 г. по гр.д. № 1298/ 2014 г. на III-то ГО. При тази изходна позиция въззивният съд е приел, че ищецът е допринесъл за трудовата злополука, допускайки груба небрежност в смисъла по чл. 201, ал. 2 КТ. Запознат е с инструкциите за безопасност и технологичните правила на работодателя, според които: 1) транжорът не бива да отвлича вниманието си при обезкостяването и обработката на месото; 2) трябва да държи стабилно ножа за дръжката в дясната си ръка; 3) острието и режещият ръб на ножа да „гледат“ навън или настрани от тялото на транжора, освен когато извършването на конкретната операция с месото на работния плот налага нещо различно; 4) при разфасоването на месото ръката с ножа не трябва да излиза от работната зона и 5) при поставяне на обработеното месо на определеното място транжорът е длъжен да постави ножа в кутия в непосредствена близост до дясната му ръка. Злополуката настъпва, защото ищецът е нарушил всички тези правила, с които е запознат. Така въззивният съд приема, че и тези конкретно проявени обстоятелства осъществяват предвиденото в чл. 201, ал. 2 КТ, а разпоредбата го задължава да намали отговорността на работодателя. Въззивният съд е посочил, че съпричиняването на трудовата злополука поради допуснатата от пострадалия „груба небрежност“ също има своите степени и според конкретно проявените обстоятелства по неспазените правила, които и най-небрежният транжор е следвало да съобрази, е определил 50%-тно съпричиняване, отчитайки конкретното поведение на ищеца към инцидента. Поради това двете обезщетения за неимуществените вреди в размера на сумата 8 000 лв. и за имуществени в размера на сумата 9 072. 71 лв. (разликата между брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получил и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност) – 455.00 лв. (застрахователното обезщетение, платено от третото лице-помагач на ответника) = 8 617.71 лв. са намалени, съответно до размер на сумата 4 000 лв. и до размер на сумата 4 308.86 лв. До тези размери исковете по чл. 200 КТ са уважени, а първоинстанционното решение - изменено. Тези мотиви на въззивния съд обективно се свързват с интереса от касационната жалба – тя е само от ищеца и касае въззивното решение в частта по отхвърлените искове. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат материално-правен въпрос обуславя решението, но въззивният съд го е решил в съответствие с т. 11 от ППлВС № 4/ 1968 г. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди от настъпилата трудова злополука адекватно на онези обстоятелства, които постановлението сочи да имат значение за прилагането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Неотменно практиката на ВКС го определя като релевантен за размера и на обезщетението за неимуществени вреди, което работодателят дължи на основание чл. 200 КТ. Дали преценката е правилна, в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд решение е в съответствие с онези мотиви, които инстанцията по съществото на правния спор дължи съобразно нормативното тълкуване, извършено с т. 11 от ППлВС № 4/ 1968 г. Следователно този въпрос обуславя обжалваното решение, но по него е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият материално-правен въпрос също обуславя решението, но и по него е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Начинът, по който въззивният съд му е отговорил, е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, цитирана в обжалваното решение. Процесуално-правният въпрос не е обуславящ в смисъла на предпоставката по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото начинът, по който е формулиран, включително във връзка с касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, не го обвързва с конкретно оплакване кой точно довод, възражение, доказателство или доказателствено средство са останали необсъдени от въззивния съд. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят сторените разноски от ответника в настоящото производство. Те се изразяват в уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът