Определение № 5994 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2159/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. П. срещу въззивно решение № 219/15.02.2024 г. по възз. гр. д. № 3414/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 4541/ 13.11.2023 г. по гр. д. № 5751/2023 г. на Районен съд – Пловдив, предявеният от касатора иск по чл. 200 КТ за заплащане на сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от увреждания при трудова злополука, настъпила на 26.10.2021 г., е отхвърлен след извършено прихващане на определеното и намалено поради съпричиняване обезщетение от 500 лв. с насрещните парични вземания на ответното дружество „ХЪС ТРАНС“ ЕООД за причинените му от работника имуществени вреди. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на обезщетение за неимуществени вреди; 2) длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.; 3) длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий; 4) следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрично произнасяне по тяхната основателност; 5) може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения, или е нужно по категоричен начин да бъде доказано наличието на причинна връзка между поведението на пострадалото лице и настъпилия инцидент; 6) установените в мотивите към постановената от наказателния съд присъда факти, които са извън посочените от чл. 300 ГПК (дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца), ползват ли се със задължителна сила за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието. Ответната страна по жалбата – „ХЪС ТРАНС“ ЕООД - в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че И. П. е работил по трудово правоотношение в ответното дружество на длъжността „международен шофьор“. На 26.10.2021 г. в Унгария, при управление на МПС влекач марка „Мерцедес“ с peг. [рег.номер на МПС], с прикачено полуремарке с peг. [рег.номер на МПС], по време на изпълнение на трудовите си задължения, ищецът е нарушил правилата за движение и с това е предизвикал настъпването на ПТП, при което са причинени смъртта на едно лице и телесни увреждания на други две. При сблъсъка с движещите се пред него автомобили, кабината на влекача се деформирала, вследствие на което ищецът твърди, че е получил наранявания и охлузвания по тялото, включително по главата и коляното на левия му крак. Срещу П. е било образувано наказателно производство, завършило с постановяване на осъдителна присъда и налагане на наказание 24 месеца лишаване от свобода, като 12 месеца от наказанието ищецът е изтърпял в Унгария. Въззивният съд е посочил, че с разпореждане № 5104-15-17/31.01.2022 г. на ТП на НОИ – Пловдив декларираната от „ХЪС ТРАНС“ ЕООД злополука, при която е пострадал ищецът, е призната за трудова. Предвид това, налице са предпоставките по чл. 200 КТ за ангажиране на отговорността на работодателя за обезщетяване на претендираните неимуществени вреди. Обсъждайки събраните по делото доказателства и оплакванията във въззивните жалби, въззивната инстанция е счела, че не съответства на нормата на чл. 52 ЗЗД определения от районния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди - сумата 10 000 лв., от която след приспадане на приноса за съпричиняването им, искът е уважен за сумата от 4 000 лв. В тази връзка е посочено, че необосновано и безкритично първата инстанция е приела някои от констатациите и изводите на назначената съдебно-медицинска експертиза, без да ги съпостави с обективно установените по делото факти и обстоятелства, респ. с липсата на доказателства за конкретните вреди, които ищецът твърди да е претърпял. Експертизата е дала заключение за сериозни и тежки травми на подбедрицата и коляното на ищеца, за проведено 7 месеца болнично лечение и за продължителност на периода на възстановяване, без наличието на каквато и да е представена медицинска документация. Същевременно експертът е посочил, че понесените травматични увреждания трудно могат да бъдат установени към момента на изработване на заключението именно поради липса на необходимата документация, липса на констатирани оперативни разрези, следи от инвазивни манипулации на лявото коляно, или където и да е по тялото, както и че към сегашния момент възстановителният процес е напълно завършил. След анализ на ангажираните от страните доказателства и при съобразяване на правилото по чл. 154, ал. 1 ГПК, съдът е приел, че ищецът не е доказал по категоричен начин как, къде, в какви условия и за какъв период се е възстановявал, че е провеждал болнично лечение; че две от травмите са били много тежки и търпените страдания са били с висока интензивност и продължителност. Предвид това е прието, че за действително установените да са претърпени болки и страдания от нараняванията, получени от лицето при ПТП, справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на сумата 5 000 лв. Съдът е посочил още, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. От това следва, че по обвързващ за гражданския съд начин са разрешени въпросите, че работникът - ищец по време на изпълнение на трудовите си задължения е извършил по непредпазливост пътно-транспортно престъпление, като при станалото ПТП са причинени смърт на едно лице и телесни увреждания на други две. Причината за настъпване на сблъсъка с движещите се отпред МПС е, че работникът при управление на камиона си по магистралата е нарушил знак за отклонение и напускане (поради ремонтни работи) на лентата за движение, в която се е движил и знак за ограничение на скоростта за движение. С оглед на това съдът е приел, че поведението на ищеца осъществява състава на грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ - с несъблюдаването на правилата за движение, което в случая изцяло зависи от водача на камиона (да възприеме навреме пътните знаци и да премине в другата лента за движение), последният обективно е допринесъл в много висока степен за увреждането си. Определен е принос за съпричиняване от 90%, с който след намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 5 000 лв., искът е приет за основателен и доказан за сумата от 500 лв. Същевременно, за основателно е прието направеното от работодателя възражение за прихващане за нанесените му имуществени вреди. Посочено е, че съгласно чл. 203, ал. 2 КТ ограничената имуществена отговорност на работника за вреди причинени на работодателя отпада, когато вредата е резултат на извършено престъпление, като същото може да е извършено и умишлено, и по непредпазливост. В случая, за установени и доказани са приети имуществени вреди, представляващи заплатените от работодателя разходи за претоварване на камиона - сумата от 1877,59 лв., както и сумата 7 440 лв. - за пътна помощ и репатриране на камиона от Унгария до България. Посочено е, че на работодателя е изплатена по застраховка сумата 6 500 лв. за репатрирането на камиона, с оглед на което реално претърпените имуществени вреди по това искане са в размер на 940 лв. За неоснователно е прието възражението за прихващане за претърпени имуществени вреди, представляващи разликата между действителната стойност на камиона - 59 000 лв. и изплатеното на работодателя застрахователно обезщетение - 47 200 лв., като е счетено, че ответното дружество не е доказало действителната стойност на камиона. В заключение е направен извод, че след извършване на прихващане между двете насрещни вземания, предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първите три въпроса в изложението, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД, не обуславят селектирането на жалбата. В ППВС № 4/1968 г., както и в установената практика на ВКС по тази категория дела (напр. - решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г.о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г.о., решение № 67/16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г.о., решение № 85/29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о. на ВКС и др.) константно е приемано, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на настъпила трудова злополука, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, характера и степента на увреждането; причинените морални страдания; вид и продължителност на лечението, прогнозата за в бъдеще, респ. последиците за физическото и психическото здраве на лицето, за работоспособността му, за трудовата и социална реализация; икономическите условия в страната и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и да анализира и оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл.52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона – постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. Решаващият съд е изложил мотиви по всички обстоятелства и критерии, имащи значение за определянето на справедлив в случая размер на обезщетението за неимуществени вреди. Ирелевантни за производството по чл.288 ГПК са оплакванията на касатора, изразяващи несъгласието му с обсъждането и анализа на доказателствата, както и с изводите на съда, че с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът не е установил и доказал да е претърпял увреждания, причинили му болки и страдания с висок интензитет и продължителност, поради което справедливото обезщетение е в размер на сумата 5 000 лв. По такива въпроси ВКС се произнася в производството по чл.290 ГПК, а не във фазата по селектиране на жалбите. Четвъртият въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, няма претендираното от страната значение. В съдебната практика, включително цитираната от жалбоподателя, безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е изпълнил тези си процесуални задължения. В подробно изложените мотиви към въззивното решение са анализирани всички събрани доказателства, като е посочено кои доказателства и защо се кредитират, както и на кои от тях съдът не дава вяра и защо. В рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК са обсъдени доводите и възраженията на страните, като в решаващите си изводи съдът е посочил кои правнорелевантни факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои счита за недоказани, съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса. По петия поставен въпрос, свързан с възраженията за намаляване на размера на претендираното обезщетение поради допусната от пострадалия груба небрежност и съпричиняване на злополуката, също е налице трайно установена съдебна практика, която определя съдържанието на понятието груба небрежност и приложимостта на хипотезата на съпричиняване при присъждане на обезщетения по реда на чл. 200 КТ. Разяснено е, че релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на лицето, без който не би се стигнало до произшествието, т.е. само това поведение, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за настъпилите вреди. При трудовата злополука съпричиняване е налице, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност, но релевантна за съпричиняването, респ. за намаляване размера на обезщетението по чл. 200 КТ, е само допусната от работника „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Тази форма на небрежност предполага неполагане на грижа при осъществяване на съответната дейност, която би положил и най-небрежния човек в такава обстановка, а именно - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни правила и изисквания за безопасност при изпълнение на възложената работа. С постановеното решение въззивният съд е съобразил приетите в практиката на ВКС правни разрешения относно състава на понятието „груба небрежност“, както и по този въпрос не е „разместил“ в процеса доказателствената тежест в процеса. В мотивите на решението е посочено, че получените от пострадалия травматични увреждания са в причинно-следствена връзка с претърпяната при ПТП трудова злополука. Същевременно, обсъдено е и са изложени съображения за поведението на пострадалото лице, което в конкретния случай при изпълнение на трудовите си функции не е положило минимално дължимата грижа за опазване на здравето си – при управление на поверения му товарен автомобил по магистралата (в светлата част на деня) е нарушил знак за отклонение и напускане на лентата за движение, в която се е движил, шофирал е с превишена и несъобразена с условията на пътя скорост, които обстоятелства в съвкупност са довели до катастрофата. Изрично съдът е обсъдил възражението на работодателя за съпричиняване и е обосновал извода си, че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установява, че настъпването на ПТП е закономерен резултат от несъблюдаването на правилата за движение, като поведението на ищеца обективно е допринесло в изключително висока степен за настъпването и на неговите вреди. По последния поставен въпрос, досежно приложението на чл. 300 ГПК, в практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо за изчерпателното посочените в нормата обстоятелства - тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, но само по въпросите дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти и обстоятелства (напр. - за съпричиняване на вредите, за размера на приноса на пострадалия, за солидарната отговорност на повече лица, причинили увредата и др.) подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събирани доказателства в хода на наказателното производство. Присъдата е задължителна за съобразяване от гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деликта само относно конкретното престъпно деяние, за извършването на което е ангажирана наказателната отговорност на дадено лице (вж. - решение № 135/13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г., I т. о., решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г., I т. о., решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г., II т. о., решение № 127/29.10.2015 г. по т. д. № 1882/2014 г., II т. о., решение № 105/06.07.2017 г. по гр. д. № 2604/2016 г., ІV г. о. на ВКС и др.). Освен това, съгласно чл. 8, ал. 1 НК присъдата на чужд съд за престъпление, за което се прилага българският Наказателен кодекс, се взема предвид в случаите, установени с международно съглашение, в което участвува Република България; а според ал. 2 - влязла в сила присъда, постановена в друга държава - членка на Европейския съюз, за деяние, което съставлява престъпление по българския НК, се взема предвид във всяко наказателно производство, което се провежда срещу същото лице в Република България. Както е разяснено и в решение № 7/26.02.2021 г. по н. д. № 891/2020 г., на ВКС, II н. о. (а и в много други), за извършването на необходимото „вземане предвид“ съобразно чл. 8 НК не се налага изпълнение на процедурата по чл. 463 НПК. Това разрешение е приложимо и когато става въпрос за съобразяване на правните последици на присъдата в рамките на гражданско-правен съдебен спор. С обжалваното въззивно решение не е прието нещо различно. Въззивната инстанция е съобразила, че влязлата в сила присъда обвързва гражданския съд досежно всички обстоятелства, които са елемент от състава на престъплението, за което с присъдата на унгарския съд лицето е осъдено. Други обстоятелства по тази присъда съдът не е зачел като задължителни. Причинените на ищеца неимуществени вреди и размера на дължимото обезщетение за тях съдът е установил на базата на събраните по гражданското дело доказателства и при съблюдаване на правилата за разпределение на доказателствена тежест между страните. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение