Определение № 4874 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2153/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавна психиатрична болница - Ловеч /ДПБ – Ловеч/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Ловешки окръжен съд № 17 от 23.01.2026 г. по гр.д.№ 634/ 2025 г., с което, след като е отменено решение на Ловешки районен съд от 07.10.2025 г. по гр.д.№ 921/ 2025 г., по предявените от Д. С. Д. срещу касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, е признато за незаконно и отменено уволнението на Д. С. Д., извършено със заповед № 6/ 31.03.2025 г., ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „санитар“, ответникът е осъден да му заплати сумата от 3 623,17 евро, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 01.04.2025 г. до 30.09.2025 г и е разпределена отговорността за таксите и разноските за производството. Касаторът повдига като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: 1. Кой е началният момент на откриване на нарушението по смисъла на чл.194 ал.1 пр.1 КТ в случаите, когато за деянието има разнопосочни данни и работодателят е назначил проверка за изясняване на противоречията, приключила с доклад – моментът на получаване на първия сигнал или моментът на получаване на доклада /въпроси 1 и 4 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК/; 2. При иск за оспорване на законността на уволнението, когато ищецът признава факта на ползване на отпуск в рамките на срока по чл.194 ал.1 пр.1 КТ, длъжен ли е съдът да приложи разпоредбата на чл.194 ал.3 пр.1 КТ, без оглед дали ответникът е направил такова възражение /въпроси 2 и 5 от изложението/; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да изложи мотиви по тях в решението си /въпрос 3 от изложението/; и 4. Длъжен ли е съдът, когато констатира пропускане на срока по чл.194 ал.1 КТ за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, да се произнесе по съществото на спора, като обсъди останалите оплаквания и доводи във въззивната жалба и отговора срещу нея /въпрос 6 от изложението/. Касаторът счита, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, евентуално - че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото; такова значение претендира да има и последният въпрос, а за третия поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Освен това счита решението за очевидно неправилно, тъй като нарушава императивната норма на чл.194 ал.1 КТ, принципа за равенство на страните, принципа за установяване на истината, принципа за добросъвестност по чл.8 КТ и принципа за достъп до справедлив съд по чл.6 ЕКЗПЧ. Ответната страна Д. Д. оспорва касационната жалба. Счита, че в изложението на касатора няма ясно посочен правен въпрос, по който обжалването да бъде допуснато, а са развити доводи за необоснованост на решението. Няма и противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – твърдението на касатора било бланкетно, без позоваване на конкретни съдебни актове. Нямало и въпрос от значение за развитието на правото – касаторът не поставял нерешени досега проблеми, не сочел противоречива практика и не обосновавал необходимост от тълкуване. Решението не било и очевидно неправилно – то било мотивирано, почивало на ясни логически изводи, основани на събраните доказателства. Затова моли обжалването да не бъде допуснато, евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел за установено, че ищецът заемал длъжността „санитар“ в ДПБ – Ловеч въз основа на трудов договор. Със заповед № 6/ 31.03.2025 г. на директора на ДПБ – Ловеч му било наложено дисциплинарно наказание "уволнение" за това, че на 21.11.2024 г. в 17,50 часа повалил болния В. Г. М. /пациент в Мъжко отделение в ДПБ – Ловеч/ на земята в стая за изолация и започнал да му нанася удари – ритане с крака и удари по гърба - нарушение по чл.19 ал.14 на Раздел IV от глава „Права на пациентите“ от Правилника за устройство и дейността на ДПБ – Ловеч и чл.18 ал.2, ал.3 и ал.4 от глава IV „Професионално поведение на служителите“, Раздел I „Отношение с пациентите“ от Етичния кодекс на служителите в ДПБ гр.Ловеч. Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание била връчена на ищеца на 31.03.2025 г. при условията на отказ. За случая от 21.11.2024 г. - проявена агресия от страна на Д. Д. срещу пациента М. - ответникът получил уведомление вх.№ 1936/ 05.12.2024 г. до директора на ДПБ – Ловеч от В. Й. В., уведомление вх.№ 1334/ 06.12.2024 г. от Р. М. М. и жалба вх.№ 1955/ 09.12.2024 г. от Н. Я. М.. По повод уведомлението от 05.12.2024 г. била издадена заповед № 342/ 09.12.2024 г. на директора на ДПБ – Ловеч, с която била назначена комисия със задача да изиска и събере обяснения от служителите, работещи в мъжкото отделение и от пациенти относно нанесения побой на пациента В. М.. С писмо № 1331/ 09.12.2024 г. на директора на ДПБ – Ловеч от служителите в мъжкото отделение било поискано в срок до 30.12.2024 г. да представят писмени обяснения относно агресивно поведение на ищеца спрямо пациенти, настанени на стационарно лечение в отделението. На 11.02.2025 г. д-р П. В. – председател на назначената със заповедта от 09.12.2024 г. комисия, представил доклад до директора на ДПБ – Ловеч за резултатите от извършената проверка. На същата дата от ищеца били изискани обяснения по чл.193 КТ и такива били депозирани на 17.02.2025 г. В тях ищецът заявил, че не е упражнявал физически или психическа агресия към пациента В. М., а пациентът е проявил физическа агресия спрямо него. Във връзка с тези обяснения, с писмо от 18.02.2025 г. директорът на ДПБ – Ловеч дал срок до 20.02.2025 г. за представяне на становище от комисията, при съпоставяне на дадените от Д. Д. обяснения със събраните материали. Допълнителното становище било дадено на 20.02.2025 г. и с него било предложено на Директора на ДПБ – Ловеч да изпрати молба до ГД „Инспекция по труда“ – Ловеч, до ТЕЛК и синдикат „Защита“ за разрешение за пристъпване към наказание „дисциплинарно уволнение“. По искане на директора на ДПБ –било издадено експертно решене на ТЕЛК към МБАЛ – Ловеч № 23/ 12.03.2025 г. със становище, че Д. С. Д. попада в списъка за лица, защитени от съкращения по смисъла на чл.333 ал.1 КТ. Със заявление изх. № 445/24.03.2025 г., Директорът на ДПБ – Ловеч е отправил искане до Дирекция „Инспекция по труда“ – Ловеч да бъде дадено разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение със служителя Д. С. Д. на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ и такова било получено с писмо изх.№ 25020775/ 26.03.2025 г. Начисленото на ищеца брутно трудово възнаграждение за м.февруари 2025 г. - 1 027,60 лв - му било изплатено в пълен размер по банков път. При тези фактически установявания съдът намерил за основателно направеното във въззивната жалба оплакване за неправилност на извода на районния съд, че работодателят спазил на двумесечния срок по чл.194 КТ за налагането на дисциплинарното наказание "уволнение". Под откриване на нарушението следвало да се разбира узнаването от субекта на дисциплинарна власт - работодателя или лице, упълномощено да управлява делата му, за осъществяване на същото, установено по съществените му признаци, а именно - субект, време и място на извършване, както и по елементите, характеризиращи го от обективна и субективна страна като дисциплинарно. Ищецът бил наказан за това, че като „санитар“ при ДПБ - Ловеч на 21.11.2024 г. в 17.50 часа повалил болния В. Г. М. – пациент в Мъжко отделение в ДПБ – Ловеч на земята в стая за изолация и започнал да му нанася удари – ритане с крака и удари по гърба. За това деяние директорът на ДПБ – Ловеч бил уведомен още с уведомлението на В. В. от 06.12.2024 г. От издадената от директора на ДПБ - Ловеч заповед № 342/ 09.12.2024 г. за назначаване на комисия за извършване на проверка относно нанесения побой на пациента В. М. било видно, че това била възможно най-късната дата, на която директорът на ДПБ – Ловеч е узнал за факта на извършване на нарушението. От този момент течал срокът, в който работодателят следвало да извърши съответните проверки за пълното изясняване на случая, да изслуша работника или да приеме писмените му обяснения, да събере посочените от него доказателства, да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание и определи вида му, както и да връчи заповедта за дисциплинарно наказание. След изтичане на двумесечния срок по чл.194 ал.1 КТ субективното потестативно право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание се преклудирало. В случая разпоредената проверка от назначена от работодателя комисия следвало да бъде осъществена най-късно до 10.02.2025 г., но действията по проверката били извършени в течение на много по-дълъг период от време, а заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ била връчена на ищеца на 31.03.2025 г. Работодателят не доказал наличието на визираните в чл.194 ал.4 КТ предпоставки за спиране на срока по чл.194 ал.1 КТ. Той изпратил писмо до ТЕЛК Ловеч за становище на 06.03.2025 г. и искане до Дирекция „Инспекция по труда“ – Ловеч да бъде дадено разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение със служителя Д. С. Д. на 24.03.2025 г. - след изтичане на двумесечния срок по чл.194 ал.1 КТ. Налагането на дисциплинарното уволнение на ищеца след изтичането на срока по чл.194 ал.1 КТ, било достатъчно за да е уволнението незаконосъобразно и не било необходимо да се изследва по същество дали ищецът е извършил дисциплинарното нарушение, за което е наказан и не следвало да се обсъждат останалите оплаквания и доводи във въззивната жалба и отговора срещу нея. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, формулираните в изложението на касатора и обобщени от съда въпроси обуславят обжалваното решение, но по тях не е налице допълнителното основание нито по т.1, нито по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, значение за точното прилагане на закона и развитието на правото биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни и противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на въпросите няма противоречива практика, а установената е съобразена от въззивния съд и тя не се нуждае от осъвременяване или промяна. По първия обобщен въпрос въззивният съд е съобразил разрешението, дадено в решение № 81/ 12.05.2021 г. по гр.д.№ 2618/ 2020, ІV г.о. и цитираните в него, в които се приема, че „откриване на нарушението“, по смисъла на чл.194 ал.1 КТ, означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, всички останали съществени индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. Моментът на откриване на дисциплинарните финансови нарушения е датата на получаването в дружеството-работодател на мотивираното писмено заключение по ревизионния акт на контролния финансов орган, с което заключение финансовата ревизия е окончателно приключила и от датата на получаването му субектът на дисциплинарна власт е разполагал с всички данни за извършените финансови нарушения, включително с размера на причинените на дружеството материални вреди, както и с времето на извършването на нарушенията. Това разрешение обаче не е абсолютно важимо във всички случаи, тъй като е възможно субектът на дисциплинарната власт да е узнал и по друг начин всичките съществени индивидуализиращи признаци от обективна и субективна страна на финансово дисциплинарно нарушение, включително – и когато изобщо не е била извършвана финансова ревизия. Въззивният съд е съобразил това разрешение, доколкото в случая не се касае за финансово нарушение, изискващо проверка за установяване на съществените му признаци, а за еднократно действие, за чиито съществени признаци работодателят е уведомен още през декември 2024 г. По втория обобщен въпрос обжалваният акт е съобразен с разрешението, дадено с решение № 592/ 17.10.2024 г. по гр.д.№ 4716/ 2023 г., ІV г.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС, че е недопустимо съдът по свой почин да променя параметрите на предмета на правния спор или обема и вида на търсената защита. Взаимодействието между принципа на диспозитивното начало и принципа на служебното начало в гражданския процес се осъществява при точно ограничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало. Правомощията на решаващия съд са лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдени факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне по твърдение/насрещно твърдение, съответно искане, които не са заявени или са различни от заявеното съставлява съществено процесуално нарушение, което според тежестта му може да обуслови неправилност, респ. процесуална недопустимост на обжалваното решение. Балансираното приложение на принципа на диспозитивното начало и този на служебното начало в процеса се проявява в задължението на съда единствено в рамките на определения от страните предмет на делото, да съдейства на страните за разкриване на обективната истина чрез способстване за изясняване на делото от фактическа и правна страна, но задължението за съдействие не може да надхвърля предмета на делото и не се разпростира по отношение на незаявени твърдения и възражения от страните, свързани с основателността на предявения иск, извън онези, които касаят надлежното упражняване правото на иск /арг. чл. 130 от ГПК/. Изхождайки от това значение на ръководните правни норми на гражданския процес, в практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува и не може да излиза извън рамките на правния спор по делото, да се произнася по невъведени възражения и да изненада страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото. Предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, не може да излиза извън рамките на правния спор по делото и да се произнася по невъведени възражения; служебното начало не може да се разпростре и по отношение на незаявени възражения, свързани с основателността на предявения иск. В настоящето производство фактическо възражение за прекъсване на срока по чл.194 ал.1 КТ поради ползване на законоустановен отпуск от работника ответникът не е направил в срока за отговор на исковата молба, поради което въззивният съд не само не е имал задължение, но според цитираната практика не е имал право да разглежда служебно такова. Останалите въпроси също са разрешени в съответствие с установената практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. В случая въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, анализирал ги е с оглед доводите на страните в мотивите към акта си и е посочил какво приема за установено. От правна страна съдът е извел, че претендираното от работодателя право не съществува /преклудирано е/ поради неупражняването му в законовия срок, а в този случай е безпредметно обсъждането дали то е надлежно упражнено. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът излага доводи за нарушени от въззивния съд основни правни принципи, каквито нарушения при обикновения прочит на акта не се констатират. По изложените съображения Върховният касационен съд