Определение № 1711 от 07.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3275/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№78594/10.07.2024г. на Държавата, чрез министъра на земеделието и храните, срещу решение №3390/07.06.2024г. по в. гр. д. №8567/2023г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение №20089893/07.05.2023г. по гр. д. №3871/2020г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Българска академия на науките иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на основание възстановяване собствеността по реда на ЗСПЗЗ на недвижим имот с кадастрален идентификатор [№], с площ от 186 980 кв.м., намиращ се в [населено място], район П. – Столична община, с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – нива, за който имот е издаден акт за частна държавна собственост [№]/27.05.2015г. на Областния управител на Област София – град, вписан в службата по вписванията при СРС с вх. рег. №32501/08.06.2015г. Според касатора решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилен и не съответстващ на представените доказателства извода на съда, че към момента на влизане в сила на ЗБАН през 1991г., процесният имот е бил предоставен от държавата за стопанисване на Българската академия на науките по надлежния за това ред. Твърди, че не е осъществен фактическият състав на чл. 10, ал. 2 ЗБАН, поради което не е настъпила законовата трансформация на правото на стопанисване и управление в право на собственост по отношение на спорния имот и същият е останал държавна собственост. Поддържа, че имотът е земеделска земя и по отношение на него намират приложение разпоредбите на ЗСПЗЗ, който закон се явява специален спрямо ЗБАН. Твърди, че имотът е бил предоставен за безвъзмездно и безсрочно ползване на Института по физиология на растенията „М.П.“ на основание чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ със заповед на министъра на земеделието от 1992г., т.е. след влизане в сила на ЗБАН, което не е било съобразено, поради което съдът е достигнал до погрешни фактически и правни изводи. Счита също, че в нарушение на процесуалните правила, въззивният съд не е обсъдил всички релевантни за спора доказателства в тяхната съвкупност, не е изложил мотиви защо приема едни доказателства, а други отхвърля, като не е обсъдил и всички доводи на страните по предмета на спора. Претендира отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за касационно обжалване. Формулирани са следните въпроси: 1. "При липсата на данни за надлежно предоставяне със съответен административен акт от страна на Държавата на правото на ползване върху спорния недвижим имот в полза на БАН или на Института по физиология на растенията „М.П.“ при БАН, може ли да се направи извод, че към момента на влизане в сила на ЗБАН ползването на спорния недвижим имот е предадено на БАН съобразно действащите нормативни правила, поради което и към момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН да се приеме, че са налице предпоставки за трансформиране на правото на стопанисване и управление в право на собственост?" и 2. "Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, доводи, становища и възражения, без да обсъди всички относими и допустими доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни съобразно всички наведени от страните доводи, становища и възражения?". По първия поставен от касатора въпрос се твърди, че съдът е дал правно разрешение, противоречащо на решение №69/03.07.2014г. по гр. д. №7512/2013г. на ВКС, а по втория се твърди противоречие с решение №212/01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г. на ВКС, решение №206/31.07.2015г. по гр. д. №6832/2014г. на ВКС, решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, решение №75/20.06.2016г. по т. д. №1608/2015г. на ВКС, решение №65/30.07.2014г. по т. д. № 1656/2013г. на ВКС. В писмения си отговор, ответникът Българска академия на науките, чрез юрк. В. М. и юрк. Б. С., излага, че липсват предпоставките по чл. 280 ГПК, поради което моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Счита, че въззивният съд, след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, е достигнал до правилен извод за неоснователност на предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК, поради което моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, предявен от Държавата, чрез министъра на земеделието, храните и горите, против Българска академия на науките за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на основание възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ на недвижим имот с идентификатор [№], с площ от 186 980 кв.м., намиращ се в [населено място], район П. – Столична община, с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – нива. Ищецът твърди, че за имота е съставен акт за частна държавна собственост [№]/27.05.2015г. на Областния управител на Област София–град, вписан в Службата по вписванията на [населено място] на 08.06.2015г., и е издадена скица на поземлен имот [№]-21.03.2019г. на СГКК-София, в които като собственик е посочен ищецът. Със заповед №УЗ-00-55/26.08.1992г. на министъра на селскостопанското развитие, земеползването и възстановяване на поземлената собственост, на основание чл.24, ал.2 ЗСПЗЗ и чл.47 ПЗСПЗЗ, на Института по генетика „Акад. Дончо Костов“ са предоставени за ползване 635 дка земеделски земи. Съгласно т.1 от заповедта: в землището на [населено място] са предоставени 515 дка, от които 300 дка - земи на държавния поземлен фонд /ДПФ/, и 215 дка - от общинския поземлен фонд /ОПФ/. Със заповед №РД-46-357/15.10.2002г. на министъра на земеделието и горите, посочената заповед е отменена в т. 1, в частта, с която на Института по генетика „Акад. Дончо Костов“ са предоставени 215 дка от ОПФ. Ищецът твърди, че въз основа на тези заповеди и на основание чл. 24, ал.1 и ал.2 ЗСПЗЗ, и чл.47 ППЗСПЗЗ, спорният имот е държавна собственост и е запазил този си статут, като на ответника Българска академия на науките не е прехвърляна собствеността, а земята е предоставена единствено за осъществяване на научна дейност. Позовава се още на решение №2520/23.09.1999г. на ПК - [населено място], с което на основание чл.18ж, ал.1 и чл.18з, ал.1 ППЗСПЗЗ, е възстановено правото на собственост на държавен поземлен фонд - Министерство на земеделието, горите и аграрната реформа в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху имоти, между които и процесния, описан като нива с площ 187 008 дка, находяща се в землището на [населено място], местност „В.“ - имот № 063001 по картата на землището. Излага още, че съгласно удостоверение за идентичност изх. №РД-18-1924-1/03.10.2014г. на ОСЗ-П. поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 187 009 по КККР на землището на [населено място], е идентичен с имот № 063001 по КВС на [населено място], описан в А. №07773/11.08.2011г., като в графа „Забележки“ на акта е отбелязано, че със заповед №РД-46-2128/15.12.1998г. на Министъра на земеделието, горите и аграрната реформа върху имота - предмет на акта, е запазено правото на ползване на Института по физиология „М. Попов“ - БАН. Според ищеца, ответникът не е придобил правото на собственост върху имота на основание чл.10, ал.2 ЗБАН, тъй като към момента на влизане в сила на ЗБАН - 19.10.1991г., не е стопанисвал имота, нито му е бил предоставен от държавата за осъществяване на дейността му. Направено е и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост на недвижими имоти по чл. 10, ал. 2 ЗБАН №7/02.04.2003г., том I, рег.№1493, н.дело №98/2003г. в частта относно процесния имот. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът Българска академия на науките оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че ищецът не е доказал възникването на правото си на собственост на твърдяното придобивно основание. Ответникът излага, че в негова полза също е налице издадено решение на ПК - [населено място] и то още преди това на ищеца. Сочи, че представеният от ищеца акт за държавна собственост има декларативно действие и не поражда право на собственост, като към него не са приложени документи, удостоверяващи това право съгласно нормата на чл.70, ал.4 ЗДС. Твърди, че решението на поземлената комисия, с което ищецът се легитимира, е нищожно поради липса на основание за издаването му, поради което не може да породи целените с него правни последици, а също така е и материално незаконосъобразно. Поддържа, че нотариален акт за собственост на недвижими имоти №169/2003г. не се отнася до процесния имот с идентификатор [№], като описаните в пункт ІІ на акта земеделски земи, находящи се в землището на [населено място] са идентични с поземлен имот с идентификатор [№], който имот е съседен на процесния с идентификатор [№], поради което искането по чл.537 ГПК за този нотариален акт е неоснователно. Ответникът твърди, че се легитимира като собственик на спорния имот с идентификатор [№] „ex lege“ - придобил е правото на собственост на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН от момента на влизане в сила на ЗБАН, и по силата на закона държавната собственост се е трансформирала в собственост на БАН. Посочва, че в тази хипотеза не е необходимо извършването на други действия, а имотите, попадащи в приложното поле на чл.10, ал.1 ЗБАН не подлежат на възстановяване по нито един от реституционните закони. Твърди, че с А. №3739/03.04.1954г., съставен въз основа на ЗБАН /ДВ, бр. 40 от 1947г./, е актуван имот с площ 187 000 кв. м., заедно с построените в него сгради, представляващ опитно поле на БАН, стопанисвано от бившия Институт по физиология на растенията, сега Институт по физиология на растенията и генетика – БАН. Като в забележка към чл.4 ЗБАН от 1947г. е посочено, че бившите царски природонаучни институти с тяхното имущество, строящите се сгради на СУ „Свети К. Охридски“ към Биологичния институт, заедно със земята от 18 дка и опитната база от 30 дка на 13-ти км. по П. шосе, както и Българския археологически институт в София, стават институти на БАН. Със заповед №3356/24.08.1964г. на министъра на народната просвета от ВССИ „Г.Д.“ към МНП на БАН-ИФР „М.П.“ е предадено празно дворно място от 120 дка на юг от опитното поле на този институт в землището на [населено място]. Съставен е А. №7115/1974г., като в него е отбелязано, че с А. №7115 и № 3739 са одържавени общо около 300 000 кв.м. земя, върху която са изградени административни, обслужващи и помощни сгради на ИФР. Освен с изброените А., ответникът се легитимира като собственик и по силата на два броя укази и един указ за изменение, с които са отчуждени земи за създаване и разширяване на опитното поле на Държавната земеделска и контролна станция - [населено място], намираща се в [населено място], впоследствие Централен земеделски изследователски институт към МЗДИ, който по силата на ПМС №73/1955г. преминава към Отделението по селскостопански науки на БАН, заедно с опитните си полета. Според ответника, решение №2520/23.09.1999г. на ПК - [населено място] не е породило правни последици и защото към датата на издаването му процесният имот не е бил в патримониума на държавата, а в този на ответника БАН, поради което и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ доколкото не са били налице предпоставките, предвидени в закона. Процесният имот с кадастрален идентификатор [№] с площ 186 980 кв.м. е идентичен с имотите, описани в посочените по – горе актове за държавна собственост, редуцирани с 48 дка за изграждане на пътен възел и със 73 дка, възстановени на частни лица по реда на ЗСПЗЗ. Ответникът твърди, че процесният имот е част от комплекса на БАН - 13 км., като мероприятието е реализирано изцяло, заведен е в счетоводството на БАН, стопанисва се от БАН без прекъсване от 1947г. досега чрез ИФРГ - БАН, който е универсален правоприемник на преобразуваните чрез сливане Института по физиология на растенията и Института по генетика съгласно решение на ОС на БАН от 23.03.2010г. Въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическата обстановка по делото, като е посочил, че основният спор между страните е относно правото на собственост върху недвижимия имот с идентификатор [№], с площ от 186 980 кв.м., намиращ се в [населено място], район П. – СО, респективно осъществен ли е в полза на ответника по иска фактическият състав на чл. 10, ал. 2 ЗБАН. От правна страна въззивният съд е приел следното: Държавата удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с актове за държавна собственост, които представляват официални документи, съставени от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение №403/25.05.2010г. по гр. д. №5024/2008г. и решение №107 от 06.01.2017г. по гр. д. №2173/2016г., съдът е посочил, че статутът на един имот като държавна собственост /публична, респ. частна/ не се определя от съставянето на акт за публична/частна държавна собственост, тъй като съгласно чл.5, ал.1 и ал.3 ЗДС актовете за държавна собственост не пораждат права, а само констатират и удостоверяват същите. В тази връзка е посочил, че към актовете за държавна собственост следва да бъдат приложени документи, установяващи правото на собственост на държавата - арг. от чл.70, ал.4 ЗДС, каквито в случая представляват приложените Указ №52/04.09.1926г. и Указ №17/11.03.1929г., установяващи извършеното отчуждаване. Посочил е, че съгласно чл.5, ал.2 ЗДС актовете на държавна собственост се ползват с доказателствена сила, която при оспорване може да бъде опровергана, защото сами по себе си те не създават права за държавата - чл. 5, ал. 3 ЗДС, но, подобно на констативните нотариални актове, се ползват с легитимиращо действие, което следва да бъде оборено от страната, която го отрича. Изложил е, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването следва да се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическият състав на съответното удостоверено придобивно основание – ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г., ОСГК на ВКС. Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН /oбн. ДВ, бр.85 от 15.10.1991г./ урежда законовата трансформация на правото на ползване и управление по отношение на стопанисваните от Българската академия на науките към този момент държавни имущества - терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд, парични средства и други движими вещи, в право на собственост. Фактическият състав на нормата изисква към момента на влизане в сила на закона, БАН да стопанисва вещите и последните да са предоставени по надлежния ред за стопанисване и управление на БАН или нейно звено. Преминаването на собствеността не е обусловено от извършването на допълнителни административни процедури, а се осъществява по силата на закона - с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН едновременно се признава и предоставя правото на собственост /решение № 795/08.08.2003 г. по гр. д. № 701/2002 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 1106/26.10.2006 г. по гр. д. № 1774/2005 г., ГК, ІV ГО на ВКС; решение № 645/05.10.2009 г. по гр. д. № 6356/2007 г., ГК, № ГО на ВКС/. От доказателствата по делото съдът е приел за установено, че към посочения правно релевантен момент – влизане в сила на ЗБАН, ответникът е стопанисвал спорния недвижим имот, който съставлява част от предоставените от държавата имоти за осъществяване на дейността му, предвид удостовереното в представените по делото акт за държавна собственост №3739/03.04.1954г. и акт за държавна собственост №7115/09.04.1974г., като за основание за одържавяването е посочен Закон за БАН от 1947г., съответно постановление №137/20.08.1962г. на Министерския съвет и заповед №3356 от 24.08.1964 г. на Министерството на народната просвета. От съдържанието на последните, въззивният съд е приел за установено, че имотите са предоставени с цел БАН да осъществява и разширява дейността си, както и за удовлетворяване необходимостта и нуждата от повече територия, на която да се извършват изследвания, проучвания и проекти във връзка с дейността на БАН. От представените писмени доказателства, решаващият състав е направил извод, че целият терен и изградените върху него сгради към релевантния момент са били предоставени от държавата за стопанисване и управление на ответника БАН. С оглед изложеното, въззивният съд е заключил, че ищецът не е установил в условията на пълно и главно доказване правото си на собственост върху спорния имот на твърдяното основание. Напротив, от представените писмени доказателства, заключението на приетата съдебно-техническа експертиза и показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е приел за установено, че всички елементи от фактическия състав на чл. 10, ал. 2 ЗБАН са се осъществили в полза на ответника БАН, поради което същият се явява собственик на недвижимия имот, предмет на настоящия спор. Предвид изложеното, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен положителният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от разрешаването на процесуален въпрос, мотивирал правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Настоящият състав на ВКС намира, че първият формулиран въпрос, не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на тази разпоредба, по който да бъде допуснато касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият въпрос цели извършването на преценка на съответствието на изводите на въззивния съд с конкретната фактическа обстановка по делото, поради което той не предполага даване на принципен отговор - с по-висока степен на абстрактност относно тълкуването на приложими по делото материалноправни и/или процесуалноправни норми. Отговорът му предполага произнасяне по правилността на въззивното решение, каквато конкретна преценка не е предмет на настоящото производство, а се дължи във фазата след допускането му, в производството по чл. 290 ГПК и на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Доколкото този въпрос не е правен по смисъла на по чл. 280, ал. 1 ГПК, то това е достатъчно касационно обжалване да не бъде допускано, без да е нужно да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че разрешението на въззивния съд не е в противоречи с приетото в решение №69/03.07.2014г. по гр. д. №7512/2013г. на ВКС, II г.о., тъй като при разгледания в него казус са липсвали данни за надлежно предоставяне /съответен административен акт/ от държавата на недвижимия имот за ползване и оперативно управление по реда, установен съответно с чл. 15 от Правилника за държавните имоти /отм./, чл. 94 вр. чл. 2 НДИ /отм./ и отменените разпоредби на ЗС. За разлика от него, в настоящия случай, анализирайки доказателствата, въззивният съд е приел, че спорният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на БАН от държавата по надлежния за това ред и с цел академията да осъществява и разширява дейността си, както и за удовлетворяване необходимостта и нуждата от повече територия, на която да се извършват изследвания, проучвания и проекти във връзка с дейността на БАН. Така формулиран въпросът отразява твърденията на ищеца, но не е съобразен с фактическите данни, установени по делото. Следва да се посочи, че според заключението на СТЕ, процесният имот с идентификатор [№] не попада в земеделските земи, предоставени на Института по генетика „Акад. Д. К.“ със заповед №УЗ-00-55/26.08.1992г. Предвид което твърдението на касатора, че процесният имот е бил предоставен за безвъзмездно и безсрочно ползване на Института по физиология на растенията „М.П.“ на основание чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ със заповед на министъра на земеделието от 1992г., т.е. след влизане в сила на ЗБАН, не кореспондира на установеното по делото. Доколкото тази заповед не засяга спорния имот, то като неотносима към спора, въззивният съд не е имал задължение да съобразява нейните правни последици. Вторият въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване. Касаторът поддържа наличието на противоречие с практиката на ВКС, според която въззивният съд дължи обсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, а не избирателно само някои от тях, като посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и да разгледа всички въведени от страните доводи и възражения, относими към спорното право. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Напротив, именно в съответствие с нея, съобразявайки доказателствата по делото, в т.ч. писмените такива, заключението на вещото лице и показанията на свидетелите, въззивният състав е формирал извод, че ищецът не е установил успешно чрез пълно и главно доказване твърдението си, че е титуляр на правото на собственост върху спорния имот на соченото от него основание. Решаващите изводи на въззивния съд, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, са аргументирани с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН, тъй като съдът е приел, че към датата на влизане в сила на ЗБАН- 19.10.1991г., процесният недвижим имот е бил държавна собственост, но е бил предоставен за стопанисване и управление на ответника БАН най-късно към 1974г., поради което законовата трансформация на правото на стопанисване в право на собственост е настъпила по чл. 10, ал. 2 ЗБАН и легитимира ответника като собственик на имота. Търсената чрез поставения от касатора въпрос ревизия на така формирания извод не може да бъде постигната в рамките на производството по чл. 288 ГПК, което има друг предмет - произнасяне по наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразяването с практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице такъв порок на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за производството пред Върховния касационен съд в размер на 540.00 лв. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение