Определение № 2021 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 733/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ем Ди Лидерс” ЕООД, чрез адв. М. Т. от АК-Варна, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 284/31.10.2024 г., постановено по в. т. д. № 177/2024 г. по описа на Апелативен съд-Варна, II състав, с което е потвърдено решение № 560/29.12.2023 г., постановено по т. д. № 671/2022 г. по описа на Окръжен съд-Варна, ТО, в частта, в която са уважени предявените от „Еко Лозенец” ЕООД срещу „Ем Ди Лидерс” ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 21517,26 лв., представляваща сбора от уговореното наемно възнаграждение за м. 06., 07. и м. 08.2022 г. по сключен на 01.06.2022 г. договор за наем, ведно със законната мораторна лихва върху главното парично притезание от подаване на исковата молба – 13.10.2022 г., до окончателното щ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с оглед на уговорена между страните в настоящото исково производство арбитражна клауза и при своевременно релевирано възражение за неподведомственост на спора на държавния съд – арг. чл. 8, ал. 1 ЗМТА, Окръжен съд-Варна не е бил компетентен правораздавателен орган да разгледа повдигнатия с исковата молба материалноправен спор. Счита, че необосновано въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че наемателят е предоставил на наемателя държането върху процесния хотел, обект на договора наем. Твърди, че в противоречие с процесуалните правила – арг. чл. 371 ГПК, въззивният съд не се е произнесъл по релевираното от ответника под евентуалност компенсаторно възражение с насрещно предявеното парично вземане в размер на сумата от 14782,23 лв., представляваща размера на подлежащия на връщане депозит по договора за наем, предоставен от наемателя на наемодателя – поддържа, че, макар и възражението за прихващане да е релевирано едва в допълнителния писмен отговор, то е следвало да бъде допуснато, тъй като за установяване на неговата основателност не е било необходимо да се събират нови доказателства. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК - решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото и да формира мотиви по всяко едно от тях?” (твърди се противоречие както със задължителната практика - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., така и с казуалната практика - решение № 15/23.01.2017 г. по т. д. № 2388/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС и решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС); 2. „Длъжен ли е съдът да приложи чл. 172 ГПК и да посочи съображения за обективност на показанията на свидетел, когато същият се намира в родствена връзка с едноличния собственик и управител на търговско дружество - страна по спора?” (твърди се противоречие с решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС; решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС; решение № 118/11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, II гр. о.); 3. „Длъжен ли е съдът да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, особено в случай на наведени във въззивната жалба доводи за наличието на заинтересованост и недостоверност на показанията?” (твърди се противоречие с решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, I гр. о. и решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, I гр. о.) и 4. „Длъжен ли е съдът да постанови решението си, като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правно релевантните факти, относими към тези доводи, като мотивира вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени, както и въз основа на кои доказателства?” (твърди се противоречие с решение № 331 по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, I гр. о.; решение № 36 по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 197 по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, III гр. о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 39 по т. д. № 2476/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 69 по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 18/09.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, I т. о., ППВС № 7/1959 г., т. 2 и ППВС № 7/1978 г., т. 9). Ответникът не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователен поддържания правен довод за неподведомственост на спора пред държавния съд. Съобразил е, че в раздел „Други условия” от процесния договор за наем страните са уговорили всички спорове по договора - с изключение на спор относно прекратяването на договора, да бъдат разглеждани от компетентните съдилища. Арбитражна клауза е уговорена единствено относно спорове, свързани с прекратяване на договора. Тъй като повдигнатият пред съда материалноправен спор не е относно правните последици от прекратяване на договора за наем, а са предявени искове за реално изпълнение на договорно задължение, той е подведомствен на държавните съдилища, а не на арбитражния съд. Апелативният съд е приел за безспорно между страните правнорелевантното обстоятелство, че между тях е възникнало облигационно правоотношение по сключен между тях на 01.06.2022 г. договор за наем, по силата на който „Еко Лозенец” ЕООД е предоставил на „Ем Ди Лидерс” ООД за временно възмездно ползване (за срок от пет години) четириетажна масивна сграда, представляваща оборудван хотел, при месечно наемно възнаграждение от 3056 евро без ДДС за първата година от договора. Следователно, за процесния период - м. 06., м 07. и м. 08.2022 г., страните по него са били обвързани от поетите договорни задължения по това облигационно правоотношение, като за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, са ирелевантни предприетите през м. 09.2022 г. от наемодателя действия по разваляне на наемния договор. Апелативният съд е приел за необосновани оспорванията на ответника за недължимост на наемното възнаграждение поради твърдяното неизпълнение на наемодателя да предаде обекта с писмен приемо-предавателен протокол; за лошо състояние на покрива на хотела, непозволяващо ползването му по предназначение и поради неиздаване на данъчни фактури за дължимото наемно възнаграждение. Апелативният съд е разяснил, че с оглед на обстоятелството, че в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил факта на предаване на фактическата власт върху процесния хотел от наемодателя на наемателя, спор между страните по този въпрос не е съществувал, поради което липсата на писмен приемо-предавателен протокол към договора е ирелевантна за пораждането на правното задължение за заплащане на наемното възнаграждение. От друга страна, счел е, че предаването на фактическата власт върху имота се установява както от показанията на свидетеля В., които, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са приети за достоверни (тя изяснява, че през лятото след подписване на договора хотелът е работел, имало е туристи, виждала е, че хотелът е бил пълен с деца, работело е заведението към хотела), така и от заключението на ССЕ, от което се установява, че наемателят „Ем Ди Лидерс” ЕООД е регистрирал в НАП на 17.06.2022 г. за обекта, предмет на договора, фискално устройство, като с тази регистрация е удостоверен касов приход. Въззивният съд е приел, че в процеса на доказване не е установено, че при предаване на фактическата власт и по-късно покривът на сградата е бил в лошо състояние. От показанията на свидетеля В. се изяснявало обстоятелството, че покривът на хотела е бил в добро състояние, а фотоволтаична система е изграждана над покрива на басейна, а не върху покрива на хотела. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до правния извод за необоснованост на възражението за недължимост на наемното възнаграждение поради лошо състояние на покрива на хотела, непозволяващо използването му по предназначение. Съобразил е, че съгласно постигнатото съгласие в клаузата на т. 4.3.2 от договора плащането на наемните вноски (общо в размер на 9168 евро без ДДС) за процесните месеци е следвало да се извърши на 01.09.2022 г., като това изпълнение е трябвало да се осъществи безкасово - по банков път, между първо и осмо число на месеца, срещу издадена от наемодателя данъчна фактура. Регламентираното издаване на данъчна фактура е задължение на наемодателя на основание чл. 113, ал. 1 ЗДДС. Като доказателство по делото била представена както издадена от наемодателя фактура № 787/04.09.2022 г. за дължимото за трите месеца наемно възнаграждение в общ размер на сумата от 21517,26 лв., така и справка от електронен сайт, удостоверяваща изпращане на фактурата на наемателя на имейла, посочен в договора, и преглеждането щ на 18.09.2022 г. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че наемателят не е заплатил в уговорения срок дължимото наемно възнаграждение за периода от м. 06.2022 г. до м. 08.2022 г., вкл., поради което в тази част предявените парични искове за реално изпълнение са доказани и законосъобразно са били уважени от първоинстанционния съд, поради което – в тази част. В тази част обжалваното решение е потвърдено. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Наистина, в преклузивния срок по чл. 8, ал. 1 ЗМТА (срока за отговор на исковата молба) ответникът е релевирал отвод за подведомственост на спора, той като повдигнатият с исковата молба материалноправен спор е бил предмет на арбитражно споразумение, но от клаузите, уговорени в Раздел XIII „Други условия” от процесния договор за наем, се установява, че всички спорове между страните, вкл. и тези, свързани с точното изпълнение на договорни задължения, ще са подведомствени на съдилищата в Република България, а единствено споровете относно прекратяването на договора ще се разглеждат от арбитражния съд при БТПП. Тъй като с кумулативно обективно съединените искове ищецът предявява притезания за заплащане на наемно възнаграждение въз основа на действителен договор за наем (т. нар. искове за реално изпълнение по смисъла на чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД), а не се претендират последиците от прекратен/развален договор за наем, съгласно уговорките на страните по наемното правоотношение правният спор, предмет на настоящото исково производство, е подведомствен на държавния съд. Обобщени четирите процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. В разпоредителното заседание по чл. 267, ал. 1 ГПК апелативният съд е изяснил, че законосъобразно първоинстанционният съд не е допуснал за съвестно разглеждане наведеното едва с допълнителния отговор на исковата молба на ответника компенсаторно възражение със сумата от 14782,23 лв. – подлежащ на връщане след прекратяване на договора за наем заплатен от наемателя депозит, тъй като за установяване на неговата основателност е следвало да се съберат нови доказателства. В този смисъл е и константната практика на ВКС – напр. определение № 569/02.09.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2201/2013 г., II т. о., ТК, в което се приема, че нормата на чл. 371 ГПК представлява изключение от въведения в чл. 370 ГПК принцип за преклузия на правото ответникът да представя доказателства и да прави възражения срещу иска след изтичане на срока за отговор. В цитираната разпоредба е регламентирана възможност възражението за прихващане да се направи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, или до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. Що се отнася до въпроса налице ли са предвидените от закона условия за допускане и разглеждане на направено възражение за прихващане след срока за отговор, съдът извършва преценката конкретно в зависимост от данните и доказателствата по делото. В случая съдът е извършил такава преценка, в резултат на което е направил извода, че не са налице предпоставките на чл. 371 ГПК. Неприемането за разглеждане на възражението за прихващане не изключва възможността ответникът по иска да претендира насрещните си вземания в отделно исково производство (в този смисъл и определение № 1872/3.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 60/2024 г., II т. о. и решение № 60107/22.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 523/2020 г., I т. о.). В настоящия казус въззивният съд е приел, че съобразно наведените в исковата молба фактически твърдения за съществуване и на други насрещни задължения на наемателя (липси и други вреди, причинени от наемателя; сметка за ел. енергия и други задължения към доставчици) основателността на наведеното материалноправно възражение за прихващане е предпоставено от изследване на допълнителни факти, които подлежат на установяване с нови доказателства, поради което съгласно разпоредбата на чл. 371 ГПК не е допустимо да бъде разгледано несвоевременно релевираното (до изтичане на срока за писмен отговор) компенсаторно възражение. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. За да достигне до правния извод, че пораждането и съществуването на предявените парични вземания е установено в процеса на доказване по несъмнен начин (чрез пълно доказване), въззивният съд е приел, че между страните е безспорно правнорелевантното обстоятелство, че между тях е възникнало облигационно правоотношение по сключен на 01.06.2022 г. договор за наем, по силата на който „Еко Лозенец” ЕООД е предоставил на „Ем Ди Лидерс” ООД за временно възмездно ползване (за срок от пет години) четириетажна масивна сграда, представляваща оборудван хотел, при месечно наемно възнаграждение от 3056 евро без ДДС за първата година от договора. Следователно, за процесния период - м. 06., м 07. и м. 08.2022 г., страните по него са били обвързани от поетите договорни задължения по това облигационно правоотношение. Апелативният съд е счел, че предаването на фактическата власт върху имота се установява както от показанията на свидетеля В., които, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са приети за достоверни (тя изяснява, че през лятото след подписване на договора хотелът е работел, имало е туристи, виждала е, че хотелът е бил пълен с деца, работело е заведението към хотела), така и от заключението на ССЕ, от което се установява, че наемателят „Ем Ди Лидерс” ЕООД е регистрирал в НАП на 17.06.2022 г. за обекта, предмет на договора, фискално устройство, като с тази регистрация е удостоверен касов приход. Следователно, той е обосновал този фактически извод не само въз основа на показанията на разпитания свидетел, но и при преценка на останалите събрани по делото доказателства. Приел е, че в процеса на доказване не е установено, че при предаване на фактическата власт и по-късно покривът на сградата е било в лошо състояние. Анализирайки показанията на свидетеля В., е обосновал фактическото съждение, че покривът на хотела е бил в добро състояние, а фотоволтаична система е изграждана над покрива на басейна, а не върху покрива на хотела. Съобразил е, че съгласно постигнатото съгласие в клаузата на т. 4.3.2 от договора плащането на наемните вноски (общо в размер на 9168 евро без ДДС) за процесните месеци е следвало да се извърши на 01.09.2022 г., като това изпълнение е трябвало да се осъществи безкасово - по банков път, между първо и осмо число на месеца, срещу издадена от наемодателя данъчна фактура. Регламентираното издаване на данъчна фактура е задължение на наемодателя на основание чл. 113, ал. 1 ЗДДС. Като доказателство по делото била представена както издадена от наемодателя фактура № 787/04.09.2022 г. за дължимото за трите месеца наемно възнаграждение в общ размер на сумата от 21517,26 лв., така и справка от електронен сайт, удостоверяваща изпращане на фактурата на наемателя на имейла, посочен в договора, и преглеждането щ на 18.09.2022 г. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд