Определение № 1857 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 683/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Т. К. срещу решение № 6888 от 12.12.2024 г. по в. гр. д. № 9372/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20091659 от 23.05.2023 г. по гр. д. № 18216/2020 г. на Софийски районен съд в частта, с която предявеният от касатора срещу „ЗД „Бул Инс““ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 19.10.2016 г., предявен като частичен – за сумата от 10 000 лв. от 50 000 лв., е отхвърлен за разликата над 2 000 лв. до 10 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е незаконосъобразно и необосновано. Касаторът излага доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди /2 000 лв./ е необосновано занижен и определен в отклонение от критериите за справедливост, произтичащи от нормата на чл. 52 ЗЗД. Твърди, че в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. съдът не е изследвал и оценил в достатъчна степен доказаните по делото факти от значение за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания, че съдът не е съобразил в цялост негативните отражения от процесното ПТП, настъпили върху психиката на пострадалия, множеството травматични увреждания, причинени на ищеца, търпените от него болки, интензивността и продължителността им, обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, намиращи проявление в лимитите на отговорност на застрахователите, както и обичайно присъжданите размери на обезщетенията за неимуществени вреди по сходни казуси. В жалбата се сочи, че въззивният съд в нарушение на процесуалните правила не допуснал поисканите от касатора въззивник доказателства – свидетелски показания, съдебно-психологическа експертиза и събиране на писмени доказателства по реда на чл. 192 ГПК, както и не изложил мотиви по съществото на спора. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да обсъди всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост?“; 2. „Следва ли въззивният съд да допусне своевременно поискани от страните свидетелски показания, съдебно-психологическа експертиза и събиране на доказателства по реда на чл. 192 ГПК за установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 266, ал. 3 ГПК?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички релевантни за спора факти, както и да обсъди всички наведени доводи и твърдения на страните, като изложи мотиви по тях и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи, както и да направи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въведените въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на противоречие с ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 50139 от 10.01.2023 г. по т. д. № 545/2022 г., II т.о., решение № 72 от 29. 06. 2022 г. по т. д. № 1191/2021 г., I т.о., решение № 60 от 10.06.2020 г. по т. д. № 691/2019 г., II т.о., решение № 31 от 02.03.2021 г. по т. д. № 2962/2019 г., II т.о., решение № 14 от 27.02.2020 г. по т. д. № 169/2019 г., II т.о., решение № 39 от 07.05.2020 г. по т. д. № 1184/2019 г., II т.о., решение № 128 от 01.08.2017 г. по т. д. № 231/2016 г., II т.о., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г., II т.о., решение № 99 от 08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г., II т.о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г., I т.о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т.о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г., I т.о.; по въпроса по т. 2 – на противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 520 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 2455/2023 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и по въпроса по т. 3 – на противоречие с вече посоченото тълкувателно решение и решения на ВКС - решение № 26 от 22.01.2025 г. по т. д. № 140/2023 г., I т.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г., IV г.о. и решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът „ЗД „Бул Инс““ АД оспорва жалбата, като изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол по чл. 280 ГПК. Излага и доводи за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП възлиза на 2 000 лв., като е съобразил вида и характера на телесните увреждания на пострадалия – наранявания в областта на мишницата, гръдния кош, десния хълбок, които са краткотрайни и повърхностни, периода на пълното му възстановяване, продължил няколко седмици, битовите му затруднения по повод травмите, обстоятелството, че е изпитвал тревожност, притеснения и стрес, че е посещавал психолог за около година, както и икономическата конюнктура в страна през 2016 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въпросът по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният акт съответства на ППВС № 4/1968 г. и на постоянната практика на ВКС, намерила израз и в посочените от касатора решения на ВКС, съгласно които понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения срещу застрахователя пряк иск въззивният съд е съобразил изяснените в практиката критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Съдът е извършил преценка относно дължимия размер на обезщетението към датата на събитието – 19.10.2016 г., като е отчел икономическите условия в страната към този момент, намиращи отражение в нивата на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед доводите на касатора трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Вторият поставен въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по същество представлява оплакване, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, като не е удовлетворил направените от въззивника – касатор в настоящото производство искания по доказателствата. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Извън това, включените във въпроса твърдения не съответстват на данните по делото, доколкото въззивният съд в определението по чл. 267 ГПК е мотивирал отказа си за допускане на поисканите доказателства с вече събрани по делото такива относно претърпените от ищеца неимуществени вреди, включително относно ефекта на уврежданията при ПТП върху психиката на ищеца. В обжалваното решение не е отречено, че инцидентът се е отразил на психиката на ищеца, като е прието, че К. е страдал от тревожност, притеснения и стрес за относително продължителен период след ПТП. Последният формулиран въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото, но по него не е обоснована допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и трайната и непротиворечива практика на ВКС, формирана с решения по реда на чл. 290 ГПК, част от които касаторът сочи, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които е поставен релевантният процесуален въпрос, за бланкетни мотиви и липса на обсъждане на твърденията за интензивност и многобройност на телесните увреждания на ищеца вследствие ПТП, както и за тежестта на преживяната от него психична травма. Във въззивното решение, след собствен анализ на събраните по делото доказателства, съставът на Софийски градски съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че телесните увреждания на ищеца в резултат на произшествието са с нетраен и обратим характер. В решението подробно са обсъдени травмите на ищеца. Въз основа на показанията на свидетелката А. Н., които съдът е кредитирал като непосредствени и пълни с оглед качеството й на фактическа съпруга на ищеца, решаващият състав на Софийски градски съд е установил продължителността и интензивността на болките на ищеца и битовите му затруднения по повод травмите, отражението на уврежданията върху психиката му, свързани с тревожност, притеснения и стрес, наложили посещения на психолог около година. В акта на въззивния съд е подчертано, че именно показанията на посочената свидетелка са източник на данни, че независимо от установените травми ищецът е продължил работата си като шофьор, като след посещенията при психолог психичното му състояние се е подобрило. Отчетено е, че по делото не се установява да са настъпили усложнения в здравословното състояние на пострадалия, както и не са налице данни за необходимост от оперативна намеса, последвало инвалидизиране и загрозявания в областите на нараняванията. По изложените съображения не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения процесуален въпрос. Не е налице и поддържаното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Както е изяснено в практиката на ВКС, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не е аргументирал съществуването на нито една от изяснените проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а се е позовал на нарушение на установения в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. Проверката относно правилността на въззивния акт, включително относно съответствието му с материалния закон, не може да бъде осъществена във фазата по селекция на касационните жалби. С оглед изложеното касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. Постъпила е и частна касационна жалба от адвокат П. С.- процесуален пълномощник на К. Т. К. срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение № 20097624 от 17.07.2023 г. по гр. д. № 18126/2020 г. на Софийски районен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на адвокат С. за изменение на решение № 20091659 от 23.05.2023 г. по гр.д. № 18216/2020 г. на Софийски районен съд в частта за разноските, чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА за разликата над 54 лв. до 1 314 лв. Актът на въззивния съд е влязъл в сила като необжалван в частта, с която след отмяната на първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК на адвокат П. С. е присъдена сумата от 54 лв. – допълнително адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА /наред с присъдения от СРС хонорар от 186 лв./ Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Оспорва извода на въззивния съд, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено пропорционално на уважената спрямо отхвърлената част на иска, а не на база защитения от адвоката материален интерес. Частният касатор твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Как следва съдът да определя адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА - пропорционално с оглед изхода от спора, на база размера, определен в Наредба № 1 за адвокатските възнаграждения, или изхождайки от фактическата и правна сложност на делото, от принципа за възмездност на адвокатския труд и за обоснованост и справедливост на възнаграждението на адвоката, осъществил защитата на доверителя си при условията на безвъзмездно процесуално представителство?“; 2. „Следва ли адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, да е справедливо и обосновано и да съответства на цената на иска, на фактическата и правна сложност на делото и на положения от адвоката труд, обема на извършената от него работа, броя на явяванията в открито съдебно заседание пред съответната съдебна инстанция и др. относими обстоятелства?“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 599 от 20.10.2017 г. по т. д. № 2487/2017 г., II т.о., определение № 528 от 20.06.2012 г. по т. д. № 195/2012 г., II т.о, определение № 235 от 25.06.2020 г. по т. д. № 1987/2019 г., II т.о, определение № 60388 от 09.11.2021 г. по т. д. № № 338/2021 г., I т.о., определение № 129 от 06.04.2022 г. по гр. д. № 4237/2021 г., III г.о., определение № 60429 от 30.11.2021 г. по ч. т. д. № 308/2021 г., I т.о., определение № 515 от 02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г., I т.о., определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 70 от 08.02.2017 г. по ч. т. д. № 2445/2016 г., II т.о., определение № 50441 от 17.10.2022 г. по ч. т. д. № 2752/2021 г., II т.о. По отношение на втория въпрос е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че въпросът е значим за развитието на правото с оглед необходимостта от осъвременяване на практиката след постановяване на решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22. Прави се и позоваване на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответникът по частната касационна жалба „ЗД „Бул Инс““ АД не е депозирал отговор на същата. Върховният касационен съд намира, че частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване. За да се произнесе по подадената частна жалба срещу акта на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, въззивният съд е счел, че в случая адвокатското възнаграждение следва да бъде определено от съда, тъй като на ищеца К. К. е предоставена безплатна правна помощ от адвокат С. на основание чл. 38 ЗА. Изложил е съображения, че от значение за размера на дължимия на адвокат С. хонорар е частичният размер на претенцията, а именно 10 000 лв., като следва да бъде съобразена уважената и отхвърлената част от иска. Посочил е, че при съобразяване на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС в актуалната практика на ВКС се приема, че размерът на присъжданото адвокатско възнаграждение, вкл. това по чл. 38 ЗА, се определя, след като съдът отчете вида на спора, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа от адвоката и преди всичко правната и фактическа сложност на делото. Въззивният съд е счел, че в случая следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА на адвокат С. в размер на 240 лв., като е съобразил материалния интерес по делото, уважената и отхвърлената част на иска, фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката действия в защита на ищеца, изразяващи се в участие в пет открити съдебни заседания и изготвяне на писмена защита. Поставените от частния касатор въпроси могат да бъдат обобщени като въпрос относно критериите за определяне от съда на адвокатското възнаграждение в хипотезите на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА. Така обобщеният въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил изводите на въззивния съд относно правилността на обжалваното определение, постановено по искане по чл. 248 ГПК с предмет дължим на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА адвокатски хонорар. По въпроса е формирана актуална практика на ВКС, която е съобразена с тълкуването на правото на ЕС, направено в решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, което на основание чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища и на което се позовава и частният касатор, обективирана в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., определение № 1806 от 28.06.2024 г. по ч. т. д. № 586/2024 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 4497 от 09.10.2024 г. по т. д. № 2886/2024 г. на ВКС, IV гр. о. и др. В тези актове е прието, че е налице несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА в частта, с която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/2004 г., в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 14/18 февруари 2025 г., тъй като установеното с нея правило представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Посочено е и че това е основание разпоредбата в тази й част да не се прилага от съда. Направен е извод, че установените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за него, като те подлежат на преценка, от значение за която са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В определение № 1640 от 4.04.2024 г. по ч. гр. д. № от 3549/2023 г. на ВКС, III г. о. е прието, че в процеса, който извършва съдът при определяне на възнаграждението на адвокат, осъществил безплатно защита и процесуално представителство по дело съгласно чл. 38 ЗА, намират приложение принципите за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение (чл. 38, ал. 2 ЗА, според който възнаграждение е винаги дължимо за положения труд, и чл. 36, ал. 2 ЗА при изискването самото възнаграждение да е обективно и справедливо) и принципът за съразмерност (правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес съгласно чл. 78 ГПК). Съгласно последния посочен акт на ВКС и цитираните в него определение № 54 от 06.02.2019 г по ч. гр. д № 84/2019 г. на ВКС, ІV г. о, определение № 135 от 2.05.2017 г. и определение № 131 от 23.02.2018 г по т. д. № 342/2018 г. на ВКС, ІІ т. о. за размера, който следва да се присъди в тежест на страната задължена за разноски, приложение намира законовият принцип в чл. 78 ГПК за съразмерност на разноските. Това, че в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 ЗА и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата се присъжда директно на правоимащия адвокат, а не на страната по делото, не изключва общите правила по чл. 78 и чл. 248 ГПК, които се прилагат при възлагане на разноски в тежест на другата страна. Както платеното от страната възнаграждение за адвокат, така и определеното от съда възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА подлежат на редуциране по един и същ начин, съгласно чл. 78 ГПК и съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от иска. Определението на въззивния съд напълно съответства на формираната актуална и съобразена със задължителното решение на СЕС по дело С-438/22 практика на ВКС, по отношение на която не е обоснована необходимост от промяна, което изключва въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е налице и поддържаното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, в частта, имаща характер на определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът аргументира очевидната неправилност на атакувания акт с противоречието му с нормата на чл. 36 ЗА и регламентираните в нея възмездност на адвокатския труд и изискване за присъждане на справедливо и обосновано възнаграждение на адвоката. С оглед тези доводи следва да бъде съобразено вече изложеното по обобщения правен въпрос на частния касатор. Що се отнася до конкретно определения от съда размер на възнаграждението по чл. 38 ЗА, то той е свързан с обосноваността на съдебния акт и не може да бъде преценяван в производството по селектиране на частната касационна жалба. По изложените съображения не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение