Определение № 214 от 25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2804/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 261884/19.03.2021 г. по гр.д. № 7320/2020 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 282699/22.11.2019 г. по гр.д. №3728/2019 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил исковете на Н. И. А. срещу „Летище София“ ЕАД, както следва: · да признае за незаконно и да отмени уволнението по чл. 325, ал. 1 КТ, за което е издадена заповед № 220/05.11.2018 г. от изпълнителния директор на ответника (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ); · да възстанови Н. А. на заеманата преди уволнението длъжност „чистач, производствени помещения“ в Дирекция „Летищно осигуряване на полетите (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) и · да заплати сумата 7 200 лв. – обезщетение за оставане без трудови доходи поради незаконното уволнение в периода 05.11.2018 г. – 05.05.2019 г. (чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ). Решението се обжалва от Н. А. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправни въпроси, свързани: 1) с изискването по чл. 325, ал. 1 КТ за писмена форма на приетото предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1 КТ, когато волята на работодателя е изразена в обходен лист, а не в нарочен документ; 2) с необходимостта третото лице, от което изхожда писменото изявление за приемане на писменото предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1 КТ, да е изрично упълномощено от работодателя и 3) с възможността липсата на упълномощаване да се санира със заповедта по чл. 325, ал. 1 КТ, когато работодателят я е издал след 1-седмичния срок за приемане на предложението, както и по процесуалноправни въпроси, свързани: 1) с доказателствената сила/значение за авторството на неподписан частен документ, установяващ относими за делото факти и 2) със задължението на съда по спора по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ да приеме за доказани релевантни факти, които ответникът неоспорва. Касаторът счита въпросите обуславящи решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК обосновава с доводи, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на ВКС (касаторът не я цитира и не я представя) и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Претендира разноските по делото. От ответника „Летище София“ ЕАД, ответник и по касация, не е постъпил писмен отговор. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет – с решението въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 344, ал. 1 – 3 КТ (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); подадена от процесуално легитимирана страна – касатор е ищецът; при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображения: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с молба от 05.11.2018 г. до изпълнителния директор на ответното дружество ищецът е предложил да бъде прекратено по взаимно съгласие трудовото му правоотношение за заеманата от него длъжност „чистач, производствени помещения“ в Дирекция към Летището. Намерил е за неоснователен довода, че волята на ищеца е била опорочена само поради това, че е знаел за намерението на работодателя да упражни дисциплинарната си власт поради предходно извършени нарушения на трудовата дисциплина. Намерил е за завършен фактическия състав на основанието по чл. 325, ал. 1 КТ – работодателят е приел писменото предложение на работника в законния едноседмичен срок и в необходимата писмена форма. Последният извод въззивният съд е базирал на обходен лист, съставен в свидетелство на осъщественото основание по чл. 325, ал. 1 КТ, връчен на ищеца на 05.11.2018 г. Съобразил е, че макар документът да не е подписан, негов съставител е служител в отдел „Човешки ресурси“ при ответника. Това е така, защото според твърденията в исковата молба именно този служител е връчил обходния лист на ищеца. За да го свърже с приетото от работодателя предложение, въззивният съд е обсъдил двете възможности за това: 1) документът да е съставен от упълномощено лице в състава на предприятието или изпълнителният директор да го е потвърдил с издадената заповед № 220/05.11.2018 г. по чл. 325, ал. 1 КТ. Добавил е, че след като ответникът не ангажира доказателства за първата възможност, приема за осъществена втората. Мотивирал се и с това, че констативният характер на заповедта по чл. 325, ал. 1 КТ не осуетява възможността работодателят да валидира (да санира) с обратна сила приетото предложение от лицето без представителна власт, извършено в границите на 1-седмичния срок (непосредствено след молбата от 05.11.2018 г.). Заключил е, че на 05.11.2018 г. фактическият състав на основанието по чл. 325, ал. 1 КТ е осъществено, а исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1 – 3 КТ са неоснователни. При тези мотиви на въззивния съд първата група от повдигнатите материалноправни въпроси обуславя решението. Начинът, по който въззивният съд им е отговорил обаче не противоречи, а съответства на установената практика на ВКС. В множество решения по чл. 290 ГПК се приема, че законният срок и писмената форма, установени в основанието за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1 КТ, обезпечават сигурността в трудовоправния статут на работника/служителя (напр. решение № 86/22.07.2015 г. по гр.д. № 5957/2014 г. на III-то Г, решение № 265/15.11.2013 г. по гр.д. № 1383/2012 г. на IV-то ГО, решение №406/20.12.2012 г. по гр.д. № 537/2012 г. на III-то ГО). Поради това практиката на ВКС изисква съвпадане на двете волеизявления и пояснява, че от този момент взаимното съгласие е постигнато, а трудовото правоотношение - прекратено (решение № 326/19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г. IV –то ГО). Практиката не изисква работодателят да състави нарочен документ (при спазване на специална форма и ред), за да приеме предложението. Необходимо е съставеният документ категорично да доказва, че насрещни волеизявления са съвпаднали – тяхното еднакво съдържание, а с това – и постигнатото взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение. Тази практика настоящият състав споделя и не съзира необходимост да я променя, включително като отрече възможността работодателят да приеме писменото предложение на работника/служителя в документ, който обичайно съставя, за да удостовери резултата от изпълнението на възложените трудови задължения – например т.нар. „обходен лист“. Въпреки че по първата група повдигнати материалноправни въпроси е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, по отношение на тях са изключени сочените допълнителни по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На настоящия състав не е известна практика на ВКС, която да допуска само работодателят, но не и упълномощено от него лице, да приеме предложението на работника/служителя за прекратяване на трудовото правоотношение. Не е известна и практика, която изключва възможността работодателят да потвърди с издаването на заповедта по чл. 325, ал. 1 КТ извършеното за него писмено приемане на предложението на работника/служителя от лице без представителна власт. Писмената форма и констативният характер на тази заповед (решение № 1333/19.01.2009 г. по гр.д. № 704/2011 г. ВКС, IV-то ГО) осъществяват изискванията по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, а действието без представителна власт се валидира с обратна сила. Точно така е приел и въззивният съд. Въпреки че по останалите две групи повдигнати материалноправни въпроси също е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, за тях също са изключени допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Повдигнатите процесуалноправни въпроси не обуславят решението. По тях е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. За поставените в първата група - поради това, че касаторът ги обвързва с довод за неустановено авторство на съставителя на обходния лист. Въззивният съд обаче не е приемал авторството неустановено. Напротив, обвързвайки неподписания документ (обходен лист) с твърденията, изложени от самия касатор в исковата молба, въззивният съд е приел, че съставител на документа е служител от отдел „Човешки ресурси“ в предприятието на ответника. За поставените във втората група – поради това, че касаторът не изяснява, включително чрез касационните основания, кои неоспорени от ответника релевантни факти въззивният съд е бил длъжен, но е приел за недоказани. При този изход на делото и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават разноските, които е направил, в настоящото производство. При тези мотиви, съдът