Определение № 5603 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1718/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Д., чрез адв. С., против решение № 1491/20.12.2023 г. по в.гр.д. № 1773/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 260474 от 15.03.2023 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.дело № 3292/2018 г., в частта, с която е уважен предявения от Р. Д. П. срещу касатора, евентуален иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД за сумата от 36 094,26 лв., получена по банков пътна 15.05.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 12.03.2018 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон – чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията и възраженията на ответника във въззивната му жалба и в нарушение на процесуалния закон – чл.266, ал.2, т.1 ГПК не е допуснал събирането на представените с нея доказателства. При постановяване на решението си въззивният съд е игнорирал релевантни за спора факти, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните и по този начин е постановил решение, с което е допуснал неоснователно обогатяване за ищцата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Налице ли е неоснователно обогатяване от ответника; 2/ Допустими ли са нови писмени доказателства, които не са били представени пред първата инстанция, но по същество доказват неоснователността на исковата претенция; 3/ Кое от двете предложения на чл.7, ал.1 ГПК – правилото, че съдът следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните или правилото съгласно което съдът съдейства на страните за изясняване на спора от фактическа и правна страна; 4/ Каква е правната стойност и значението на твърденията в исковата молба и признаването от ищеца на определени факти, които са от значение за правилното решаване на делото и следва ли да се отчитат тези факти и признания от страна на ищеца при постановяването на окончателния съдебен акт; 5/ Може ли да се приеме, че са налице условията на чл.55, ал.1 ЗЗД, тъй като „ответникът е получил без основание от ищцата парична сума и не е доказал при условията на пълно и главно доказване съществуването на правно основание за това имуществено разместване“ и то при наличие на признание за погасяване на 12 500 лв. вместо ищцата по кредита и при наличие на писмен документ, подписан от ищцата, че всички финансови отношения между нея и ответника са уредени; 6/ Може ли съдът, позовавайки се само на преклузията, да откаже събиране на писмени доказателства, които са от съществено значение за правилната му преценка дали искът е основателен; 7/ Може ли да не се отчитат признанията на ищцата за погасяване на кредита, част от който е бил преведен на ответник, само защото той не е доказал при условията на пълно и главно доказване основанието на което ищцата, тогава в близки интимни отношения с него е „захранила сметката му“ и 8/ Може ли да не се отчитат възраженията на ответника в подкрепа на които има писмени доказателства и се потвърждават и от вещото лице, по въпроса дължи ли исковата сума, само защото не е доказал при условията на пълно и главно доказване основанието, на което ищцата, е „захранила сметката му“. Бланкетно се поддържа, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Насрещната страна – Р. Д. П., чрез адв. А. е депозирала отговор на касационната жалба, в който заявява становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като формулираните въпроси в по-голямата си част не са правни, а фактически въпроси, а освен това по тях не е изложена надлежна обосновка на поддържания допълнителен селективен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Изложено е и становище за неоснователност на наведените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Въззивното производство е образувано по бланкетна въззивна жалба на ответника срещу решението на първата инстанция, с която е уважен предявения евентуален иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Решението на първоинстанционният съд в частта, с която е отхвърлен предявения от ищцата главен иск с правно основание чл.285 ЗЗД, като необжалвано, е влязло в сила и не е било предмет на проверка от въззивната инстанция. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част въззивният съд е приел за установени следните факти и обстоятелства: 1/ сключен на 15.05.2014 г. договор за потребителски кредит между ищцата Р. Г. и „Райфайзенбанк България“ ЕАД, по силата на който на ищцата е предоставен кредит в размер на 41 320 лв. за потребителски нужди, с краен срок на погасяване 10.05.2024 г., като погасяването се извършва на 120 анюитетни месечни вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, като общата дължима сума по кредита възлиза на 62 756,94 лв.; 2/ с платежно нареждане от 15.05.2014 г. от сметка в „Райфайзенбанк България“ ЕАД с титуляр Р. Г. П. е извършен превод на парична сума в размер на 36 094,26 лв. по сметка на Г. Н. Д. в „Общинска банка“ АС с посочено основание в нареждането „захранване на сметка, което обстоятелство се потвърждава и от приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза, което е кредитирано от въззивната инстанция. С определение по чл.267 ГПК въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивника-ответник за приемане на писмени доказателства – бележка от Р. Г., без дата, в която последната декларира, че „финансовите й отношения с ответника Г. Д. са приключили и разплатени окончателно и няма никакви финансови претенции към него“, както и вносна бележка от 06.05.2015 г. издадена от „Райфайзенбанк България“ ЕАД за внесена от ответника по сметка на ищцата сума от 3 000 лв., като е изложил, че доколкото въззивникът не е обосновал наличието на предпоставките на чл.266, ал.2 или на ал.3 ГПК, представените с въззивната жалба писмени доказателства не могат да бъдат приети, тъй като по отношение на тях е налице преклузия по смисъла на чл.266, ал.1 ГПК. При така събраните пред първата инстанция доказателствени средства, въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД създава задължение за всеки, който се е обогатил за сметка на другиго – поради плащане при липса на правно основание, да върне онова, с което се е обогатил на онзи, от когото е получил плащането без основание. Посочил е, че от данните по делото безспорно се установява, че въззивникът-ответник е получил сумата от 36 094,26 лв. от въззиваемата страна, като въпреки правилно разпределената от първата инстанция доказателствена тежест, ответникът не е релевирал доводи за наличие на конкретно правно основание за превеждане на процесната сума. Ето защо, съдът е приел, че е налице фактическия състав на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, а именно: ответникът е получил от ищцата парична сума, но не е доказал съществуването на правно основание за това имуществено разместване, поради което дължи да й върне всички, което е получил без основание. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Част от формулираните от касатора въпроси /първи и пети/, не представляват изобщо правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а фактически въпроси и касаят правилността на решението, а неправилността на решението не е сред касационните основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, водещи до допустимост на касационното обжалване. Въпросът относно принципа на служебното начало, закрепен в нормата на чл.7, ал.1 ГПК също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като той е без значение за конкретния спор. Служебното начало се проявява на първо място в служебната проверка на извършваните от страните процесуални действия относно тяхната редовност /напр. чл.129, ал.1, чл.140, ал.1, чл.262, ал.1, чл.263, ал.1 ГПК и др./ и тяхната допустимост / напр. чл.130, чл.280 и чл.288 ГПК/, т.е. когато определено процесуално действие на страната е нередовно извършено и съдът констатира това, той й дава възможност да го поправи, като същевременно посочва пороците, които трябва да бъдат отстранени, а на второ място – в служебното движение на делото от момента на постъпването на молбата за защита до обявяването и съобщаването на крайния съдебен акт. В случая обосновката на въпроса е свързана с неправилното разбиране на касатора за същността на този принцип. Процесуалноправните въпроси, касаещи преклузията на доказателствените средства във въззивната инстанция, макар и да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, доколкото е налице произнасяне на въззивния съд в определението му по чл.267 ГПК по направени с въззивната жалба доказателствени искания, нямат претендираното от касатора значение, тъй като даденото по тях разрешение от въззивния съд е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и казуалната практика на ВКС по приложението на нормите на чл.266, ал.1, ал.2 и ал.3 ГПК, според която с нормата на чл.266, ал.1 ГПК е прогласена забрана пред въззивната инстанция да се сочат факти и отправят доказателствени искания, които страната е могла своевременно да ангажира пред първата инстанция, а възможността за въвеждане на нови фактически твърдения и отправяне на доказателствени искания е уредена като изключение в обхвата на нормите на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК. Съгласно посочената императивна забрана, непосочените от страните съществували до приключването на съдебното дирене пред първоинстанционния съд факти и непредставените поради небрежност на страната доказателствени средства се преклудират и не могат да бъдат твърдени, съответно представени и събрани във въззивното производство. Систематичното тълкуване на правилата за допустими доказателствени искания пред въззивния съд ( чл.260, т.6 вр. чл. 266, ал.2 и ал.3 ГПК) обосновава извод, че исканията на страната за посочване или събиране на доказателствени средства за известни обстоятелства по време на първоинстанционното производство, които са били на нейно разположение или с които тя е могла да се снабди своевременно при полагане на дължимата грижа се преклудират, т.е. при ограниченият въззив допуснатото от страната бездействие и процесуална небрежност за посочване на относимия към предмета на делото факт или по попълване на делото с доказателствен материал не могат да бъдат поправени пред въззивния съд, в който смисъл е последователната практика на ВКС – решение № 50033 от 22.03.2023 г. по гр.д. № 698/2022 г., решение № 328 от 15.05.2014 г. по гр.д. № 805/2012 г. и решение № 371 от 5.03.2014 г. по гр.д. № 1906/2013 г. и трите на IV г.о. Условията за прилагане на забраната за доказателствени искания пред въззивната инстанция са: спазване от първоинстанционния съд на изискванията за пълен и подробен доклад с реквизитите, уредени в чл.146, ал.1 ГПК, в който са включени указанията по чл.146, ал.2 ГПК, както и предоставяне на възможност на страните да изпълнят указанията за предприемане на процесуални действия съгласно чл.146, ал.3 ГПК и надлежното извършване от първата инстанция на всички действия по връчване на страните на книжа по време на предварителната писмена подготовка на делото за разглеждане и призоваването им за първото открито заседание. В настоящия случай, видно от данните по делото, тези условия са изпълнени от първоинстанционния съд, а и във въззивната жалба няма оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, като същевременно не са налице и изключенията, посочени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК за приложимост на преклузията за нови фактически твърдения и доказателствени искания пред въззивния съд, уредена в нормата на чл.266, ал.1 ГПК /служебно приложение на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес; дадена от първата инстанция неправилна правна квалификация и неправилни указания за подлежащите на доказване правнорелевантни факти; служебно задължение на въззивния съд да следи интереса на страна в процеса в защита на публичен интерес или задължение на въззивния съд за служебно събиране на доказателства/. В конкретния случай не са налице и изключенията от императивната забрана за доказателствени искания пред въззивния съд, уредени в чл.260, т.5 и т.6 ГПК, както и в чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, които най-общо могат да се обособят в две групи: 1/ новооткрити доказателства и доказателства за новооткрити или новонастъпили факти и 2/ доказателствени средства, които не са допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, като условие за допускането на втората група пред въззивния съд е надлежно заявено оплакване във въззивната жалба или отговора. Ето защо, при постановяване на определението по чл.267 ГПК, въззивният съд е действал при съобразяване на задължителната и казуална практика по приложението на нормите на чл.266, ал.1-3 ГПК. Противно на изложените в жалбата доводи, въззивният съд, в рамките на предмета на проверката по чл.269, изр.2 ГПК, е разгледал всички възражения и доводи на страните във връзка с предявения при условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, както и събраните по делото доказателства във връзка с тях, като преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, са отразени ясно в мотивите на съда. При формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, съдът ги е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивното решение е съобразено и с трайната практика на ВКС, според която в обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, той носи доказателствената тежест да го докаже. В конкретния случай ответникът по иска не е релевирал доводи, че е налице конкретно основание да получи процесната сума и съответно не е ангажирал каквито и да било доказателства пред първата инстанция, въпреки указаната му от съда доказателствена тежест за установяване на основанието, на което е получил плащането. Ето защо, останалите повдигнати въпроси за значението на изложените в исковата молба по отношение на предявения главен иск по чл.285 ГПК твърдения и признанието на факта, че в периода от м.12.2015 г. до м.02.2018 г. ответникът е погасил част от вноските по кредита, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по отношение на разгледания от него евентуален иск по чл.55, ал.1, т.1 ГПК, който е бил предмет на въззивното производство. При произнасянето си въззивният съд се е произнесъл по фактическия състав на евентуалния иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД и е разгледал твърденията и възраженията на страните само досежно правопораждащите факти, на които се основава този иск, тъй като е недопустимо за основателността на евентуалната претенция да се изхожда от твърденията, представляващи основание по главния иск. За пълнота следва да се посочи, че сочената от касатора допълнителна селективна предпоставка не е и надлежно обоснована съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с твърдения за непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагаща преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Единствено цифровото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не представлява обосновка на допълнителния селективен критерий. Отделно от това, по поставените процесуалноправни въпроси е налице константна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, която не се нуждае от промяна, което изключва наличието на допълнителното основание на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При този изход на спора, на насрещната страна се дължат на основание чл.78, ал.1 ГПК, заплатените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лв. за производството пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,