Определение № 6052 от 31.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3444/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото П. Н. П., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. А. Н. срещу решение № 390/02.04.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1966/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2074/09.04.2024 г. по гр. дело № 12862/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) искове, квалифицирани като такива с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер 100 000 лв. за причинени му неимуществени вреди вследствие воденото срещу него незаконосъобразно наказателно производство, ведно със законната лихва за периода 06.12.2019 г. – 06.12.2022 г., както и на обезщетение в размер 5 000 лв. за причинени му имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатски възнаграждения за защитата му в рамките на наказателното производство, и в частност – по гр. д. № 10845/2009 г., образувано от КПКОНПИ по иск за гражданска конфискация; в тежест на касатора са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта й срещу тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен изцяло искът на касатора за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, в размер 5 000 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на този иск е до 5 000 лв., а съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК, в същата част въззивното решение е влязло в сила на датата на обявяването му. Поради това касационната жалба на ищеца следва да се остави без разглеждане в посочената недопустима част и касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата й част касационната жалба на ищеца е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част на въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК. Насрещната страна – ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора П., също чрез адв. Н., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) не се ли нарушават основни конституционни принципи, включително правото на достъп до съд и правото на защита, ако съдът откаже да разгледа исковете по същество, само поради тяхното несъответствие с конкретни хипотези, изброени в ЗОДОВ, без да обсъди същността на нарушеното право; 2) следва ли съдът да разгледа твърдението за неразумен срок, за водене на производство по ЗОДОВ, дори когато не приема доводите за прекратяване на производството, като посочи мотиви за това, като не се ограничава само до изчерпателните хипотези на ЗОДОВ; 3) не е ли възможно отказът да се разгледа иска по същество, само въз основа на изчерпателността на хипотезите в ЗОДОВ, да доведе до неправомерно ограничаване на правото на защита и нарушаване на правото на справедлив съдебен процес, гарантирано от Конституцията (КРБ) и КЗПЧОС; 4) не води ли незачитането на възможността да се разгледа въпросът за неразумния срок по ЗОДОВ, дори ако исковете не попадат в изброените хипотези, до отказ от спазване на принципите на правото на защита и ефективното правно средство за защита, гарант на което е и чл. 6 от КЗПЧОС; 5) следва ли съдът, в случай, че приеме иска за недопустим, да прекрати производството с мотивиран акт, вместо да продължи с разглеждането на иска по същество, при положение, че с това се нарушават принципите на правния ред относно допустимостта на съдебното производство; 6) допустимо ли е съдът да разгледа по същество иск, предявен по реда на ЗОДОВ, при положение, че счита същия за недопустим, без предварително да постанови определение за прекратяване на производството, с което да изложи мотиви за недопустимостта; и 7) неизброяването на всички хипотези на защита в ЗОДОВ не води ли до дискриминация на субектите, които имат основателни искания за защита на своите права и законни интереси, но непопадащи в изрично посочените хипотези на закона. Жалбоподателят сочи допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, но без да излага конкретни и ясни съображения за тяхното наличие. В изложението е направено и искане за отправяне на запитване до Конституционния съд (КС) за тълкуване на чл. 7 от КРБ. В тази връзка от страна на жалбоподателя не е формулиран правен въпрос, по който да се отправи запитването, а се поддържа и се излагат съображения, че изчерпателното изброяване в ЗОДОВ на основанията, на които може да бъде ангажирана отговорността на държавата, създавало затруднения за съдилищата, както и че материалноправните разпоредби на ЗОДОВ представлявали ограничение на основанията, на които може да се търси обективна отговорност на държавата, по силата на общата разпоредба на чл. 7 от КРБ. За да постанови обжалваемата част от въззивното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди, апелативният съд е приел, че СГС правилно е определил правната квалификация на иска като такъв с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, въз основа на изложените факти и твърдения в исковата молба, както и заявения петитум. В тази връзка въззивният съд е приел, че касаторът-ищец е изложил в исковата си молба следното: Той бил привлечен като обвиняем за престъпления от общ характер по сл. дело № 143/2003 г. на НСлС, прок. пр. № 6699/2003 г. на СРП, впоследствие ДП № 18/2014 г. на Следствен отдел при Специализираната прокуратура (СП), прок. пр. № 118/2014 г. Наказателното производство е било прекратено частично с постановления на СП от 02.07.2014 г. и от 17.11.2015 г. – за част от деянията, и прекратено окончателно с влязло в сила на 14.08.2019 г. определение от 29.05.2019 г. по н.о.х.д. № 511/2017 г. на Специализирания наказателен съд (СНС) – за престъпление по чл. 159в, пр. 2, вр. чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. В периода 2003-2007 г. ищецът е бил задържан във Франция, въз основа на представени от ответната ПРБ доказателства, като последните довели и до осъждането му и до изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. В този период ищецът бил отделен от семейството си, пропуснал израстването на дъщеря си, нямал възможност да комуникира с никой близък човек, оставил съпругата си сама да се грижи за детето им и същевременно да се бори и срещу повдигнати срещу нея обвинения за извършени престъпления. Междувременно в България срещу него продължило да се води посоченото по-горе наказателно производство, обвинението по което било променяно многократно и частично се покривало с това, за което е бил съден и осъден във Франция. След като изтърпял наложеното му наказание във Франция, ищецът се върнал при семейството си, но ответната ПРБ продължила наказателното преследване срещу него, докато най-накрая през 2019 г. производството било прекратено, тъй като съдът констатирал, че той вече е осъден за престъплението, за което се поддържат обвиненията в България. Заедно с това обвинение, срещу ищеца имало и други, но производството по тях е било прекратено по-рано. Ищецът поддържа, че в резултат от незаконосъобразното наказателно производство срещу него в продължение на 16 години, той претърпял неимуществени вреди, които оценява на 100 000 лв. и моли съда, ПРБ да му ги заплати. Въззивният съд е посочил, че ответната ПРБ е оспорила иска като неоснователен, с доводи, че наказателното производство за престъплението по чл.159в от НК е прекратено поради това, че е установено, че ищецът е осъден за същото престъпление във Франция, а това основание за прекратяване на наказателното преследване не е предвидено като основание за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл. 2 от ЗОДОВ. Предвид писмените доказателства, съдържащи се в н.о.х.д. № 511/2017 г. на СНС, въззивният съд е приел за установени по делото фактите, изложени от ищеца в исковата молба, свързани с воденото срещу него наказателно преследване. След като е цитирал разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, апелативният съд е изтъкнал, че в случая прекратяването на воденото срещу ищеца наказателно производството е на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, както и че по наказателното дело е установено, че производството срещу ищеца е било образувано за същото деяние, за което той вече е бил обект на преследване, и спрямо него има постановена влязла в сила присъда във Франция. Въззивният съд е посочил, че действително наказателното производство срещу ищеца се е осъществило както в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и решаване, така и в съдебната фаза, в която прокурорът е осъществявал обвинителната функция и контрол за законност, но е приел, че отговорността на ответната ПРБ не може да се осъществи по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, защото деликтните състави, при които държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, са изчерпателно изброени в разпоредбите на чл. 2, чл. 2а и чл. 2б от ЗОДОВ, но сред тях не попада случаят на прекратяване на наказателното производство при условията на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК. Апелативният съд е счел за неприложима разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА, като е посочил, че отговорността на ответната ПРБ е могла да се осъществи по общия ред, предвиден в чл. 49 от ЗЗД, но е приел, че такъв иск не е предявен, а отговорността на ПРБ не може да се осъществи по специалния ред – с правоприлагане по аналогия на закона, а още по-малко – чрез аналогия на правото. В заключение, при констатация за съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, САС е приел, че следва да потвърди отхвърлителното решение на СГС. При така изложените мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да се допуска в хипотеза по чл. 280, ал. 1 от ГПК – по наведените от касатора основания за това. Поставените от жалбоподателя въпроси №№ 1 и 3 изхождат от постановката, че въззивният съд е отказал да разгледа иска по същество, но настоящият случай не е такъв – с обжалваемата част на въззивното решение искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен, т.е. разгледан е по същество. Въпроси №№ 5 и 6 се основават на подобна хипотеза, при която съдът е приел иска за недопустим, но в случая в мотивите към въззивното решение апелативният съд не е излагал такива съображения за недопустимост на отхвърления от него иск. Следователно, горните четири въпроса не са от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпроси №№ 2 и 4 се свързват с твърденията в исковата молба на касатора за неразумна продължителност на воденото срещу него наказателно производство и с приложението на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, респ. – с възможна правна квалификация по чл. 2б от ЗОДОВ на иска му. Нито в исковата си молба, нито в касационната си жалба обаче ищецът излага твърдения той да е претендирал по реда на гл. ІІІа от ЗСВ обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от неразумната продължителност на вече прекратеното срещу него наказателно производство, и тази административна процедура по ЗСВ да е изчерпана, без по нея да е постигнато споразумение. Следователно, квалификация по чл. 2б от ЗОДОВ на иска му за обезщетение за неимуществени вреди би била процесуално недопустима, поради липсата на абсолютната процесуална предпоставка за допустимост, установена с чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ. Последният въпрос № 7 сочи на дискриминационен подход от страна на законодателя при регламентацията на специалните деликти по чл. 2, чл. 2а и чл. 2б от ЗОДОВ, който няма как да е предмет на разглеждане в исковото производство пред съда, респ. – и този въпрос, както и въпроси №№ 2 и 4 (по вече изложените съображения за тях) са без значение за изхода на правния спор по настоящото дело (също т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от горното, по отношение на никой от седемте поставени от него правни въпроса, касаторът не излага ясни и конкретни съображения за наличие на противоречие при разрешаване на същите от въззивния съд спрямо практиката на ВКС (макар такава да се сочи във връзка с въпроси №№ 3 и 4), нито пък излага ясни доводи, въпросите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Следователно, не са налице и хипотезите на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, сочени от страна на жалбоподателя (т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Касационното обжалване обаче следва да се допусне служебно, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваемата част от въззивното решение, и конкретно – дали същата е постановена по нередовна искова молба, евентуално (ако исковата молба е редовна) – дали апелативният съд се е произнесъл по непредявен иск за обезщетение за неимуществени вреди, вместо по предявения такъв. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, пр. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Като неоснователно, без уважение следва да се остави искането на жалбоподателя за сезиране на КС за тълкуване на чл. 7 от КРБ. Видно от гореизложеното, последното не е от значение за допускане на касационното обжалване по настоящото дело. Предвид установената практика на ВКС по тълкуването и прилагането на специалните деликтни състави по чл. 2, чл. 2б и чл. 2в от ЗОДОВ, както и на общия деликтен състав по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, такова сезиране на КС за тълкуване на чл. 7 от КРБ няма да е от значение и за постановяването на решението по чл. 290 от ГПК по делото, още повече, че касаторът и не сочи правен въпрос, по който да се произнесе КС при тълкуването на посочената конституционна разпоредба; съдът не намира за необходимо служебно да формулира такъв въпрос с оглед упражняване на конституционното си правомощие по чл. 150, ал. 1 от КРБ (в случая не е налице хипотезата по чл. 150, ал. 2 от КРБ, тъй като касаторът не твърди несъответствие между закон, приложим по настоящото дело, и Конституцията, т.е. противоконституционност на законоустановена правна норма, а искането му е за даване на задължително тълкуване на конституционна разпоредба). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение