Определение № 705 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1317/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от синдиците на “Корпоративна търговска банка” АД /н./ против решение № 293/09.05.2023 г. по в.т.д. № 61/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 2364/13.12.2017 г. по т. д. № 1488/2017 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените в условия на евентуалност срещу „ПСГ“ АД искове с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН, чл. 59, ал. 3 ЗБН, чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН и с правно основание чл. 3, ал. 3, вр. ал. 2 ЗБН.

В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт като постановен в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът аргументира защитната си теза с оглед извършеното от съда приложение на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията на нормата, действала към момента на изявлението за прихващане, вместо в редакцията на нормата след изменението й през 2014 г. Оспорва и решаващия извод на съда, че в редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН преди изменението от 2014 г. понятието “длъжник” следва да се тълкува като банката в несъстоятелност. Приложима според касатора е редакцията на нормата, съгласно изменението й от 2014 г., като действаща към момента, към който се е породило преобразуващото право на кредиторите на несъстоятелността за предявяване на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН с откриване на производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД. В подкрепа на това свое разбиране излага обстойни съображения, акцентирайки, че нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН не е материалноправна, а процесуалноправна, предвид законодателно определената легитимация на лицата с право да предявят иска, която изключва възможността за предявяване на иск за периода преди откриване на производството по несъстоятелност. В евентуалност поддържа довода, че под “длъжник” в редакцията на чл. 59, ал. 5 ЗБН, приета за приложима от съда, не следва да се разбира длъжника в несъстоятелност /банката/ като автор на материалноправните изявления за прихващане, а длъжниците на банката. Оспорва правилността на съобразената от въззивния съд аналогия с разпоредбата на чл. 645, ал. 4 ТЗ, позовавайки се на характеристиката на ЗБН като специален спрямо ТЗ. Формално твърди и необоснованост на въззивния акт, като постановен в противоречие с правилата на формалната логика и научните правила в аспект на извършеното от съда тълкуване на чл. 59, ал. 5 ЗБН. Навежда и подробни доводи за основателност на оставените без уважение от въззивния съд обективно съединени искове по чл. 3, ал. 3 вр. чл. 3, ал. 2 ЗБН, по чл. 59, ал. 2 ЗБН и по чл. 59, ал. 3 ЗБН. Поставя акцент основно върху ефекта от изнесената в публичното пространство информация около отнемането на лиценза на банката като „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Оспорва като неправилно съпоставянето на правните последици на чл. 3, ал. 3, вр. чл. 3, ал. 2 ЗБН.

Достъпът до касация жалбоподателят мотивира с предпоставките на чл. 280, ал. 1 и т. 3 ГПК. На самостоятелно основание поддържа очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставя въпроси, които счита значими за изхода на делото и включени в предмета на спора, а именно:

1. “Какъв е характерът на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН - материалноправен или процесуалноправен, доколкото урежда право на иск в полза на определен кръг лица?”

2. “От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН от откриването на производството по несъстоятелност на търговската банка или на по-ранен етап?”

3. “Доколкото нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН не е чисто материалноправна, следва ли да се търси съдържанието й в редакцията към момента на извършване на прихващането, а не към момента на възникване правото на иск за несъстоятелната банка?”

4. “Редакцията на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН към кой момент е релевантна при решаване на спора по същество - към момента на извършване на прихващанията, или към момента на възникване правото на иск?”

5. “Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник”, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията преди 28.11.2014 г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика по същия? При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон? Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване?”

6. “Следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено с доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане? Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства, или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства?”

7. “При извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане? Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН? Сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка, индиция ли е за знание на страните относно неплатежоспособността на банката?”

8. “Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка, или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната й капитализация?”

9. “Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава реда на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН?”

10. “Приложима ли е разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност?”

11. “Какво е съотношението между чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 ЗБН и чл. 59 ЗБН? При конкуренция на двете разпоредби следва ли да се приложи тази на по-силното основание, а именно нищожността?”

12. “Разпоредбата на чл. 3, ал. 3, във вр. с ал. 2 ЗБН явява ли се специална или обща спрямо тази на чл. 59 ЗБН?”

13. “Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН забранява ли извършването на прихващания, които не са извършени при предпоставките на чл. 59, ал. 1 ЗБН?“

Касаторът твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 725/10.12.2019 г. по ч.т.д. № 2426/2019 г. на II т.о., решение № 39/02.07.2019 г. по т.д. № 1283/2018 г. на I т.о. и определение № 60454/13.07.2021 г. по т.д. № 630/2020 г. на I т.о. Останалите формулирани въпроси според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с оглед предотвратяване на противоречиво тълкуване по въпросите и предвид липсата на съдебна практика по същите.

Ответникът по жалбата - “ПСГ” АД - не депозира становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди отхвърлянето на главния иск по чл. 3, ал. 3 вр. ал. 2 ЗБН въззивният съд подчертал, че атакуваното прихващане не попада сред действията и сделките, предмет на иска според цитираната норма. Разглеждайки евентуалните искове по чл. 26, ал. 2, предл. 3-то ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН съдът е аргументирал чрез правилото чл. 293, ал. 3 ТЗ тяхната неоснователност, мотивирайки, че с приемането и неоспорването от касатора на формата за действителност на извършеното прихващане, то следва да се счита валидно. По иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН въззивният съд е приел, че меродавна, с оглед уреденото в разпоредбата потестативно право, предпоставящо материалноправния й характер, е редакцията й към момента на реализиране на фактите от хипотезиса й - извършване на материалноправното изявление за прихващане, т.е. редакцията й преди измененията /обн. ДВ бр. 98/28.11.2014 г/. Съобразил е, че междувременно приетият §8 ПЗР на ЗИДЗБН, обн. ДВ бр. 22 от 2018 г., доп. ДВ бр. 33 от 2019 г. в сила от 19.04.2019 г., е обявен за противоконституционен с решение № 8/27.05.2021 г. по к.д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България. Коментирал е правните последици от обявената противоконституционност, съгласно решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд, и, зачитайки задължителните му постановки, е приел, че §8 ПЗР на ЗИДЗБН не следва да намери приложение по настоящия спор. Съгласно приложимата редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН - преди изменението й, обн. ДВ бр. 98/28.11.2014 г. - като се е позовал на аналогия с чл. 645, ал. 4 от ТЗ, въззивният съд е приема, че нормата санкционира единствено прихващания, инициирани от банката - длъжник в несъстоятелността, не и от кредитор на несъстоятелността, какъвто е настоящия случай. По отношение на последния предявен иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН съдът е констатирал два от елементите на фактическия й състав: извършено валидно изявление за прихващане от ответника кредитор на несъстоятелната банка, като вземането и задължението му към банката са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на същата. За недоказан обаче решаващият състав е счел третия елемент - знание от страна на кредитора за настъпилата неплатежоспособност на банката, тъй като релевантно е знанието за настъпила неплатежоспособност, а не за евентуална неплатежоспособност или опасност от такава. Посочил е, че знанието за евентуална неплатежоспособност е без значение при преценката на предпоставките от предметния обхват на чл. 59, ал. 3 ЗБН.

Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол.

Формулираните от касатора от първи до четвърти въпрос, свързани с характера и темпоралното действие на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията след изменението на тази разпоредба с § 9 ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /обн. ДВ 98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г. /, и прилагането й в искови производства с предмет прихващания, извършени с изявления, предшестващи това изменение, удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче сочената допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на чл. 59, ал. 5 ЗБН има трайна и непротиворечива съдебна практика на касационната инстанция - решение № 60114 от 09.12.2021 г. по т. д. № 1512/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 60156 от 15.12.2021 г. по т. д. № 2317/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 60147 от 12.01.2022 г. по т. д. № 1534/2020 г. на ВКС, І т. о. решение № 60128 от 31.01.2022 г. по т. д. № 978/2018 г. на ВКС, ІІ т. о. Според така формираната практика за прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН с § 9 ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /обн. ДВ 98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г./, е приложима първоначалната редакция на разпоредбата, действала до изменението. Изводът е аргументиран с материалноправния характер на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН, предпоставящ прилагането й занапред - спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, които възникват и се осъществяват след влизането й в сила. При изменение на материалноправна норма новата регулация следва да бъде зачетена и приложена за юридически факти и произтичащите от тях правни последици, възникнали след влизане в сила на изменението, освен ако законодателят му е придал изрично обратно действие. Придаденото такова с § 8 ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22/2018 г./ е отпаднало поради обявяването му за противоконституционен с Решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на РБ. Моментът на възникване правото на активно легитимираната страна да предяви иска не се отъждествява с материалните предпоставки за действителност или недействителност на прихващането по чл. 59 ЗБН и не превръща нормата в процесуалноправна, поради което самият факт, че правото на иск възниква в по-късен момент, не придава обратно действие на изменената материалноправна норма. Прието е също така, че употребеното понятие „длъжника“ в първоначалната редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН индивидуализира само едната страна в правоотношението и това е банката в открито производство по несъстоятелност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд изцяло е съобразил практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителното основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпрос пети касае понятието “длъжник”, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН, в ред. преди 28.11.2014 г. Отговор на този въпрос също е даден в практика на ВКС /решение № 50049/27.03.2023 г. по т. д. № 2015/2020 г., I т. о., решение № 93/19.07.2022 г. по т. д. № 990/2021 г., II т. о., решение № 78/22.06.2022 г. по т. д. № 1506/2020 г., I т.о., решение № 42/21.04.2022 г. по т.д. № 1824/2020 г., II т.о./, съгласно която относително недействителни до влизане в сила на изменението от 2014 г. са единствено прихващанията, извършени от банката след началната дата на неплатежоспособността. Въпросът е разрешен в обжалваното решение в съответствие с формираната постоянна практика, което изключва въведеното по него допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпрос шести не кореспондира с изводите на въззивния съд. Съдът изрично е посочил, че уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 от ЗБН е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, като не е отрекъл възможността пълното доказване да бъде осъществено с косвени доказателства и/или чрез доказване на поредица от косвени факти. Обсъдил е всички представени от ищеца в подкрепа на твърденията му доказателства, като не е отказал да кредитира някои от тях, защото са косвени, както и не е отрекъл възможността знанието да се установи с поредица от доказани обективни факти, а е счел, че знанието не се установява по делото при съвкупното обсъждане на всички доказателства и доводи на страните. В този смисъл процесуалният въпрос не е обуславящ - не покрива общия селективен критерий, което е самостоятелно основание въззивното решение да не бъде допускано до касация по този правен въпрос.

Въпроси седми и осми изискват изследване съдържанието на конкретни събрани по делото доказателства и преценка значението им за спора, включително дали са достатъчни за установяване въведеното твърдение за знание като елемент от фактическия състав на исковете по чл. 59, ал. 3 ЗБН, поради което не отговарят на общия селективен критерий да са правни, а изискват преценка правилността на фактическите изводи на въззивния съд, дейност която касационната инстанция не може да осъществи в производството по селектиране на касационните жалби.

Независимо от горното, по тълкуването на въведената с нормата на чл. 59, ал. 3 ЗБН предпоставка - знание, че е настъпила неплатежоспособност на банката, или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, е налице утвърдена съдебна практика, обективирана в решение № 142 от 21.01.2021 г. по т.д. 1904/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 143 от 12.02.2021 г. по т.д. 2343/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 161 от 17.12.2020 г. по т.д. 3089/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 60157 от 03.02.2022 г. по т.д. 462/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и други. С цитираните решения се приема, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание на решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, вкл. от спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Под „знание за неплатежоспособност“ в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството ѝ на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015 г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Посочено е, че предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Наличието на утвърдена съдебна практика изключва допускането до касация при условията на сочения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпрос девети въобще не е бил разглеждан от въззивния съд, поради което не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. За разлика от него, въпрос десети удовлетворява общия селективен критерий, но отново не е обоснован допълнителният такъв, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът цели да получи разширително тълкуване на чл. 59, ал. 2 ЗБН в пълно противоречие с буквалното и ясно съдържание на разпоредбата и без да обосновава приложимостта на принципи на тълкуването, изискващи допускане на съмнение, че целеното от законодателя съдържание не кореспондира на формалното такова, респ. че предвидената в чл. 59, ал. 2 ЗБН форма на изявлението за прихващане важи и за ония изявления, които предхождат откриването на производството по несъстоятелност и които е обективно невъзможно да бъдат адресирани до синдика.

Последните три въпроса касаят съотношението между чл. 3, ал. 3, във вр. с ал. 2 ЗБН и чл. 59 ЗБН. Формулираните въпроси дори и да се квалифицират като такива, обусловили решаващите изводи на въззивния състав, не обосновават наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касационен контрол. Нормите на посочените разпоредби са ясни и непротиворечиви, а и съдържанието на същите е изяснено отвъд съмнение в практика на ВКС, която напълно се споделя от настоящия състав и на която въззивният състав се е позовал без отклонение.

Наведеното твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение не е обосновано съобразно установената от настоящата инстанция практика. При запознаване с мотивите на обжалвания съдебен акт не се констатира прилагане от въззивния съд на несъществуваща/отменена правна норма, или прилагане на норма в нейния обратен смисъл, както и драстично нарушаване правилата на формалната логика и на основни правни принципи.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС