Определение № 110 от 22.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1503/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), гр. София срещу решение № 980 от 5. 05. 2020 г. по т. д. № 3683/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, трети състав. С него е потвърдено решение № 1017 от 23. 05. 2018 г. по т. д. № 1443/2017 г. на Софийски градски съд, ТО, 23 състав, с което са отхвърлени предявените от А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), срещу „Черно море – 2001“ АД искове, както следва: главен по чл. 59, ал. 3 ЗБН за признаване за установена по отношение на кредиторите на несъстоятелността недействителността на прихващане, извършено с изявление с вх. № 10470 от 3. 11. 2014 г. на „Черно море – 2001“ АД, с придобито чрез цесия от В. С. вземане за сумата от 360 000 лв. /произтичащо от сключен с „КТБ“ АД договор за безсрочен преференциален депозит № 8021/26. 04. 2005 г./ срещу задължение на ответника по договор за банков кредит от 24. 01. 2007 г. и евентуален по чл. 26, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН за прогласяване нищожността на същото прихващане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и се прави искане за отмяната му. Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните значими за изхода на делото правни въпроси: 1. „Как следва да се тълкува използваният в разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН термин „неплатежоспособност“, знанието за настъпването на която подлежи на установяване като елемент от фактическия състав на разпоредбата – дали в широк смисъл, като обективно състояние, възпрепятстващо изпълнение на изискуемите задължения на банката към вложителите й и за установяването на което не се изисква правна преценка и обоснован финансово-икономически анализ, или се има предвид правната квалификация на фактите по чл. 36, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗКИ, давана от УС на БНБ при постановяване на решението за отнемане на издадения лиценз за извършване на банкова дейност и преценявана в евентуално съдебно производство при обжалването му по реда на чл. 151 ЗКИ?“; 2. „Следва ли да се приеме, че при постановяване на акт по реда на чл. 115 ЗКИ (изм., ДВ, бр. 27/2014 г.) от УС на БНБ и прилагане на мерките по чл. 116, ал. 1 и ал. 2 ЗКИ, е налице настъпила неплатежоспособност на банка по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН или такава по смисъла на посочената разпоредба е налице едва към деня на постановяване на решение за отнемане издадения лиценз за извършване на банкова дейност по реда на чл. 36, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗКИ?“; 3. „Към кой момент е налице знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН за кредиторите/длъжниците, отправили изявления за прихващане на техни вземания/задължения?“; 4. „След като значимо по отношение на приложението на нормата на чл. 59, ал. 3 ЗБН е знанието за настъпилата неплатежоспособност, то какви са определените от закона критерии, които да установяват и доказват наличието на такова знание у прихващащия кредитор?“; 5. „Знанието за настъпила неплатежоспособност към момента на придобиване на активните вземания може ли да се приравни на опасност от неплатежоспособност по смисъла на чл. 115 ЗКИ, при наличие на която в регламентираните от законодателя хипотези и условия БНБ може да постави банка под специален надзор?“; 6. „Допустимо ли е, предвид специалната регламентация на състоянието на банкова несъстоятелност, предпоставките за установяването й и специалната уредба на производството по несъстоятелност на банка в ЗКИ и ЗБН, „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН да се обоснове със знание за решението на УС при БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор?“; 7. „Приложими ли са формалните изисквания на чл. 59, ал. 2 ЗБН към изявленията за прихващане със задължения на банката, получени от нея преди откриване на производството по несъстоятелност спрямо същата с решение по чл. 13 ЗБН?“; 8. „В приложното поле на нормата на чл. 59, ал. 1 и ал. 2 ЗБН или извън него са изявленията за прихващане, отправени до банка в периода след поставянето й под особен надзор и преди отнемане на лиценза й от Централната банка?“ 9. „В приложното поле на нормата на чл. 59, ал. 1 и ал. 2 ЗБН или извън него са изявленията за прихващане, отправени до банка в периода след отнемане на лиценза й от Централната банка и преди откриване на производство по несъстоятелност с решение по чл. 13 ЗБН?“. Поддържа се, че въпросите по т. 1 – т. 6 са решени от въззивния съд в противоречие с решение № 239 от 15. 05. 2018 г. на ВКС по т. д. № 986/2017 г., І т. о. и определение № 147 от 6. 03. 2018 г. на ВКС по т. д. № 2361/2017 г., ІІ т. о., които от своя страна противоречали на даденото разрешение с решение № 160 от 4. 07. 2018 г. на ВКС по т. д. № 1164/2017 г., ІІ т. о., поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Синдиците на „КТБ“ АД (н.) поставят всички въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В депозирания отговор на касационната жалба ответникът по касация „Черно море 2001“ АД изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 20. 06. 2014 г. „КТБ“ АД е отправила уведомление до БНБ за изчерпана ликвидност и преустановяване на разплащанията, както и всички видове банкови операции, което е оповестено в медиите. Посочил е, че с решение от 20. 06. 2014 г. на УС на БНБ, вписано на 23. 06. 2014 г., „Корпоративна търговска банка“ АД е поставена под специален надзор съгласно чл. 116 ЗКИ. Впоследствие, с решение № 138 от 06. 11. 2014 г. на УС на БНБ, вписано в търговския регистър на 07. 11. 2014 г., е отнет лицензът на банката за осъществяване на банкова дейност. Констатирал е, че на 22. 04. 2015 г. е постановено решение по т. д. № 7594/2014 г. на Софийски градски съд, с което е обявена неплатежоспособността на „Корпоративна търговска банка“ АД с начална дата 06. 11 .2014 г., открито е производство по несъстоятелност и банката е обявена в несъстоятелност с произтичащите от това последици. Съгласно мотивите на въззивното решение по реда на инстанционния контрол – с влязло в сила решение по т. д. № 216/2015 г. на САС решението на Софийски градски съд е отменено в частта за началната дата и е определена друга начална дата на неплатежоспособността - 20. 06. 2014 г. Решаващият състав е посочил, че между страните не се спори, че ответникът „Черно море 21“ АД е длъжник на „КТБ“ АД по договор за банков кредит от 24. 01. 2007 г., като към 31. 10. 2014 г. задължението на кредитополучателя възлиза на сумата от 375768, 83 лв., включваща редовна и просрочена главница, неустойки и комисиони. Приел е, че с изявление за прихващане по чл. 104 ЗЗД с вх. № 10470/3. 11. 2014 г. на банката, ответното дружество е уведомило „КТБ“ АД, че извършва прихващане на свое изискуемо задължения към банката, произтичащо от договора за банков кредит, с придобито чрез цесия от В. С. Д. вземане за сумата от 360 000 лв. по договор за безсрочен преференциален депозит № 8021/26. 04. 2005 г. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН, въззивният съд е съобразил, че вземането на Д. е придобито от ответника по силата на сключен на 31. 10. 2014 г. договор за цесия, който не е оспорен от ищеца и според становището на съда с достоверна дата най-късно 3. 11. 2014 г., съответно преди 7. 11. 2014 г. – датата, на която в ТР е вписано решението на БНБ за отнемане на лиценза на „КТБ“ АД за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ, поради което по отношение на ответника не би могла да се приложи необоримата презумпция по чл. 59, ал. 4 ЗБН за знание за настъпила неплатежоспособност на банката. Приел е, че доколкото активното вземане е придобито преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност – 22. 04. 2015 г., на преценка подлежи дали към момента на придобиване на вземането кредиторът е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, като въз основа на установените по делото факти е формирал извод за липсата на такова знание. Въззивният съд е изложил, че по делото е безспорна липсата на знание у прихващащия относно искане за откриване на производството по несъстоятелност, тъй като това искане /от 7. 11. 2014 г./ следва по време придобиването на вземането и извършването на прихващането. Изтъкнал е, че знанието за настъпила неплатежоспособност към момента на придобиване на активното вземане не би могло да се приравни на опасност от неплатежоспособност по смисъла на чл. 115 ЗКИ, при наличие на която /в регламентираните от законодателя хипотези и условия/ БНБ може да постави банката под специален надзор. За да потвърди решението на СГС за отхвърляне на евентуалния иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН, въззивният съд е приел, че по отношение на процесното изявление за прихващане не се прилага формата за валидност по чл. 59, ал. 2 ЗБН – писмена с нотариална заверка на подписа. Изтъкнал е, че нормата на чл. 59, ал. 2 ЗБН еднозначно сочи, че тя е приложима само към открито производство по несъстоятелност, тъй като тогава банката се представлява от синдици. Изложил е мотиви, че в случая изявлението за прихващане предхожда откриването на производството по несъстоятелност на банката и назначаването на синдици /с решение от 22. 04. 2015 г. по т. д. № 7549/2014 г. на СГС/, поради което неспазването на формата по чл. 59, ал. 2 ЗБН не рефлектира върху валидността му. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените въпроси по т. 1 – т. 6 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК могат да бъдат обобщени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно „знанието за неплатежоспособност“ като елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. З ЗБН и възможността същото да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под особен /специален/ надзор. Този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обуславящ за изхода на спора по иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН, но не е налице релевираната допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед актовете, на които се позовават касаторите за обосноваване на твърдяното противоречие с практиката на ВКС по обобщения въпрос, трябва да се посочи следното. Определенията на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не представляват практика, противоречието с която да е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не дават отговор на конкретен правен въпрос по прилагане на материалноправна или процесуалноправна норма. В решението по т. д. № 986/2017 г. на ВКС не е дадено разрешение на поставения правен въпрос, от което въззивният съд да е допуснал отклонение, като в изложението на касационните жалбоподатели се възпроизвежда част от акта на касационната инстанция относно приетото от въззивния съд досежно извършено прихващане, което не е било предмет на касационното производство. По обобщения въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да съществува това основание, следва да се касае за приложение на разпоредба, по която липсва съдебна практика или се налага изоставяне на създадена съдебна практика, или за приложение на разпоредба, която е неясна и се налага нейното тълкуване. По въпроса относно субективния елемент на фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН и допустимостта „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на тази разпоредба да бъде обосновано със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор е формирана практика на ВКС с решение № 51/21.07.2020 г. по т. д. № 3109/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 59/10.08.2020 г. по т. д. № 1920/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 112/28.10.2020 г. по т. д. № 1721/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 161/17.12.2020 г. по т. д. № 3089/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 131/21.12.2020 г. по т. д. № 751/2019 г. на ВКС, І т. о. и решение № 130/14.01.2020 г. по т. д. № 2597/2018 г., ІІ т. о. В посочената практика по чл. 290 ГПК еднозначно се приема, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, вкл. от спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Изяснено е, че под „знание за неплатежоспособност“ в обсъжданата хипотеза следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ (ред. преди изм., обн. ДВ бр. 62 от 2015 г.), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. В синхрон с дадения отговор на правния въпрос в практиката на ВКС е изводът на въззивния съд, че у прихващащия кредитор не е налице знание за настъпила неплатежоспособност на банката към момента на придобиване на активното вземане, тъй като релевантното за относителната недействителност на прихващането по чл. 59, ал. 3 ЗБН знание за неплатежоспособност не може да се приравни на знание за опасност от неплатежоспособност по смисъла на чл. 115 ЗКИ, при която БНБ може да постави банка под специален надзор. Наличието на практика по поставения въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва съществуването на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите по т. 7 – т. 9, формулирани от касаторите, се отнасят до това дали изискването на чл. 59, ал. 2 ЗБН за форма за валидност на прихващането – писмена с нотариална заверка на подписа е приложимо и за прихващания, извършени преди решението за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на банката и по-конкретно в периода от поставяне на банката под особен надзор, съответно от отнемането на лиценза й от БНБ до откриване на производството по несъстоятелност. Последният въпрос, който касае прихващане, извършено с изявление след отнемане на лиценза на банката до откриване на производството по несъстоятелност, не покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като процесното прихващане е извършено на 3. 11. 2014 г., съответно преди отнемането на лиценза на банката. Останалите два въпроса касаторите поставят във връзка с доводите си, основаващи се на фигурата на временния синдик по чл. 12а ЗБН и на правомощията му да завежда отменителни искове, от които извеждат възможността временният синдик да бъде адресат на изявление за прихващане. Въвеждането на въпросите в посочения контекст не би могло да обоснове извод за значението им за изхода на спора по предявения иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН, тъй като фигурата на временния синдик като предварителна обезпечителна мярка е въведена с новелата на чл. 12а ЗБН през 2015 г. - ДВ, бр. 22 от 24. 03. 2015 г., тоест след извършването на прихващането на 03. 11. 2014 г., а освен това изявлението на ответника за прихващане от посочената дата предхожда и подаването на молбата за откриване на производство по несъстоятелност на „КТБ“ АД от БНБ на 07. 11. 2014 г., от който момент може да бъде назначаван временен синдик. По тези съображения не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на последните обсъдени въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На основание чл. 59, ал. 7 ЗБН „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) трябва да бъде осъдено да заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса за производството по чл. 288 ГПК в размер на 30 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение