Определение № 2709 от 29.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 627/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “СОТ 1“ООД срещу решение №.484/17.10.24 по г.д.№.940/24 на ОС Благоевград - с което е потвърдено решение №.573/23.07.24 по г.д.№.1208/24 на РС Благоевград за осъждане на касатора да плати на основание чл.128 КТ 5378,50лв. неплатено трудово възнаграждение за периода м.03.21-м.09.23, 1139,26лв. изтекли лихви от изискуемостта на всяко вземане до датата на исковата молба, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 9.05.24 до окончателното изплащане. Ответната страна Б. И. Щ. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице и е допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, в това число чрез препращане при условията на чл.272 ГПК, че безспорно през процесния период страните са били обвързани от трудово правоотношение /ищецът е работил на длъжност “Монтажник аудио-визуално оборудване“ считано от 1.12.18 до 15.09.23/, като полагащото му се за същия трудово възнаграждение е в размер на претендираното; спорен е въпросът дали то му е било изплатено или не. Отразено е, че при установеното наличие на трудово правоотношение между страните, добросъвестното полагане на труд от работника/служителя се предполага до установяване на противното /чл.8 ал.2 КТ/, поради което за работодателя е възникнало задължение да изплати на ищеца, в установените срокове, договореното възнаграждение /тъй като трудовото правоотношение е възмездно/; по делото е представено копие на съответните РПВ, в които фигурира и името на Б.Щ., но липсва негов подпис, удостоверяващ получаването на начислените заплати; не се твърди и да съществува друг документ, в който писмено ищецът да е потвърдил, че процесните възнаграждения са му изплатени; не се сочи да е имало подобен документ и после същият да е бил изгубен или унищожен не по вина на ответната страна. При това положение е намерено, че свидетелски показания за установяване на плащането са недопустими. От друга страна разчитането и осмислянето на данните, съдържащи се в РПВ, не изисква специални знания. Фактът, че работодателят е декларирал и внесъл осигуровките на ищеца за предявения период, не е оспорен, установява се и от писмо на НАП, но той е ирелевантен - плащането на осигуровки/данък и подаването на справка/декларация от работодателя, че трудово възнаграждение е платено, не съдържат изявление на работника в този смисъл и не могат да се приравнят на разписка по чл.270 ал.3 КТ, която да удостоверява получаването на полагащо му се трудово възнаграждение. Освен това в декларациите се вписва начисленият осигурителен доход, а не изплатеният от работодателя на работника такъв /решение №.171/03.10.16 по г.д.№.1407/16, III ГО, опр.№.104/28.02.12 по г.д.№.960/20, IV ГО/. При това положение не е налице установяване по надлежния ред, че на ищеца са платени претендираните с исковата молба за положен труд парични суми и претенциите са основателни. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.„Длъжен ли е въззивният съд да разгледа, анализира и прецени всички доказателства, да осъди и се произнесе по всички доводи и съображения на страните, по направените от тях доказателствени искания, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже на кои и защо дава вяра и на кои не, кои възприема и кои не?“ /реш.№.173/6.11.20 по г.д.№.4404/19, ІІІ ГО, реш.№.411/27.10.11 по г.д.№.1857/10, ІV ГО, реш.№.149/3.07.12 по г.д. №.1084/11, ІІІ ГО, реш.№.3/22.07.13 по г.д.№.534/12, ІV ГО, реш.№.22/ 24.02.15 по г.д.№.458/14, І ГО, реш.№10/1.02.12 по г.д.№.130/11, І ГО, ТР 1/13 от 9.12.13, ОСГТК на ВКС/; 2.“Освен с ведомост или разписка, допустимо ли е факта на плащането да се установи и с други доказателства, включително косвени, стига да водят до извода за извършено плащане на трудово възнаграждение в случаите, когато документът не е изгубен, но не е подписан от работника?“/реш.№.241/7.02.25 по г.д.№.3269/14, ІІІ ГО, реш. №.295/18.06.12 по г.д.№.251/12, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно задължителната практика на ВКС във връзка с първия въпрос, в това число цитираната, въззивният съд е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, да посочи кои факти от значение за спорното право приема за установени и кои не, да изложи причините, поради които не кредитира някои от доказателствата по делото, да обсъди доводите и възражения на страните. Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. Обсъдил е събраните по делото доказателства, посочил е въз основа на тях кои релевантни факти намира за установени и кои не, респективно защо намира, че с определени доказателства даден факт не може да бъде установен, излагайки съображения по наведените от страните доводи и възражение /такива е посочил и в определението си по доказателствените искания, заявени с въззивната жалба, излагайки мотиви защо ги намира - в това число искането за ССЕ - за неоснователни/. Изложени са подробни съображения по съществото на спора, които не са произволни. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с втория въпрос се цитира практика, според която съгласно чл.270 ал.3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника; когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта, не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането; такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или разписката; когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ; законодателят може да ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели; такова ограничение може да бъде уредено по два равностойни начина-чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмена форма за доказване; ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно-те стават допустими, ако документ е съставен, но е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата; в този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него; ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства, каквито са извънсъдебното и съдебното признание (първото може да бъде установяване със всички доказателствени средства, а второто в съдебния протокол), веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица /реш.№.241/7.01.15 по г.д.№.3269/14, ІІІ ГО/; законът забранява установяването на факта на плащането със свидетелски показания, но не ограничава допустимите доказателствени средства единствено до ведомост или платежно нареждане; тези документи, ако са съставени, биха съставлявали пълно доказателство за плащане, но е допустимо плащането да се установи и с други доказателства (с изключение на свидетелските показания), включително косвени, стига да водят до единствено възможен извод /реш.№.295/18.06.12 по г.д.№.251/12, ІV ГО/. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Съдът не е приел, че плащането е възможно да се докаже единствено с ведомост или разписка, респективно не е отрекъл възможността то да бъде установено и с други доказателства. Това, което е приел, е, че не може - след като не се твърди и не се доказва, че надлежно съставения за удостоверяване на плащането документ е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата - фактът на плащането да се установява със свидетелски показания. От друга страна самата цитирана от касатора практика не визира конкретната сочена от него хипотеза на наличие на ведомост, подписвана от другите работници и неподписана от ищеца. При тези обстоятелства не е налице соченото основание по чл.280 ал.1 ГПК. Предвид изложеното и като се има предвид, че обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски на ответната страна не се присъждат доколкото не са представени доказателства за заплащане на такива. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,