Определение № 3102 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1645/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците М. Х. Е., И. Г. С., О. Г. С., Д. Г. К., Е. Х. К. и Е. Х. К., подадена чрез общите им процесуални пълномощници адв. Н. Д. и адв. Г. Р., и по насрещна касационна жалба на ответника „Г. кънстракшън“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. С. К., срещу решение № 923/28.11.2025 г., допълнено в частта за разноските с определение № 91/14.01.2026 г., постановени по възз. гр. дело № 1635/2025 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 1284/03.06.2025 г. по гр. дело № 272/2025 г. на Бургаския районен съд (БРС), като краен резултат е постановено следното: ответното дружество е осъдено, на основание чл. 200 от КТ, да заплати на ищците обезщетения за причинени неимуществени вреди от смъртта на Х. Г. К., настъпила при трудова злополука на 16.08.2024 г., в следните размери: сумата 70 000 лв. – на ищцата М. Е. и сумата 30 000 лв. – на ищците И. С., О. С., Д. К., Е. К. и Е. К., заместили по делото наследодателя си – първоначалния ищец Г. И. К., починал в хода на процеса, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 16.08.2024 г. до окончателното изплащане; исковете са отхвърлени за разликите над горните суми до предявените им размери от по 200 000 лв., ведно със законните лихви от посочената дата; разноски по делото са възложени в тежест на ищците и на ответника. Ищцата М. Е. обжалва въззивното решение в частта, с която искът й е отхвърлен за разликата над сумата 70 000 лв. до сумата 170 000 лв., а останалите ищци – правоприемниците на първоначалния ищец Г. К. – в частта, с която искът им е отхвърлен за разликата над сумата 30 000 лв. до сумата 150 000 лв., ведно с посочените законни лихви върху тези разлики. Ответникът „Г. кънстракшън“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдено да заплати на ищците посочените по-горе обезщетения, ведно със законните лихви върху тях. Подаването на касационните жалби поставя във висящност и разноските по делото. Касационната жалба на ищците и насрещната касационна жалба на ответника са процесуално допустими – подадени са в законоустановените срокове от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответното „Г. кънстракшън“ ЕООД и привлечените от него трети лица-помагачи „Застрахователна компания У. живот“ АД, „В. строй 89“ ЕООД и М. А. М. не са подали отговори на касационната жалба на ищците. В насрещната касационна жалба се сочи, че мотивите в нея са такъв отговор, но тя не съдържа становище по наведените от ищците основания за допускане на касационното обжалване, нито становище по касационните им оплаквания. В отговора на ищците, чрез адв. Д. и адв. Р. се излагат съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по насрещната касационна жалба на ответника, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на същата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищците, също чрез адв. Д. и адв. Р., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които съдът трябва да съобрази при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск по чл. 200 от КТ срещу работодателя; длъжен и е съдът да посочи всички съществени критерии за приложение на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и да ги съпостави надлежно със събраните по делото доказателства; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди и оцени в мотивите на решението си всички релевантни доказателства и факти относно преживените от увредените лица морални вреди, включително дълбочината на емоционалната им връзка с починалия, интензитета на страданието и отражението му върху живота им; представлява ли пропускът на съда да изложи мотиви по тези съществени обстоятелства (респ. липсата на цялостна преценка на доказателствата) нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК и на принципа по чл. 52 от ЗЗД; 3) представлява ли определянето на обезщетение за неимуществени вреди в очевидно несъразмерен (занижен) размер с оглед понесените страдания и икономическата обстановка в страната нарушение на изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; 4) следва ли съдът при определяне размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД да отчита обществено-икономическата конюнктура (например – нивото на инфлация) към момента на постановяване на решението; 5) към кой момент следва да се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди – към момента на деликта или към момента на постановяване на съдебното решение; длъжен и е съдът да отчита настъпилите инфлационни процеси и следва ли да съобразява обезщетителния характер на законната лихва при преценката си; 6) допустимо ли е въззивният съд да откаже събирането на своевременно поискано и допустимо доказателство, например – комплексна психолого-психиатрична експертиза, предназначена да установи вида и обхвата на претърпените от близките на починалия неимуществени вреди; представлява ли отказът за допускане на подобна експертиза съществено процесуално нарушение, което нарушава принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД; 7) длъжен ли е въззивният съд да събере своевременно поискано доказателство по чл. 266, ал. 3 от ГПК, когато първата инстанция не го е допуснала в нарушение на процесуалните правила, и представлява ли отказът за събиране на такова доказателство съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане; 8) длъжен ли е съдът да изложи ясни и изчерпателни мотиви при определяне на размера на обезщетението, отразяващи анализа на всички релевантни критерии и доказателства; явява ли се непосочването на конкретни съображения, защо присъденото обезщетение се различава (значително по размер) от присъжданите по други сходни случаи суми, нарушение, което обуславя противоречива съдебна практика; и 9) налице ли е основание за отмяна на въззивното решение поради неговата неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, а именно – допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, довели до явна несправедливост на постановения резултат. Касаторите-ищци навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд се произнесъл по част от поставените от тях въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по първия въпрос – с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 4/25.05.1961 г., решение № 179/29.01.2016 г. по търг. д. № 2143/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 217/22.12.2016 г. по търг. д. № 3402/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 174/27.10.2016 г. по търг. д. № 2960/2015 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 56/04.05.2017 г. по търг. д. № 3584/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; по втория въпрос – с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 83/06.07.2009 г. по търг. д. № 795/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 95/24.10.2012 г. по търг. д. № 916/2011 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 154/30.10.2012 г. по търг. д. № 807/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 142/15.10.2015 г. по търг. д. № 2766/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС; по третия въпрос – с решение № 107/2018 г. по търг. д. № 1590/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 274/2017 г. по гр. д. № 6010/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; по четвъртия въпрос – с решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; по петия въпрос – с решение № 196/12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 526/03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 676/18.01.2011 г. по гр. д. № 1707/2009 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 390/08.01.2013 г. по гр. д. № 920/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 9/07.03.2011 г. по гр. д. № 406/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 356/23.01.2014 г. по гр. д. № 3041/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; по шестия и седмия въпрос – с определение № 1014/06.03.2024 г. по гр. д. № 2455/2023 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на въпроси №№ 2-7 се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на последните два въпроса не е наведено никое от допълнителните основания, регламентирани в действащата редакция на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответното „Г. кънстракшън“ ЕООД, чрез ад. К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и какви са критериите за определяне на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200 от КТ; 2) относно приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, когато пострадалият с поведението си е допринесъл за трудовата злополука, и по-конкретно – относно признаците на грубата небрежност, като основание за намаляване на обезщетение при трудова злополука и критериите за това; и 3) налице ли е груба небрежност в смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, когато приносът на работника/служителя за увреждането е поради нарушение на правилата за безопасност на труда, поради нарушение на служебните си задължения по трудова характеристика или в случай на установени нарушения на трето лице на безопасните условия на труд, които пострадалият е възприел или е имал обективна възможност да констатира наличието им. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с решение № 169/19.03.2025 г. по гр. д. № 5295/2023 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 351/23.06.2025 г. по гр. д. № 994/2024 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 514/15.09.2025 г. по гр. д. № 213/2025 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 22/22.01.2025 г. по гр. д. № 1099/2024 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 36/28.01.2025 г. по гр. д. № 5328/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 607/22.10.2024 г. по гр. д. № 509/2024 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 218/15.03.2021 г. по гр. д. № 1092/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 45/08.04.2021 г. по гр. д. № 1580/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Касаторът-ответник навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага съображения в тази насока. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установени следните обстоятелства: Х. К. е починал на 16.08.2024 г., като първоначалните ищци М. Е. и Г. К. са негови родители. По трудов договор от 22.08.2023 г., сключен с „Г. К.“ ЕООД, Х. К. е заемал длъжността „работник строителство сгради“, с място на работа „обект М.“ – [населено място]. С разпореждане от 15.11.2024 г., издадено от ТП на НОИ – [населено място], въз основа на подадена от ответното дружество декларация от 22.08.2024 г. на злополука, станала с Х. К., е прието, че инцидентът е трудова злополука, като е посочено, че се касае за внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка с извършваната работа, като по време на армировъчни дейности, възложени му от работодателя на обект „М.“ – [населено място], на 16.08.2024 г., около 11.17 ч. Х. К. е закачал за пореден път куката на крана за арматурна колона, лежаща на плочата, когато внезапно се е хванал за сърцето и паднал изпънат назад върху друга пачка колони; с линейка е бил откаран в болница в Бургас, където е установено, че е починал. От протокол от 08.11.2024 г. за резултатите от разследването на злополуката и отразените в него медицинска експертиза и извод от направените анализи и измервания на предоставения удължител, намиращ се на плочата, съдът е установил, че смъртта е настъпила вследствие въздействие на електрически ток. По отношение доводите на ответника за проявена груба небрежност от страна на починалия работник, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, като наред с това е изложил и свои собствени мотиви. Приел е, че съгласно чл. 201, ал. 2 от КТ отговорността на работодателя може да се намали, но не при всяко допринасяне, а само когато работникът/служителят е допринесъл с груба небрежност за трудовата злополука. Позовавайки се на практиката на ВС и ВКС (ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на ВС, решение № 21/12.03.2018 г. по гр. д. № 1459/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 291/11.07.2012 г. по гр.д. № 951/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 977/14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), окръжният съд е приел, че грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ се дефинира като липса на елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични правила и правила на безопасност, т.е. тя се изразява в неполагането на онази грижа, която следва да се очаква от най небрежния, зает със съответната дейност при подобни условия. Приел е също, че ако трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и съоръжения или без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност, поведението на работника/служителя не може да се окачестви като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща неговото здраве. Приел е и че при изпълнение на възложената работа работниците са длъжни да спазват установените за извършването й технологични правила и правилата за здравословни и безопасни условия на труд, поради което, ако работодателят не е изпълнил задължението си да проведе инструктаж за тези правила, грубата небрежност на работника/служителя по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ е изключена. Въззивният съд е изтъкнал, че съгласно чл. 2, ал. 1 от Наредба № РД-07-2/16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, работодателят осигурява на всеки работещ подходящо обучение и/или инструктаж по безопасност и здраве при работа в съответствие със спецификата на професията/извършваната дейност и на работното място, като отчита възможните опасности и резултатите от оценката на риска на съответното работно място. Съдът е намерил, че разумното тълкуване на 281, ал. 5 от КТ и чл. 2, ал. 1 от Наредбата въвежда задължение за работодателя да проведе инструктаж за онези технологични правила и правила за безопасност, които са свързани с трудовите функции на заеманата длъжност от работника/служителя, включително за онези действия или бездействия, които макар да не са сред изрично възложеното, се свързват пряко с характера на изпълняваната работа. Въззивният съд е приел за установено, че в случая на 16.08.2024 г., на работника Х. К. е била възложена задача по разкомплектоване и „насаждане“ на арматурни конструкции (колони), оформени като „пачка“, на обект „Комплекс от многофамилни жилищни сгради – етапно строителство“ в УПИ в местност „М.“ – [населено място]. Установил е също, че с договор от 2024 г. „П. инфраструктура“ ЕООД е възложило на „В. строй 89“ ЕООД (помагач на ответника) изпълнението на кофраж и полагане на бетон на обекта. В изпълнение на този договор, по същото време и място работниците на „В. строй 89“ ЕООД в хода на работния процес са включвали и използвали под напрежение многожилни удължители, като конкретно това е сторено от М. А. М. (също помагач на ответника). Към същия договор е подписано и споразумение за съвместно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд (ЗБУТ) при едновременна работа на строежа, с ясно дефинирани задължения на длъжностните лица от „В. строй 89“ ЕООД, касаещи безопастността при работа с ел. инструменти и ел. табла, като в т. 15 от споразумението изрично е посочено, че за безопасната експлоатация на електрическите съоръжения отговаря собственикът им, т.е. „В. строй 89“ ЕООД. Изпълнявайки задълженията си, Х. К. е допуснал съприкосновение между арматурните конструкции и един от неприбраните удължители под напрежение. При разместване на арматурата напред-назад, за да бъде освободена и закачена на куката на крана, се е получило разкъсване и отваряне на изолацията на кабела, в резултат на което се е затворила веригата между пробива на удължителя към арматурните елементи през тялото на К. и куката на крана, и е протекло електричество, причинило смъртта му. Въззивният съд е приел за установена тази фактическа обстановка, въз основа на писмените доказателства и свидетелските показания, като е намерил, че от тях не може да се направи извод за проявена груба небрежност от страна на починалия работник. За този свой извод съдът е изложил и следните съображения: На първо място е изтъкнал, че в тежест на ответника-работодател е да докаже при условията на пълно главно доказване възраженията си за наличието на съпричиняване при проявена груба небрежност от страна на работника, като съдът е намерил, че убедителни доказателства в тази насока не са представени. В тази връзка, от показанията на свидетелките К. и П., е установил, че същите не са забелязали наличието на многожилен удължител, както и каквито и да било кабели на строителната площадка. Съдът е приел, че удължителят явно се е намирал по време на непосредственото настъпване на инцидента върху поставени арматурни колони, доколкото и поставянето на такива се извършвало по време на работния процес – по сведения на свидетелката П. – кранист. Съдът е преповторил и консатацията си, че удължителят е бил поставен там от служителите на „В. строй“ ЕООД, които са го поставили преди извършване на дейността от починалия К.. Окръжният съд е приел, че същите са нарушили по този начин правилата на чл. 16, ал. 1, т. 6 от ЗЗБУТ, във вр. с чл. 415, т. 1 от Правилника за безопасност и здраве при работа по електрообзавеждането с напрежение до 1 000 V (ПБЗРЕОН), доколкото е следвало въпросният удължител да бъде премахнат от обекта след приключване на работа с него. В тази връзка, от преписката по разследването на процесната трудова злополука, извършено от Дирекция „Инспекция по труда“ – [населено място], и изготвения по преписката протокол за извършена проверка от 27.11.2024 г. съдът е установил серия от извършени нарушения на трудовото законодателство от страна на работодателя. Конкретно за събитията, случили се на 16.08.2024 г., съдът е установил, че при осъществяване на дейността за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, „В. строй 89“ ЕООД не осигурило ефективен контрол за извършване на работата без риск за здравето на работещите, като е допуснало през плочата на втория етаж на сградата да бъде опънат многожилен удължител, състоящ се от две части (25 м. и 20 м.), използван от М. А. М. за захранване на преносими електро-уреди. Удължителят е бил оставен под напрежение, при положение, че работниците, които са го монтирали и използвани, са напуснали обекта. Вследствие на това, при извършване на монтаж на арматурни колони, поради нарушена изолация на удължителя, е настъпила смъртта на Х. К., с което е била нарушена разпоредбата на чл. 16, ал. 1, т. 6 от ЗЗБУТ, във вр. с чл. 415, т. 1 от ПБЗРЕОН. От съдържащ се в преписката протокол за извършена проверка от 05.12.2024 г. съдът е констатирал и други извършени нарушения на трудовото законодателство: Установил е, че Х. К. е работил, без да му бъдат предоставени лични предпазни средства (ЛПС) – ръкавици, с което е нарушен чл. 5, ал. 1, във вр. с чл. 17, ал. 1 от Наредба № 3/19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и опазване на здравето на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място. Ответникът-работодател също така не е предоставил писмена инструкция за безопасна работа при извършване на кофражни и армировъчни работи – в нарушение на Наредба № 7/23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните мести и при използване на работното оборудване. От два акта за установяване на административни нарушения от 05.12.2024 г., издадени от Дирекция „Инспекция по труда“ – [населено място], окръжният съд е установил и други нарушения на трудовото законодателство от страна на ответното „Г. К.“ ЕООД, в качеството му на работодател. При така установените данни, съдът е приел, че след като работодателят не е изпълнил задължението си да проведе инструктаж за правилата при извършване на кофражни и армировъчни работи, грубата небрежност на работника по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, е изключена. В обобщение, въззивният съд е приел, че по делото не е установено съпричиняване от страна на пострадалия работник, поради което обезщетението не следва да бъде редуцирано. Окръжният съд е приел за установена и причинна връзка между трудовата злополука и част от претендираните от ищците вреди, но е намерил, че определеният от районния съд общ размер на обезщетенията от 170 000 лв., е неоправдано завишен. В тази връзка въззивният съд е посочил, че съобразявайки претърпените от ищците стрес, болка и мъка от загубата на детето им, близките отношения с починалия им син, изгубената опора в негово лице в сравнително напредналата им възраст и същевременно отчитайки икономическата обстановка в страната към момента на злополуката, в т.ч. ръста на икономически растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности на населението, при условията на чл. 52 от ЗЗД, в полза на майката (ищцата) М. Е. следва да бъде присъден по-висок размер обезщетение, доколкото тя е живяла постоянно в едно домакинство с починалия си син и е разчитала на негова финансова помощ в ежедневието си, макар и самият той да има многодетно семейство. От друга страна съдът е посочил, че бащата (починалият в хода на процеса ищец, заместен от своите наследници) е живеел отделно и от 25 години е разделен с майката, има ново семейство и съпруга, както и деца от новото семейство, които го наследяват. Посочил е още, че от показанията на разпитания като свидетел, брат на починалия, е установено, че последният е поддържал близки контакти с баща си и често го е посещавал, но не се установява бащата да е зависим финансово от сина си. Бащата е живял в друго населено място, при което съдът е приел за очевидно, че отношенията между майката и сина са били на различно ниво с тези между бащата и сина, като в подкрепа на това са посочени и свидетелски показания, че за предоляване на страданието на майката е била нужна помощ от психолог. По така изложените съображения въззивният съд е определил обезщетение в размер 70 000 лв. за майката и 30 000 лв. за бащата, като е намерил, че исковете за разликите до предявените им размери от по 200 000 лв., са неоснователни. По наведените основания за допускане на касационното обжалване от страна на ищците, съдът намира следното: Поставените от касаторите-ищци, въпроси с № 1, № 2 – в първата му част, № 4, № 5 и № 8 – в първата му част, обобщени, уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до един, по-общо формулиран правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД – относно дължимата от съда комплексна преценка на релевантните обстоятелства, съставляващи критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени в резултат на причинена смърт на близък родственик на ищеца. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (и т. ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., обективирана и в част от посочените от ищците във връзка с въпроси №№ 1 и 2, решения по чл. 290 от ГПК. Тази обилна и еднопосочна практика на ВКС не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице наведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Осъществено е обаче основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като с изложените в мотивите си съображения относно размерите на процесните обезщетения, въззивния съд е възприел разрешение на въпроса, което е в противоречие с практиката на ВС и ВКС. Останалите въпроси, поставени от страна на ищците, не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като формулировките им съдържат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и/или процесуалния закон, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК – по селекцията на касационните жалби, а едва в решението на съда по чл. 290 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По наведените основания за допускане на касационното обжалване от страна на ответника, съдът намира следното: Постановката и на двата поставени от ответника правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 201, ал. 1, т. 1 от КТ (втория и третия в изложението) изхожда от хипотеза, при която пострадалият работник/служител с поведението си е допринесъл за настъпването на трудовата злополука и за увреждането си, каквато е и защитната теза на ответника по делото и в каквато насока са изцяло и доводите му в насрещната касационна жалба. Така поставените въпроси обаче не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, тъй като в решаващите си съображения окръжният съд е приел, че по делото не е установено съпричиняване от страна на загиналия работник, нито пък е установил той да е нарушил правила за безопасност на труда или свои служебни задължения по трудова характеристика, каквато е част от постановката на третия правен въпрос, формулиран от страна на ответника. Следователно, общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не налице и по отношение на тези два въпроса. Също съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, включително когато то е обективирано и във формулировката на поставен от него въпрос. Наред с горното, правните съображения на въззивния съд, изложени по повод възражението на ответника по чл. 201, ал. 1, т. 1 от КТ, не са в противоречие, а са в съотвествие с практиката на ВКС – както посочената в мотивите към обжалваното решение, така и в изложението към насрещната касационна жалба. Първият правен въпрос, поставен от касатора-ответник, изцяло попада в предметния обхват на обобщения и уточнен по-горе от съда въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД. Обсъдените от въззивния съд обстоятелства, релевантни за размера на процесните обезщетения, обаче, съпоставени с практиката на ВС и ВКС по този въпрос, както и касационните доводи на ответното дружество, концентрирани изключително върху поддържаното от него съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, което няма отношение към приложението на чл. 52 от ЗЗД, не могат да доведат до промяна на крайния резултат по делото – в насока за намаляване на присъдените от въззивния съд обезщетения, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и по тази част на насрещната касационна жалба и изложението към нея. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само по жалбата на ищците, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по правния въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД – относно дължимата от съда комплексна преценка на релевантните обстоятелства, съставляващи критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени в резултат на причинена смърт на близък родственик на ищеца. Жалбоподателите-ищци не дължат внасяне на такси и разноски по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение