Определение № 50149 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3066/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. Г. Такова, чрез адв. Г. Х. и на ОП “Столично предприятие за третиране на отпадъци“, [населено място], чрез адв. Г. Д., срещу решение № 849/14.04.2022г. по гр.д.№ 10551/21г. по описа на Софийски градски съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска на Такова срещу дружеството по чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 10.07.2017г. до размер от 20 000 лева, ведно със законната лихва от 10.07.2017г. и е отхвърлен за разликата до размер от 40 000 лева, и са присъдени разноски. Жалбоподателят Такова обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен, като сочи касационните основания по чл. 281, т.3 ГПК. Поддържа да са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационен контрол по следните правни въпроси, които счита обуславящи решаващите изводи на въззивния съд: 1/ „ Могат ли да бъдат окачествени като груба небрежност, по смисъла на чл. 201, ал.2 КТ, действията на работник, който преди да извърши нарушение на регламентираните в предприятието правила за безопасност, лично е взел мерки здравето му да не бъде увредено, но по независещи от него причини (противоправни действия на трето лице) е настъпила трудова злополука, при която е пострадал?“ 2/ „ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и всички аспекти от защитните позиции на страните в мотивите на решението си, за да гарантира правилността на съдебния акт и правото на защита на страните в процеса?“ Твърди се разрешението на първия въпрос да е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона, предвид нуждата от тълкуване на непълната разпоредба на чл. 201, ал.2 КТ, така щото да се определи налице ли е груба небрежност, когато трудовата злополука е настъпила по независещи от работника причини – противоправните действия на трето лице. Процесуалноправният въпрос на ищеца е обоснован от оплакването, че въззивният съд не е обсъдил възражението му, че нарушаването на правилата за безопасност в предприятието е било честа практика и е установено от показанията на св. П., от което следва, че ищцата не е действала при груба небрежност. Сочи се, че разрешаването на този въпрос е в противоречие с трайната практика на ВКС, част от която е цитирана в изложението. Ответникът ОП “Столично предприятие за третиране на отпадъци“ обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен с довод за неправилно определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. На основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК иска решението да бъде допуснато до касационно обжалване, като твърди да е постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ „Следва ли да е налице съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпването на трудовата злополука, при допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал.2 КТ, и определения от съда процент съпричиняване на вредоносния резултат?“ 2/ „При определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат с оглед приложението на чл. 201 ал.2 КТ, следва ли съдът да вземе предвид съотношението между приносите на работодателя и на пострадалия, и съответно колкото повече един субект е допринесъл за настъпване на вредата, толкова по- голямо да следва да е неговото участие в обезщетяването й?“ 3/ “Степента на съпричиняване на увреждането увеличава ли се допълнително в случаите, когато в трудовите функции на пострадалото лице влизат задължения по организиране и контрол на дейност с повишен риск и лицето не е изпълнило именно тези задължения?“ Страните взаимно оспорват жалбите си и сочените от всяка от тях основания за допускане решението до касационно обжалване. Настоящият състав намира за неоснователни исканията на страните за допускане до касационно обжалване. Съображенията на съда са следните: Предявеният иск е по чл. 200 КТ. За да го уважи до общ размер от 20 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането, въззивният съд е разгледал спорните пред него въпроси, които са били по приложението на чл. 52 ЗЗД и на чл. 201, ал.2 КТ. В съответствие с прогласения от чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при обезщетяване на неимуществените вреди от деликт и разясненията, дадени в ППВС 4/68г., въззивният съд е приел, че сумата 40 000 лева ще компенсира в най- пълна степен причинените на пострадалата вреди, предвид следните обстоятелства, установени от събраните по делото доказателства: активната трудоспособна възраст на ищцата; характера и тежестта на получените травматични увреждания – „бималеорална фрактура на десен глезен с дислокация и сублокация“, както и настъпилите усложнения – патологично костно срастване на тибията и фибулата; продължителността на лечебния и възстановителен процес – около година; броя на хирургичните интервенции – четири; обема и интензитета на преживените болки по време на възстановяването, както и неудобствата от личен, битов и социален характер; наличието на остатъчни явления –оперативни белези и хипотрофична кожа, болки при натоварване и промени в метеорологичните условия; неблагоприятна прогноза за пълно възстановяване на движенията на глезенната става и за ускорено развитие на „остеоартроза“. За да намали определеното като справедливо обезщетение с 50%, на колкото е бил определен приносът на пострадалата от първата инстанция, въззивният съд е приел, че ищцата е действала при условията на груба небрежност, като в нарушение правилата за безопасност, с които е запозната, е предприела действие извън обхвата на задълженията й по длъжностна характеристика, като е стъпила върху разтоварващата лента на балираща машина, за да отстрани застанала неправилно там бала, навлизайки зад защитното ограждение на „опасната зона“ на машината. За неоснователни са намерени доводите на ищцата, че грубата небрежност е изключена от обстоятелството, че тя е спряла машината преди да навлезе зад ограждението и да стъпи на разтоварващата лента, както и от факта, че машината е била пусната впоследствие ( след като ищцата вече е била стъпила на разтоварващата лента) от друг работник – св. П.. По повод оплакванията във въззивната жалба на ищцата, съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, вкл. тези на св. П., и е установил, че възприетата в предприятието практика, както преди, така и след злополуката, е, в случай на засядане на бала в машината, тя да бъде освобождавана от група работници чрез въже и електрокар. Възприел е тази практика за съответна на елементарната житейска логика, предвид факта, че тежестта на балата е около 900 кг. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият поставен от ищеца въпрос е фактически, а не правен и съдържа условие, което не е установено от въззивния съд - пострадалият да е взел мерки здравето му да не бъде увредено преди да наруши правилата за безопасност. Изключването на машината от страна на ищцата не е възприето от въззивния съд като такава мярка, доколкото всяко стъпване на разтоварващата лента в рамките на „опасната зона“ на машината ( и когато работи, и когато е спряла) е счетено за действие при груба небрежност. Отделно, действията на трето лице ( в случая друг работник при ответника) нямат значение за приложението на чл. 201, ал.2 КТ. Съпричиняването изисква поведение на пострадалия. Поведението на трето лице и то единствено това, изпълващо хипотеза на изключителната негова вина за настъпване на злополуката, би било от значение само за екскулпиране на работодателя, поради което основаното на подобни твърдения възражение не ползва ищцата. Процесуалноправният въпрос на ищеца относно задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка, е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС ( вкл. цитираната от жалбоподателя). Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с цитираните разрешения, доколкото въззивният съд е обсъдил довода на ищцата, че работодателят допуска постоянна практика на нарушаване безопасните условия на труд в предприятието, като е подложил на самостоятелна преценка всички релевантни доказателства – свидетелските показания по делото, и е обосновал с обсъждането им извода си, че такава практика не съществува. Несъгласието на ищеца с така приетото не е съобразено с факта, че показанията на св. П. касаят периода след злополуката, защото е бил назначен на работа непосредствено преди тя да се случи и няма преки впечатления за периода преди нея. Отделно, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на ответника въпроси, при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: за принципа и обстоятелствата от значение за намаляване на отговорността на работодателя при основателност на възражението по чл. 201, ал.2 КТ. Константно е разрешението на съдебната практика на ВКС, вкл. цитираната от ответника, че за разрешаване на въпроса за намаляване отговорността на работодателя от значение е виновното поведение на работодателя, на работника, тежестта и съотношението на причините, довели до увреждането при злополуката, като се следва принципа, че колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. В решаващите мотиви на въззивния съд не е обсъждан въпроса за размера на приноса на пострадалата над определения от първоинстанционния съд от 50 %, защото подобен спор пред въззивния инстанция не е стоял. Оплакванията по въззивната жалба на ответника се изчерпват с тези за нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Или поставените от касатора ответник въпроси нямат отношение към спорния пред въззивния съд предмет на делото, не са обуславящи изводите в обжалваното решение и съответно липсва общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на същото до касационно обжалване. В заключение, касационно обжалване не следва да бъде допускано по нито една от жалбите и съдът