Определение № 1761 от 06.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 626/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Й.-И. И.“ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу решение №658 от 12.11.2024 г., постановено от САС по т.д. №568/2024 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 260002 от 22.05.2024 г. на ОС-София, постановено по т.д. № 17/ 2021 г., с което, по иск на М. К. Н. по реда на чл.517 ал.4 ГПК е прекратено дружеството- касатор, както и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, водещи до недопустимост на постановеното въззивно решение и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т. 1 и т. 3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК. Ответната по касационната жалба страна не депозира писмен отговор в законовия срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и подлежи на касационно обжалване намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен и доказан иска, предявен по реда на чл.517 ал.4 ГПК, въззивният съд, се е позовавал на следното: Не се спори между страните, а се установява и от служебно извършена на основание чл.23, ал.4 от ЗТРРЮЛНЦ справка в ТРРЮЛНЦ по партидата на ответника „Й.-И. И.“ ЕООД, представлявано от едноличния собственик на капитала И. А. И., че дружеството е с капитал 20 лева, разпределени в 4 дяла по 5 лева всеки, върху които с разпореждане от 11.11.2020 год. по изп. дело № 20198460400052 на ЧСИ В. Н., рег. № 864 на КЧСИ, е наложен запор в полза на взискателя –ищец по настоящия иск М. К. Н., вписан в регистъра с вписване № 20201119113605, за вземане срещу едноличния собственикилия А. И., възлизащо към 10.11.2020 год. на 57 593.04 лева. Вземането произтича от издаден на 11.02.2019 год. изпълнителен лист по ч.гр.д. № 828/2018 год. на Районен съд – Сливница. Видно от служебно изисканите от първоинстанционния съд и постъпили по делото на 19.03.2024 год. заверени преписи от решение № 70/15.10.2021 год. по описа на СОС по гр.д. № 361/2021 год., решения № 1249/20.10.2022 год. и № 1448/12.12.2022 год. на САС по в.гр.д. № 1573/2022 год. и определение № 3969/08.12.2023 год. на ВКС по гр.д. № 737/2023 год., е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че И. А. И. и С. И. С. дължат солидарно на основание договор за спогодба от 16.08.2018 год. на М. Н. следните суми, за които е издадена заповед № 32 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 11.02.2019 год. по ч.гр.д. № 828/2018 год. на Районен съд – Сливница, а именно: 27 000 лева главница, 6 280 лева договорна лихва за периода от 01.05.2016 год. до 16.08.2018 год. и законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2018 год. до изплащане на вземането. Не се спори, а се установява и от представеното по делото Постановление от 29.01.2021 г. за овластяване за прекратяване на търговско дружество по реда на чл. 517, ал. 4 от ГПК, издадено по изп. д. № 20198640400052 по описа на посочения по-горе ЧСИ, че последният е овластил взискателя да предяви иск за прекратяване на търговското дружество. Съгласно мотивите на постановлението към момента на издаването на същото не е погасен дълг в общ размер на 45 925,25 лв. Съдът е приел, че от представените пред въззивната инстанция доказателства: Уведомление за преобразуване с изх. №11058/17.05.2021 г., издадено от ЧСИ В. П., рег.№679 на КЧСИ, с район на действие ОС- Ловеч, че на основание § 3 от ПЗР на ЗЧСИ във връзка с чл.427 от ГПК, по молба на М. К. Н., подадена по изп. дело № 20198460400052 на ЧСИ В. Н. ., рег. № 864 на КЧСИ, делото е предадено на ЧСИ В. П. ., рег.№879 на КЧСИ за продължаване на изпълнението по него, като е образувано изп. дело № 20218790400937 по описа на последния, а от представената Сметка за размера на дълга, издадена от съшото ЧСИ се установява, че размерът на дълга е както следва: главница- 27 000 лв., законна лихва за периода от 15.10.2018 г. до 16.01.2024 г. (датата на издаване на сметката за размер на дълга)- 15 440.97 лв., съдебни разноски8 687,83 лв., като са посочени и задълженията а такси към ЧСИ в общ размер на 5 892.18 лв. Посочено е, че присъединените публични вземания по чл.458 от ГПК в полза на държавата към НАП са в общ размер на 31 559,54 лв. От Удостоверение с изх.№21204/06.06.2024 г., издадено по второто изп. дело, се установява, че дългът се състои от главница в размер на 27 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 15.10.2018 г., която към момента на издаване на удостоверението е в размер на 16 764,78 лв., неолихвяема сума в размер на 7 974,60 лв., включваща съдебни разноски и сума от 1 423,37 лв. такси по изпълнението, както и последваща такса по т.26 от Тарифа към ЗЧСИ, която възлиза на сумата от 5 449,24 лв. От намиращите се на л. 23 и л.25 по делото Уведомително писмо от НАП, изпратено до И. А. И. и Протокол от 15.04.2024 г. се установява, че по давност са погасени задължения към държавата в общ размер на 279,02 лв. По делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че след постановяване на обжалваното в настоящото производство решение, И. И. на 03.06.2024 г. е заплатил на ищцата-взискател в изп.производство сумата от 10 000 лв. във връзка с изп. дело № 20218790400937 по описа на ЧСИ В. П., на 27.05.2024 г. е заплатил сумата от 210.16 лв. в полза на НАП, а на 17.09.2024 г. е заплатил в полза на ищцата сумата от 1 000 лв. във връзка с висящото изпълнително дело № 20218790400937 на същото ЧСИ. На база изложените факти, въззивният съдебен съставн е приел от правна страна следното: Предявен е конститутивен иск, с правно основание чл. 517, ал. 4 от ГПК за прекратяване на ответното дружество –еднолично ООД. Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в решение 104 от 10.07.2014 г. по т. д. 2144/2013 г., ТК, II ТО на ВКС, решение 138 от 12.07.2017 г. по т. д. 1753/2016 г., ТК, І ТО на ВКС и решение 60 от 6 10.07.2012 г. по т. д. 134/2012 г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 114 от 01.10.2009 г. по т. д. № 271/2009 г. на ВКС, I т. о., която изцяло е споделена от въззивния състав,с иска по чл. 517, ал. 4 ГПК се упражнява потестативното право на кредитора на едноличния собственик на капитала да прекрати търговското дружество, за да удовлетвори вземането си от ликвидационният дял на длъжника. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска е наличието на висящо изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, а търговското дружество на трето задължено лице, осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения дял, както и наличието на изрично овластяване на взискателя за предявяване на този иск. В конкретния случай, видно от събраните по делото доказателства така предвидената абсолютна положителна предпоставка е налице, тъй като видно от представеното удостоверение от ЧСИ изпълнителното производство е висящо, а ищецът в настоящето производство не е загубил качеството си на кредитор. От разпоредбата на чл. 517, ал. 4 от ГПК се установява, че предпоставките за основателност на така предявения конститутивен иск са: притежавано от ищеца качество взискател по изпълнително дело, по което изпълнението е насочено върху притежавани от длъжника И. А. И. дружествени дялове в ответното ЕООД, съответно наложен върху дружествените дялове запор и овластяване на взискателя от съдебния изпълнител да поиска прекратяване на дружеството. В тази връзка въззивният съд е посочил, че предмет на така предявения иск не е подлежащото на принудително изпълнение вземане на кредитора-ищец, а упражняването на потестативно право за прекратяване на търговското дружество-ответник и откриването на производство по ликвидация, като способ за събиране на задължението. При кумулативното наличие на посочените законови изисквания сезираният съд може да отхвърли иска, само ако в хода на разглеждането му се установи, че дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника част от имуществото, определена по правилото на чл. 125, ал. 3 от ТЗ, или че вземането на взискателя е погасено - независимо дали от дружеството-ответник, от длъжника, притежаващ дяловете в него или от трето лице. Предпоставките за уважаване на исковете по чл. 517, ал. 3 и чл. 517, ал. 4 от ГПК са идентични, като в хипотезата на чл. 517, ал. 4 от ГПК не следва да се спазват изискванията на чл. 96, ал. 1 от ТЗ и изискването за връчване на изявление за прекратяване на дружеството или за участието на длъжниците в дружеството. Тези изисквания не се прилагат, тъй като всички дялове в дружеството, върху които изпълнението е насочено, са собственост на длъжника. Съображенията относно предмета на производството по чл. 517, ал. 3 от ГПК обаче са изцяло приложими и към производството по чл. 517, ал. 4 от ГПК. В процесния случай от страна на ответното дружество не се ангажират доказателства за погасяване в цялост на дълга на И. И. към ищцата, което е единствена предпоставка за отхвърляне на предявения иск. Не са ангажирани и доказателства за прекратяване на изпълнителното производство, което ако е настъпило в хода на съдебния процес по предявен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК, има за последица отпадане на абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на конститутивния иск - ищецът няма качеството на взискател в изпълнителния процес. Такива доводи не са и наведени от ответника. Ето защо, според въззивния съд, така предявеният иск с правно основание чл.517, ал.4 от ГПК се явява основателен и доказан. За неоснователни са счетени от въззивния съд оплакванията, изложени във въззивната жалба, досежно реда, по който СОС е постановил съдебното решение, а именно без да насрочи делото в открито съдебно заседание, предвид съдържанието на разпоредбата на чл.376 ГПК. За неоснователни са счетени и оплакванията във ВЖ за липса на предоставена възможност на страните да постигнат споразумение или спогодба. Както първоинстанционният съд е изложил, страните могат да сключат спогодба по всяко време на производството, включително и след постановяване на съдебното решение. Такава не е била постигната по време висящността на спора. За неоснователни са преценени и оплакванията, че доколкото е налице частично плащане на дълга, то не са налице предпоставките за прекратяване на дружеството, тъй като едноличният собственик на капитала, а и дружеството, предлагали заплащане на задълженията на длъжника. Според съда, за да е налице основание за отмяна на обжалваното решение, с което е постановено прекратяване на дружеството, и за отхвърляне на иска като неоснователен, то ответникът следва да докаже, че задължението на едноличния собственик на капитала на дружеството е платено изцяло. Такова доказване в настоящото производство не е налице. Изразеното желание от страна на дружеството и неговия едноличен собственик, а и частичните плащания на дълга, не могат да послужат за основание за отхвърляне на иска като неоснователен. Поради изложеното и въпреки представените в настоящото производство писмени доказателства за частични плащания на дълга от страна на длъжника в полза на ищцата, следва да се приеме, че дългът не е погасен изцяло, поради което искът на взискателя се явява основателен, а постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд- правилно и следва да бъде потвърдено. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като правни въпроси от значение за спора, такива, които се основават на наличието на конкретни процесуални нарушения: нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес; за задължението на въззивния съд да следи служебно за допустимостта на иска, да постанови решението на база доказателствата по делото ,да им съдейства при установяване на фактите, да мотивира решението си и прочие. Така формулираните въпроси се базират на позовавания за съответни нарушения на съдопроизводствените правила, каквито не се установява от съдържанието на обжалвания акт да са налице. Детайлната проверка за наличието им изисква провеждане на контрол за процесуална законосъобразност, който не се осъществява в рамките на производството по чл.288 ГПК като успешното провеждане на последното е предпоставка за първото, а не обратното. Относно допустимостта на постановеното въззивно решение и твърденията, че съдът е следвало да спре производството по иска по чл.517 ал.4 ГПК и да даде възможност на длъжника да заплати задължението си към кредитора-ищец и едва след това да се произнесе по иска по чл.517 ал.4 ГПК, то подобно законово задължение липсва. Напротив: От разпоредбата на ал.4 на чл.517 изр. второ от ГПК следва, че само изпълнението на задължението до приключване на първото заседание по делото/ в първата инстанция/ е основание за отхвърлянето на иска, т.е. не и за прекратяването на производството по него. От друга страна,според константната практика на ВКС/ посоч. в самото решение на въззивния съд решения на ВКС, както и други/, само при доказателства за прекратяване на изпълнителното производство, в хода на съдебния процес по предявен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК има за последица отпадане на абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на конститутивния иск и производството по него би се явявало недопустимо. С оглед изложеното липсва основание за допускане до касация както по чл.280 ал.1 ГПК, така и по чл.280 ал.2 ГПК. В полза на ответната страна не следва да се присъждат разноски в настоящата инстанция, поради липса на доказателства за направата на такива. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Първо т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което