Определение № 5459 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4295/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Н. Н. срещу определение № 295/04.02.2022 г. постановено по в.ч.гр.д. № 102/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 3812/02.11.2021 г. по гр.д. № 9074/2021 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на Административен съд – [населено място]. В жалбата се твърди, че обжалваното определение е нищожно поради липса на форма и релевантни мотиви по всички спорни въпроси относно родовата подсъдност на иска, а в случай, че бъде прието, че е годен съдебен акт е неправилно, тъй като е необосновано и постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. С разпореждане от 12.02.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 102/2022 г. на Софийския апелативен съд са дадени указания на жалбоподателката, че следва да внесе и представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 15 лв. по сметка на ВКС, да представи изложение на обстоятелствата за допускане до касационен контрол, да представи препис от частната жалба за връчване на ответната страна, както и да се приподпише касационната жалба от адвокат. В изпълнение на дадените указания, жалбоподателката е представила удостоверение за юридическа правоспособност, доказателства за внесена ДТ и преписи от жалбата за връчване на насрещните страни, като е представила и становище във връзка със задължението да изложи основания за допускане на касационното обжалване, посочвайки че в хипотеза на чл.280 ал.2 ГПК касационно обжалване се допуска независимо от предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК. Направено е искане ВКС да се сезира Конституционния съд по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията за установяване на несъответствие между чл. 2б и чл. 2в ал.1 т.1 вр. с ал.2 от ЗОДОВ, и чл.128 ал.1 т.6 от АПК с нормите на чл.5 ал.2 и ал.4, и чл. 7 от Конституцията на Република България, както и за установяване на несъответствие на чл.280 вр. с чл.288 ГПК с нормите на чл. 119 и чл. 124 от Конституцията на Република България. Поради смърт на жалбоподателката, с определение №1870/23.07.2024 г. на основание чл. 227 ГПК, като страна в процеса е конституиран нейният законен наследник –Р. П. Б.. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото намира, че частната касационна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 3812/02.11.2021 г. по гр.д. № 9074/2021 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на Административен съд – [населено място]. За да постанови този резултат, съдът е приел, че първата инстанция е била сезирана с иск от Д. Н. срещу Върховен административен съд и Административен съд София-град, с искане ответниците да бъдат осъдени да й заплатят солидарно сумата от 2 000 000 лв., ведно със законната лихва от 14.06.2016 г., датата на влизане в сила на процесната заповед на Министъра на правосъдието за вписването й като нотариус, с постановяване на окончателно касационно решение по което същата е страна, ведно с направените съдебно-деловодни разноски. Прието е, че в обстоятелствената част на исковата молба ищцата е изложила твърдения за проведено производство по чл.12, ал.4 от ЗННД, като твърдяла, че било нарушено правото й на справедлив процес, гарантиран от ЕКЗПЧОС и ХОПЕС; навела твърдения за извършени незаконосъобразни процесуални действия от първоинстанционния съд по адм.д. № 9018/2015 г. на Върховен административен съд, Трето отделение; процесуални нарушения допуснати по адм.д. № 5659/2016 г. на Върховен административен съд, Петчленен състав, които имали преюдициално значение относно момента на определяне на СПН. Твърдяла, че в производството по обжалване на първия отказ за вписване в регистъра на Нотариалната камера били допуснати преюдициални нарушения, свързани с невъзприемане от страна на съда на наведените доводи от жалбоподателката. Изложени били твърдения за допуснати процесуални нарушения в производството по обжалване на повторен, нищожен отказ за вписването й в регистъра на Нотариалната камера, като твърдяла, че постановеното от втория ответник решение представлявало пререшаване на спор вече разрешен с влязло в сила решение, поради което било нищожно. Посочила и допуснати нарушения в производството по обжалване на трети по ред мълчалив нищожен отказ за вписване, както и навела твърдения за други спорни въпроси, по които било извършено превратно правораздаване. При така въведените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и направените след това уточнения от ищцата, въззивния състав е приел, че претендираните вреди произтичат от действия на правораздавателни органи в производствата по разглеждане на административни дела, т.е. касае се за вреди от правораздавателната дейност на административен съд. В тази връзка ищцата навела твърдения за допуснати процесуални нарушения от съдебните състави и спорни въпроси по които било извършено превратно правораздаване /действително така въведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения се нуждаят от уточнение досежно конкретните действия на съдилищата ответници, което обаче е възможно след установяване на обстоятелствата, свързани с образуването и движението на посочените в исковата молба административни дела/. Посочено е, че в обстоятелствената част на исковата молба не могат да се разграничат твърдения или факти, от които да се направи обоснован извод, че част от претенциите на ищцата се основават и са за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията, въпреки цитиране на разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ. Споделен е изводът на първоинстнционния съд, че искът е с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, с който е регламентиран ред за разглеждане на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, като е посочено, че съгласно чл. 2в, ал. 2 ЗОДОВ, когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, той се разглежда по реда на АПК, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Доводите за нищожност на първоинстанционното определение /основани на твърдения за липса на предвидената в закона форма и липсата на мотиви, водещи до това, че волята на съда не може да бъде изведена по тълкувателен път/, са приети за неоснователни с мотив, че първоинстанционния съд е постановил определение, в което е квалифицирал предявените искове, посочил е приложимата правна норма и е приел, че компетентен съобразно закона да се произнесе по тези искове е друг съд. Тези изводи не само били мотивирани от съда, но и от самата частна жалба било видно, че не затрудняват ищеца да ги извлече по тълкувателен път, нито това да стори въззивния съд. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Непосочването на релевантния правен въпрос е основание за недопускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Обжалваното определение е валиден съдебен акт. Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебните актове, но те са изяснени от доктрината, от съдебната практика – най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Нищожността е най-тежкия порок на съдебните актове и тя е налице когато волята на съда изобщо не е надлежно формирана /не е постановено от надлежен орган в надлежен състав; не е писмено или не е подписано/ или ако е формирана воля, но тя е така изразена, че съдържанието й не може да бъде установено дори и по пътя на тълкуването. В последния случай решението е абсолютно неразбираемо. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В тези случаи – на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Атакуваното въззивно определение е изготвено в писмена форма и е подписано от лица, заемащи съдийска длъжност в Софийски апелативен съд. В същото има изложени мотиви, както и напълно разбираем диспозитив. Следователно волята на съда и даденото от него разрешение на спорния въпрос е ясно изразено и не е налице обоснованата по-горе абсолютна неразбираемост на определението. Дали тези мотиви са конкретни, точни и правно издържани е въпрос на правилност на съдебния акт. В случая обаче, от страна на жалбоподателката /въпреки дадените й от съда указания/ не е формулиран релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда, който да е разрешен от въззивния съд с обжалваното определение, и за който да е посочено, че е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По отношение на обжалваното определение не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост. В случая при извършената служебна проверка не се установява да е допуснато нарушение от въззивния състав обуславящо недопустимост на съдебния акт. Въззивният съд се е произнесъл по редовна частна жалба /подадена в срок и от надлежна страна/ с формулирано в същата изрично искане до съда за отмяна на първоинстанционното определение. Не се установи произнасяне на въззивния съд по ненаправени от жалбоподателката искания. Разгледаните възражения срещу първоинстанционното определение, са изведени от съда, въз основа на наведените твърдения на жалбоподателката Н., съдържащи се в обстоятелствената част на частната й жалба. С оглед изложеното, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване, а отправеното до настоящия състав на ВКС искане по чл. 150, ал. 2 от КРБ, следва да се остави без уважение. Изложените от касатора съображения не обосновават основателни съмнения относно противоконституционността на нормите на чл. 2б и чл. 2в ал.1 т.1 вр. с ал.2 от ЗОДОВ, и чл.128 ал.1 т.6 от АПК, с нормите на чл.5 ал.2 и ал.4, и чл. 7 от Конституцията на Република България, като ограничаващи възможността за реализиране на отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. По искането за установяване на несъответствие на чл. 280 вр. с чл. 288 ГПК, с нормите на чл. 119 и чл. 124 от Конституцията на Република България, следва да се посочи, че по въпроса за съответствието на тези норми от ГПК с Конституцията е налице произнасяне от Конституционния съд, като с Решение № 4 от 16.06.2009 г. на КС по к. д. № 4/2009 г., е отхвърлено искането на омбудсмана на Република България за обявяването им за противоконституционни. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение