Определение № 60687 от 08.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1656/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Н. А. против решение № 261468 от 31.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 8994 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, III „Б“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 83204 от 4.5.2020 г. по гр. д. № 62577 по описа за 2019 г. на Софийския районен съд, ГО, 119 състав, за отхвърляне на предявените от П. Н. А. против Прокуратурата на Република България искове за отмяна на дисциплинарното му уволнение, за възстановяване на предишната длъжност, за заплащане на обезщетение за оставането му без работа в размер на 16 203,60 лв. и за връщане на обезщетението по чл.221, ал.2 от КТ в размер на 2 700,60 лв.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност, както и т. 1 и т.3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. От кой момент започва да тече срокът по чл.194, ал.1 от КТ за налагане на дисциплинарно наказание, когато субектът на дисциплинарна власт е административен ръководител на орган на съдебната власт с висока професионална компетентност, а деянието, което е квалифицирано като дисциплинарно нарушение, се изразява в процесуално поведение на процесуален представител, което е отразено в съдебен акт и е официално депозирано до административния ръководител? Според касатора разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на решения № 1494 от 27.11.2007 г. по гр. д. № 2756/2004 г. и № 1563 от 12.12.2007 г. по гр. д. № 2654/2004 г. на III ГО на ВКС.

2. Трябва ли съдът да изследва професионалната компетентност на работодателя с оглед на възможността му да си състави самостоятелна преценка дали едно деяние може да се квалифицира като дисциплинарно нарушение? Разрешението на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

3. Длъжен ли е съдът да се мотивира въз основа на кои доказателства приема едни факти за доказани, а други-за недоказани?

4. Изпълнено ли е предвиденото в разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ мотивиране на заповедта за дисциплинарно уволнение, когато в нея са посочени документи, свързани с конкретизацията на дисциплинарното нарушение, ако работникът или служителят не е запознат с тях? Длъжен ли е работодателят да конкретизира нарушението, като посочи време и начин на извършване?

Касаторът твърди, че разрешенията, дадени от въззивния съд на третия и четвъртия въпрос, са в противоречие с цитираната и приложена от него практика на ВКС.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България застъпва становището, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

П. А., главен експерт-юрисконсулт в отдел „Правен“ на Прокуратурата на Република България, е бил дисциплинарно уволнен заради три конкретно посочени в уволнителната заповед от 28.08.2019 г. нарушения. Първото е, че с решение по гр. д. № 15271 по описа за 2013 г. на СГС е отхвърлен иск по чл.49 от ЗЗД на „ДЛ Българска роза“ ЕООД срещу Прокуратурата, което е потвърдено от Софийския апелативен съд. По постъпилата касационна жалба срещу въззивното решение служителят не е депозирал отговор, нито е осъществил процесуално представителство. Второто нарушение се състои в това, че П. А. не се е явил в откритото заседание, проведено на 1.7.2019 г. по гр. д. № 19413/2015 г. на СРС. Третото нарушение на касатора е невписване на влязло в сила на 26.07.2018 г. решение по иск с правно основание чл.135 от ЗЗД, заведен от Прокуратурата срещу И., Ц. и С. Д. в шестмесечния срок по чл.115, ал.2 от ЗС, който е изтекъл на 26.01.2019 г.

В исковата си молба за отмяна на дисциплинарното уволнение служителят е посочил, че не му е връчена цитираната в заповедта докладна записка от 24.07.2019 г. и заповедта не е мотивирана, тъй като нарушенията не са достатъчно индивидуализирани. Налагането на наказание за първото нарушение е станало след изтичане на двумесечния срок по чл.194, ал.1 от КТ, тъй като работодателят е узнал за него още с постъпване в деловодството на изпълнителния лист на 12.04.2009 г., а не от докладната записка на главния секретар от 24.07.2019 г. По същество служителят оправдава бездействието си с обстоятелството, че другите солидарни длъжници са подали отговор на касационната жалба и той не е имал какво да добави към техните аргументи. Отсъствието му от откритото заседание на 1.7.2019 г. по гр. д. № 19413/2015 г. на СРС е обяснено с възложената му на същата дата спешна задача за изготвяне на справка за имуществено състояние на съдлъжниците по изпълнителния лист, издаден по делото, касаещо първото нарушение. Освен това неявяването му не е породило никакви неблагоприятни последици за работодателя. Относно третото нарушение е заявил, че прекият му ръководител изрично е наредил да не вписва решението по чл.135 от ЗЗД.

Софийският районен съд е приел, че служителят е извършил и трите посочени в заповедта нарушения. Работодателят е узнал за първото нарушение едва от докладната записка, тъй като информация за делото, включително и за изпълнителния лист, са получавани само от служителя, поради което двумесечният срок по чл.194, ал.1 от КТ е спазен. По отношение на второто нарушение няма данни, че възложената справка му е попречила да изпълни задължението си за лично явяване по делото. Във връзка с третото нарушение е недоказано твърдението на ищеца, че прекият ръководител му е наредил да не извършва вписването на съдебното решение. Ето защо първоинстанционният съд е отхвърлил исковете за отмяна на дисциплинарното уволнение, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност, за заплащане на обезщетение за оставането му без работа и за връщане на обезщетението по чл.221, ал.2 от КТ.

На свой ред въззивният съд е обсъдил довода на ищеца във въззивната жалба, че невръчването на докладната записка, посочена в уволнителната заповед, е нарушение на дисциплинарната процедура и е счел този довод за несъстоятелен. Приел е, че в самата заповед нарушенията са достатъчно индивидуализирани, поради което запознаване на ищеца с докладната не е било необходимо. Съгласил се е с изводите на първоинстанционния съд, че работодателят е узнал за първото нарушение от изготвената докладна записка от 24.7.2019 г., че относно второто нарушение липсват данни за невъзможността да се изпълнят и двете задачи, както и че служителят е уведомил прекия си началник за такава невъзможност, а във връзка с третото нарушение не е доказано нареждането на прекия ръководител за невписване на съдебното решение. Затова е потвърдил първоинстанционното решение.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не съдържа вътрешни противоречия или противоречия с правилата на формалната логика, не почива на превратно тълкуване на правна норма противно на нейния смисъл или на несъществуваща правна норма. Ето защо касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато.

Софийският градски съд е обсъдил всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, включително довода за невъзможност за изпълнение на двете задачи едновременно във връзка с второто нарушение. Ето защо даденото разрешението на третия въпрос на касатора съответства на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Като е приел, че в заповедта за дисциплинарно уволнение нарушенията са достатъчно индивидуализирани съгласно изискванията на чл.195, ал.1 от КТ и не е било необходимо запознаването на ищеца с докладната записка, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, съдържаща се включително в цитираните от касатора решения № 432 от 7.11.2011 г.по гр. д. № 65/2011 г на IV ГО, № 266 от 26.09.2011 г. по гр. д. № 311/2011 г. на III ГО и № 339 от 19.11.2012 г. по гр. д. № 1688/2011 г. на III ГО. Според тази практика изискванията към реквизитите на заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение служат за гарантиране правото на защита и са изпълнени, когато нарушението е индивидуализирано по несъмнен начин със съществените му белези от обективна и субективна страна. Ако индивидуализацията се съдържа в самата заповед, запознаване със съдържанието на друг, посочен в заповедта документ, не е необходимо. В случая самата заповед съдържа цитиране на делата, които са били основен предмет на дейността на служителя, той е запознат с извършените по тях действия и своите бездействия, поради което не би могъл да се позовава на недостатъчна индивидуализация на нарушенията. Затова по четвъртия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Първите два въпроса на касатора са поставени във връзка с възражението му, че работодателят е узнал за първото нарушение още с молбата за издаване на изпълнителен лист на 12.04.2009 г., а не от докладната записка на главния секретар от 24.07.2019 г. Според касатора Главният прокурор е достатъчно квалифициран, за да разбере от съдържанието на решението на ВКС, че юрисконсултът не е подал отговор на въззивната жалба и не се е явил лично в публичното съдебно заседание. Затова двумесечният срок по чл.194, ал.1 от КТ от откриване на първото нарушение е започнал да тече по-рано и към датата на дисциплинарното уволнение вече е изтекъл. Противно на съдържащото се в първия въпрос твърдение на касатора обаче, въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, че началото на срока по чл.194, ал.1 от КТ е узнаването на нарушението от наказващия орган/от субекта на дисциплинарна власт/. Кога настъпва този момент е фактически въпрос, чиито отговор зависи от вида и устройството на работодателя-юридическо лице или държавно учреждение. В настоящия случай се касае за структура, в която постъпват всекидневно голям брой документи, които следва да се прегледат, обобщят и само малка част могат да достигнат до ръководството на учреждението. Затова не може да се достигне до желаното от касатора заключение, че главният прокурор получава лично и се запознава в кратък срок с всеки един документ, адресиран до Прокуратурата. Напротив, изпълнителният лист и съответно решението на ВКС, от което е видно дисциплинарното нарушение, би следвало да достигнат само до служителя. Ето защо и въпросът за професионалната компетентност на Главния прокурор не е бил от значение и не е бил разрешаван от въззивния съд, тъй като няма данни той лично да се е запознавал с решението на ВКС, преди да получи докладната записка. Следователно по първите два въпроса също не може да се допусне касационно обжалване на решението на Софийския градски съд.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК касаторът следва да заплати на Прокуратурата на Република България 450 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение