Определение № 1054 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2388/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Д. М. Б. срещу решение № 890 от 15.02.2024 г. по в. гр. дело № 5335/2023 г. на Софийски градски съд (СГС) в частта му, с която след като е отменено първоинстанционното решение от 12.01.2018 г. по гр. дело № 45659/2016 г. на Софийски районен съд, е постановено ново решение, с което са отхвърлени предявените от касаторката срещу „Универс“ ЕАД (в ликвидация) искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ и с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД, съответно, за разликата над 24 662. 64 лв. до размера от 38 762. 77 лв. – трудово възнаграждение за периода от 02.09.2015 г. до м. юли 2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.08.2016 г. до окончателното изплащане, за разликата над 2 857. 20 лв. до размера от 4 490. 72 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.05.2014 г. до 12.08.2016 г. и за сумата от 6 183. 13 лв. – подлежащи на възстановяване разходи, направени от ищцата през периода от 12.11.2014 г. до 26.07.2016 г., за заплащане на задължения на ответника за наем на офис помещение, за електрическа енергия, топлинна енергия, вода, интернет услуги, пощенски услуги, услуги по почистване на стълбище, както и канцеларски материали и такса за абонаментно поддържане на счетоводство и програма заплати, като е реализирана и отговорността на ищцата за съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в необсъждане на доказателства и обстоятелства по делото в тяхната взаимосвързаност и причинна връзка, и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено в атакуваната му част и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, касаторката навежда основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, поставя следния въпрос: „Допустимо ли е обжалване по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК, когато страната – ответник и юридическо лице по първоинстанционното дело, въпреки направено твърдение пред съд, впоследствие, за неправилно действие по връчването на първоинстанционното решение, е извършила преди това със свое волеизявление всички правнозначими действия по изпълнение на осъдителното решение в полза на ищцата - взискател? Не е ли в тази връзка налице злоупотреба с права фактът на: сезирането на ВКС по реда на чл. 303 и сл. ГПК с цел да се прикрие пропуснатия 14 – дневен срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, след като по делото са налице изрични доказателства за сторено във времето връчване и узнаване на така постановеното и изпълнено от ответника съдебно решение?“. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК задава следния въпрос: 1. „За времето от постановяване на отказ за прекратяване на трудово правоотношение от ГИТ до постановяване на решение на ВАС, с което се отменя акта на административния орган, което е период повече от две години, следва ли да се приеме, че трудовото правоотношение не е прекратено и лицето изпълнява задълженията си по трудовия договор и не е освободено от отговорност като главен счетоводител на търговското дружество, но чието прекратяване е поискано и в тази връзка: как се гарантират правата на гражданите, когато административният орган издава административен акт, с който не приема даден факт и обжалва съдебните решения, които отменят издаденият от него акт?“, който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба - „Универс“ ЕАД (в ликвидация) подава писмен отговор, в който поддържа становище за неоснователност на касационната жалба, както и за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Касационната жалба на ищцата Б. е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по граждански спор с цена на всеки от главните искове над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационно обжалване следното: Предявените искове са с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ и с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е приел за установено в процеса, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по което ищцата е изпълнявала длъжността "главен счетоводител", което е прекратено на основание чл. 327, ал. 2 КТ, считано от 02.09.2015 г., с влязло в сила разпореждане на директора на Дирекция "Инспекция по труда" – София. Въззивният съд е намерил, че възражението на ищцата, че правото на въззивна жалба е упражнено от ответното дружество след изтичането на преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е неоснователно. Посочил е, че разпоредбата на чл. 50 ГПК урежда специфичен, приложим само по отношение на адресати – търговци и юридически лица, начин на връчване на съдебни книжа. Съгласно чл. 50, ал. 3 ГПК, връчването на търговци и юридически лица става в канцеларията им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. При удостоверяване на връчването връчителят посочва имената и длъжността на получателя. Приел е, че връчването на препис от процесното първоинстанционно решение на ответното дружество не е надлежно, защото към 22.01.2018 г. получателят на съобщението – служителят Н. не е била работник или служител на "Универс" ЕАД в ликвидация, тъй като трудовото й правоотношение е било прекратено, считано от 02.09.2015 г.. Освен това е посочил, че подаването на заявление от Н. до инспекцията по труда за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ предполага, че работодателят, лицето, което го представлява, или лицето, определено да получава кореспонденцията на работодателя, не могат да бъдат намерени на адреса на управление, т. е., че Н. не би могла да изпълни задължението си да предаде съдебните книжа на работодателя. При това положение е извел извода, че е била налице пречка да започне да тече срокът за въззивно обжалване, при което подадената от ответника въззивна жалба се явява допустима. По исковете с правни основания чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ, СГС е извел като спорен въпросът за момента на прекратяване на процесното трудово правоотношение. Посочил е, че чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ предвижда, че работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят преустанови дейността си (понятието "преустановяване на дейността" има легално определение в § 1, т. 14 ДР КТ – фактическо преустановяване на производствената и/или стопанската дейност на предприятието за повече от 15 работни дни, без да е обявен престой или спиране на работа поради технологични причини или производствена необходимост). След отправяне от работника или служителя на писменото волеизявление и получаването му от работодателя, субективното право на работника по чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ е вече упражнено, то е произвело своето правно действие и трудовият договор е прекратен съгласно чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ. Когато работникът или служителят не може да подаде писменото си заявление за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ, поради това че работодателят, лицето, което го представлява, или лицето, определено да получава кореспонденцията на работодателя, не могат да бъдат намерени на адреса на управление, посочен в трудовия договор, заявлението може да се подаде в инспекцията по труда по седалището или адреса на управление на работодателя. В тази хипотеза и при наличието на предвидените в закона предпоставки директорът на дирекция "Инспекция по труда" издава мотивирано разпореждане, с което само констатира настъпилото прекратяване на трудовия договор с работника или служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ, считано от датата на завеждане на писменото заявление (Наредба № РД-07-8 от 27.10.2010 г. за реда за извършване на проверка по чл. 327, ал. 2 от КТ). В конкретния случай, въззивният съд е приел, че трудовият договор между страните е прекратен по реда на чл. 327, ал. 2 КТ, считано от 02.09.2015 г., поради което за периода от 02.09.2015 г. до м. юли 2016 г. между страните не е съществувало трудово правоотношение и съответно за ищцата не е възникнало претендираното право на трудово възнаграждение, като искът с това правно основание в тази част е неоснователен. Посочил е, че ако е престиран труд от страна на ищцата, то отговорност може да се претендира на извъндоговорно основание, каквато претенция обаче не е предявена по делото. За периода: м. март 2014 г. - 02.09.2015 г., ищцата е престирала труд по процесния трудов договор, който според приетото и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза възлиза на 24 662. 64 лв., до която сума е основателен предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ, а за разликата до 38 762. 77 лв. е неоснователен. Законната лихва върху горепосочената сума през процесния период от 01.05.2014 г. до 12.08.2016 г., според СГС е в размер на 2 857. 20 лв., определен по реда на чл. 162 ГПК, като за разликата до 4 490. 72 лв. акцесорният иск се явява неоснователен. По иска с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД за извършване на чужда работа без пълномощие през периода от 12.11.2014 г. до 26.07.2016 г., изразяваща се в заплащане на задължения на ответника за наем на офис помещение, за електрическа енергия, топлинна енергия, вода, интернет услуги, пощенски услуги, услуги по почистване на стълбище, както и канцеларски материали и такса за абонаментно поддържане на счетоводство и програма заплати, въззивният съд е намерил за установено въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че в периода от 12.11.2014 г. до 26.07.2016 г. в касата на ответното дружество са постъпили суми в общ размер на 6 183. 13 лв., които са били внасяни от ищцата, както и че процесните разходи са били погасявани със средства на дружеството, а не с лични средства на ищцата. При това положение е заключил, че тези отношения могат да бъдат квалифицирани като заемни, но не може да намери приложение институтът на водене на чужда работа без пълномощие, т. е. изключено е ангажирането на отговорност на извъндоговорно основание, при което претенцията по чл. 61, ал. 1 ЗЗД е неоснователна. За пълнота е посочил, че дори и да се приеме, че между страните не е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем, то по делото липсват несъмнени доказателства, че погасяването на твърдените задължения на дружеството е осъществено именно със средства на ищцата, както и че всички извършени от същата действия са такива по управление на чужда работа – т. е. тази на ответника, като в тази връзка е съобразил и данните за преустановяването на дейността му. Настоящият съдебен състав намира, че не е осъществено основанието по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. Последният е постановен по надлежно подадена, в рамките на преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, въззивна жалба на ответника – търговско дружество в ликвидация. Доколкото отсъства редовно връчено съобщение за постановеното първоинстанционно решение на ответника в съответствие с приложимата норма на чл. 50 ГПК, то правилният извод е, че срокът по чл. 259, ал. 1 ГПК не е започнал да тече, при което депозираната въззивна жалба се явява подадена в рамките на срока за въззивно обжалване и е насочена срещу невлязло в сила съдебно решение. Изводите на въззивния съд досежно правните последици от връчването на съобщение за първоинстанционното решение до служителка Н., която не е притежавала качеството служител на ответното дружество поради прекратеното й към този момент трудово правоотношение с него, са правилни и се споделят напълно от настоящия съдебен състав, който не намира необходимост да ги възпроизвежда отново. Налага се изводът, че въззивното решение е постановено срещу невлязло в сила първоинстанционно решение, по надлежно подадена в срок въззивна жалба, поради което то не би могло да е недопустимо. Без значение относно категорията недопустимост на съдебния акт е обстоятелството има ли доброволно изпълнение по невлязлото в сила първоинстанционно съдебно решение, както и възбудено ли е производство по чл. 303 и сл. ГПК с предмет – същото решение. Производството по отмяна на влязъл в сила съдебен акт като законово регламентирано в ГПК, не би могло да съставлява и злоупотреба с права, каквото твърдение е направила касаторката в поставения от нея въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Следва да бъде посочено също, че този въпрос няма обуславящо значение за крайния изход на настоящия правен спор и в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и в последната не би могъл да обуслови допускане на искания касационен контрол. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил решаващите правни изводи в решението. Поставеният от касатора въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съставлява оплакване по правилността на обжалвания акт, изискващо проверка на установените правнорелевантни факти след преценка на конкретния доказателствен материал по делото. Такава проверка е недопустимо да бъде извършвана в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби. Освен това нормата на чл. 327, ал. 2 КТ относно момента на прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ с работодател, преустановил своята дейност, е достатъчно ясна и недвусмислена, ненуждаеща се от тълкуване. Що се отнася до въпроса за това как се уреждат правните последици по „квази трудовото правоотношение“, което макар да се счита прекратено от момента на подаденото заявление по чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ, до произнасянето на компетентните органи по смисъла на чл. 327, ал. 2, изр. последно КТ, поставя работника или служителя в състояние на несигурност относно съществуването или несъществуването на трудовото правоотношение, то съществуват достатъчно правни норми и гаранции, извън трудовото право, които защитават правата и интересите на тази категория правни субекти (отговорност при договорно неизпълнение, отговорност при гестия, отговорност при неоснователно обогатяване или деликт). Какво конкретно правоотношение е възникнало между страните по конкретното дело след прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 2 вр. с чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ, ако ищцата е продължила да изпълнява задълженията си по „квази трудовото правоотношение“, е въпрос изискващ преценка на фактическата обстановка по конкретния казус и на правилността на фактическите и правните изводи, която както беше посочено по-горе не може да бъде осъществена в производството по чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не са налице общото и допълнителното основания за допускане на касационно обжалване по въпроса, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 2 880 лв., съставляваща хонорар за един адвокат, платен в настоящото касационно производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение