Определение № 2096 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1545/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, [населено място], приподписана от юрисконсулт В. Б., срещу въззивно решение № 25 от 14.02.2023 г. по в.гр.д. № 475/2022 г. на Окръжен съд - Враца, с което след частична отмяна на решение № 204 от 07.09.2022 г. по гр.д. № 402/2022 г. на Районен съд - Козлодуй по отношение на предявения от ищцата Н. Г. С. иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД е осъден да ѝ заплати допълнително 7690,04 лв. обезщетение до пълния присъден размер 16 189, 56 лв. за периода от 04.07.2022 г. до 29.09.2022 г., през който е останала без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.04.2022 г. до окончателното изплащане. В останалата част, с която са уважени предявените от ищцата искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, първоинстанционното решение е потвърдено. В касационната жалба е изразено становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необоснованост.

Ответницата по касационната жалба Н. Г. С., със съдебен адрес – [населено място], в срока по чл. 287 ГПК е депозирала писмен отговор, с който оспорва допустимостта по подадената жалба, а по същество и основателността ѝ. Претендира присъждане на деловодни разноски, за което представя договор за правна защита и съдействие.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ от Н. Г. С. против „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД за признаване на уволнението ѝ за незаконно и отмяната на заповед № НК12/28.03.2022 г. на изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, с която трудовото ѝ правоотношение е прекратено, за възстановяването ѝ на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа, поради уволнението – за периода от 29.03.2022 г. до 29.09.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане. Установено е, че страните по делото са били в трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „медицинска сестра“ в Служба по трудова медицина, управление „Администрация и контрол“, като същото е било прекратено с процесната заповед, с която е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“. Във връзка с наведените във въззивната жалба възражения съдът е разгледал и изложил собствени мотиви по нарушенията, описани в заповедта за уволнение. По отношение на т. 1 от заповедта, в която работодателят е приел, че ищцата е извършила тежки нарушения на трудовата дисциплина, тъй като на 10, 11 и 14.03.2022 г. не е изпълнила възложената ѝ работа да извърши предпътните прегледи на шофьорите от Автобаза-1, съдът е приел, че не съставляват дисциплинарни такива, доколкото няма съответстващи им трудови задължения на ищцата, които да не са изпълнени. Като е изследвал приложимата правна уредба за дейността на медицинските сестри и тази за извършване на предпътни медицински прегледи, както и с оглед заключението на вещото лице по изготвената медицинска експертиза, съдът е направил извод, че извършването на предпътни прегледи и заключението годен или негоден, нормативно не са от компетентността на медицинска сестра, каквато е ищцата. Недопустимо е с длъжностната характеристика, вътрешен акт на работодателя или друго негово нареждане на ищцата да бъдат възлагани трудови функции по осъществяването на такива прегледи. По отношение на описаното в т. 4 от заповедта нарушение, че на 11.03.2022 г. ищцата след като е измерила високо кръвно налягане на всички шофьори от автобазата, самостоятелно е напуснала обекта, без да уведоми авариен медицинския екип за установени случаи на служители с показания извън норма, с което е застрашила здравето им, съдът е приел, че съобразно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ действията на ищцата не могат да се квалифицират като тежко нарушение на трудовата дисциплина, което да обуслови налагането на най-тежкото наказание. От събраните по делото доказателства, включително и свидетелските показания, е установено, че макар ищцата да е измерила високо кръвно налягане на част от шофьорите, тя е уведомила, че следва да се изиска проверка на измерването. Следователно е установено, че здравето на служителите не е било застрашено, а мерки за осигуряването на преглед от лекар е следвало да бъдат предприети от работодателя. Въззивният съд е приел, че закъснението на ищцата за работа с 13 минути /т. 2 от заповедта за уволнение/ също не съставлява основание за налагане на дисциплинарно наказание. Твърдяното закъснение се установява от работодателя единствено от свидетелски показания, като събраните писмени доказателства и дадените от служителката обяснения не са били проверени от работодателя и същият не е навел други доказателства в полза на твърдението си. Съдът е приел за недоказано и посоченото в заповедта за уволнение нарушение, че на 11.03.2022 г. ищцата е оставила заключена вратата на задния вход на сградата, осигуряваща достъп до ковид кабинета отвън, поради което тестваните служители преминавали през фоайето на сградата и така се допускало смесване на потоци. Доказателствата за това нарушение са единствено показанията на един свидетел, който не пресъздава свои лични и непосредствени впечатления и чиито показания не се подкрепят от други доказателства по делото. Единствено по отношение на нарушението, посочено в т. 3 от заповедта - неявяване в ковид кабинета сутринта на 14.03.2022 г, въззивният съд е приел, че е установено от събраните по делото доказателство и че следва да се квалифицира като такова по чл. 187, т. 3 КТ. Това нарушение се явява единственото от изброените в заповедта, виновно извършено от ищцата, поради което не обуславя налагането на наказание дисциплинарно уволнение. Във връзка с предявения иск за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ съдът след проверка на трудовата книжка на ищцата, при което е установено, че от датата на процесното уволнение до 18.01.2023 г. тя не е започвала нова работа, е уважил искът до пълния размер от 16 189, 56 лв.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните въпроси, по които твърди, че се е произнесъл въззивният съд:

1. „Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства, събрани по делото, които са от значение за установяване на правно релевантните факти в процеса?“.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени доводи на страните, които имат значение за решаването на делото?“.

3. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди конкретното съдържание на заповедта за уволнение, както и всички обстоятелства и доказателства, относими към съдържанието ѝ?“.

4. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото?“.

5. „Може ли наредба да продължи своето действие въпреки отмяната на закона, въз основа на който тя е издадена, след като това не е изрично предвидено?“.

6. „Как се определя тежестта на дисциплинарното нарушение?“.

7. „Следва ли при преценката дали нарушението е „тежко“, а наложеното наказание съразмерно на допуснатото нарушение да се отчита обществената значимост на професията, характера на извършваната дейност и възможните последици за работодателя?“.

8. „Кои са обстоятелствата, които трябва да прецени работодателят, съответно съдът, за да съобрази дали тежестта на наказанието съответства на тежестта на нарушението?“.

9. „По какъв начин се установява обема и съдържанието на задълженията на служителя?“.

10. „Дали при преценката на понятието „тежко нарушение на трудовата дисциплина“, освен посочените в чл. 189 КТ критерии следва да бъдат съобразени и всички други имащи значение за конкретния случай факти и обстоятелства, включително характера и важността на работата, възможните неблагоприятни последици за работодателя с оглед обществената му значимост и субективното отношение на служителя към извършеното и липсата на самокритичност?“.

11. „Включва ли се в тежестта на доказване законността на уволнението и установяване на извършените от работодателя проверки преди налагане на дисциплинарното наказание с цел осъществяване на съдебен контрол от въззивната инстанция и кои са допустимите доказателствени средства?“.

12. „Налице ли е неизпълнени на възложената работа по смисъла на чл. 187, т. 3 предвид конкретните задължения, залегнали в длъжностната характеристика на уволненото лице?“.

13. „Следва ли при преценката по чл. 189, ал. 1 КТ за съответствие между дисциплинарното нарушение и дисциплинарното наказание да се съобрази характерът на заеманата длъжност и как се отразява нарушението върху цялостната дейност на работодателя?“.

Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са представени съдебни решения. Касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 2 ГПК без да посочва конкретна хипотеза и да навежда допълнителна аргументация.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 25 от 14.02.2023 г. по в.гр.д. № 475/2022 г. на Врачанския окръжен съд, поради следните съображения:

Първата група въпроси, касаещи задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, включително и конкретното съдържание на заповедта за уволнение, са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. По въпроса е формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС, като въззивното решение е мотивирано, съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и доводите на страните, извършил е преценка на всички надлежно релевирани възражения и е изложил своите правни изводи по тях, включително и по всяка едно от точките на процесната заповед на уволнение, поради което по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Втората група въпроси, касаещи приложението на чл. 189 КТ и проверката и извършването на самостоятелна преценка от съда дали наложеното наказание отговаря на установеното нарушение, са относими, но отново не е налице противоречие с практиката на ВКС. Съгласно чл. 189 КТ при определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Преценката за тежестта на нарушението се прави за всеки отделен случай, съобразно конкретно установените по делото обстоятелства, като се вземат пред вид значимостта на неизпълненото задължение, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя, обемът на неизпълнение; съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици, съобразяват се конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на очаквано поведение; отражението върху останалите работници и служители, а при оценката на поведението на работника/служителя се взема предвид формата на вината, мотивите за извършване на деянието, осъзнава ли неправомерността на същото и неговите последици /вж. в този смисъл решения № 109 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 3323/2017 г. на ІV г. о., № 227 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на ІІІ г. о., № 156 от 3.07.2018 г. по гр. д. № 4920/2017 г. на ІV г. о. /. Видно от препращането към мотивите на първоинстанционния съд, както и самостоятелните мотиви, изложени от въззивният съд, тези принципни постановки са съобразени и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Петият въпрос е неотносим, същият не е обусловил изхода на делото, тъй като изобщо липсва произнасяне по него в обжалваното решение.

Деветият въпрос е правнорелевантен, но отново не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да установи дали неизпълнението на конкретните разпореждания може да се вмени като виновно неизпълнения на задължения от ищцата, съдът е изследвал всички представени по делото писмени доказателства, от които може да бъдат извлечени вменените ѝ трудови ззадължения – трудовият ѝ договор, длъжностна характеристика, приложимите към длъжността ѝ нормативни актове, с които същата следва да се съобразява.

Единадесетият въпрос е неотносим, доколкото въззивният съд е основал преценката си на събраните в хода на производството доказателства, съобразно което е приел за недоказано извършването на по-голямата част от нарушенията, описани в заповедта за уволнение. Работодателят не е представил доказателства в подкрепа на твърденията си и не е изследвал предварително верността на твърденията си, така че да може да ги установи пред съда по несъмнен начин.

Дванадесетият въпрос е по същество на спора, като отговорът му изисква преценка на доказателствения материал, поради което същият не може да се разглежда на настоящия етап от производството по чл. 288 ГПК.

Жалбоподателят бланкетно се е позовал и на самостоятелните основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК без да посочва конкретна хипотеза или да навежда допълнителна аргументация. За пълнота следва да се посочи, че обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, нито очевидно неправилно.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 500 лв. деловодни разноски за касационното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 31.03.2023 г.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.