Определение № 1012 от 09.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4608/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Общинско предприятие „Спектър" - [населено място] чрез директора, приподписана от адв. Ш. против решение № 267 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 413/2022 г. на Окръжен съд - Хасково.

Ответникът по жалба Х. А. В. чрез адв. А. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липса на предпоставки за достъп до касация и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение № 9 от 30.05.2022 г. по гр. д. № 24/2016 г. на Районен съд - Ивайловград в частта, в която е отхвърлен предявения от Х. А. В. против Общинско предприятие „Спектър" - [населено място] иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 225, ал. 1 КТ - за обезщетение за оставане без работа, поради уволнението му, извършено със заповед № 1 от 16.02.2022 г. на работодателя за разликата над присъдените 2 028 лв. до претендираните 4 056 лв. и за периода от 18.05.2022 г. до 16.08.2022 г. и вместо това е постановено решение за присъждане и на останалите 2 028 лв. (до пълния предявен размер от 4 056 лв.), като дължимо обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 18.05.2022 г. до 16.08.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.03.2022 г. до изплащането и е ангажирана отговорността на ответника за разноски и за дължимата за производството държавна такса.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че уволнението на ищеца със заповед № 1 от 16.02.2022 г. на директора на ответното предприятие е признато за незаконно и е отменено (в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила), поради което са налице предпоставките за уважаване на претенцията за обезщетение за принудителна безработица, като обусловена от изхода на спора по главния иск (с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ). Посочил е, че от справка в трудовата книжка на ищеца и от служебна бележка от Агенция по заетостта се доказва факта на оставането му без работа, поради уволнението за целия исков период - от

16.02.2022 г. до приключване на устните състезания във въззивното производство на 10.08.2022 г., а също и липсата на реализирани доходи от трудово или гражданско правоотношение. За неоснователни са счетени доводите на ответника за проявена от работника недобросъвестност, който, обжалвайки решението преследва единствено целта то да не влезе в законна сила и така да бъде удължен периодът, за който да му се дължи обезщетение за оставане без работа. Изложени са аргументи, че ищецът е упражнил надлежно своето право на жалба срещу решението на първостепенния съд, от което е останал недоволен и това му поведение не е проява на недобросъвестност. Според решаващия състав няма основание за извод, че ищецът сам с поведението си е станал причина за оставането си без работа след уволнението в рамките на законоустановения шестмесечен срок. В тази насока е изтъкнато, че по делото липсват данни за изпращане от първоинстанционния съд (РС - Ивайловград) на нарочно съобщение до работника за възстановяване на работа, от получаването на което започва да тече двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ, съгласно постановките на ТР № 3/02.12.2021 г. по т. д. № 3/2019 г. на ОСГК на ВКС. По тези съображения е прието, че обезщетение за принудителна безработица се дължи за целия исков период - за времето от 16.02.2022 г. до 16.08.2022 г. Мотивирани са доводи, че при предпоставките на чл. 235, ал. 3 ГПК втората съдебна инстанция като съд по съществото на спора следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право - в случая изтичането на срока по чл. 225, ал. 1 КТ, който е релевантен за размера на обезщетението. Направен е извод, че и за периода от 18.05.2022 г. (датата на приключване на устните състезания пред първостепенния съд) до 16.08.2022 г. ищецът е продължил да бъде без работа поради уволнението си, поради което искът му по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е изцяло основателен - т.е. следва да му бъдат присъдени още 2 028 лв. (извън вече присъдените 2 028 лв. с решението на първоинстанционния съд).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Следва ли въззивният съд да изложи подробно мотивите си по порочността на обжалвания съдебен акт?";

2. „Следва ли съдът да отмени първоинстанционното решение, основавайки се на факти и обстоятелства, настъпили след постановяването му?";

3. „Следва ли бездействието на една от страните по спора да бъде признато като обстоятелство, годно да донесе негативни последици на другата страна?";

4. „Следва ли първоинстанционния съд да присъди обезщетение за безработица за бъдещ период от време, в който ако решението не бъде обжалвано, работникът или служителят ще бъде възстановен на работа?";

5. „С оглед на разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ следва ли неявяването на работника или служителя за започване на работа при влязло в сила решение за отмяна на уволнението му да се отчита като правна последица от уволнението?";

6. „При влязло в сила решение за отмяна на уволнението в срока по чл. 225, ал. 1 КТ следва ли да се счете за основателно и свързано с уволнението оставането без работа на работника или служителя, ако причината за това не се дължи на работодателя?";

7. „При влязло в сила решение за отмяна на уволнение, основателно ли е неявяването за възстановяване на работа на работника или служителя, ако последният не е знаел на коя дата е влязло в сила решението за отмяна на уволнението?"

Страната не обосновава предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като няма твърдения за отклонение на питанията с конкретна практика на ВКС, а основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се свързва със състоянието на „съвременните отношения".

Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

Формулираните питания нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения и не удовлетворяват общо основание за достъп до касация. Същите представляват изложение на тезата на касатора, че упражнявайки право на жалба срещу първоинстанционното решение в частта за отхвърляне за иска за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ над присъдената до претендираната сума и при влязло в сила решение за уважаване на иска за отмяна на уволнението като незаконно, ищецът е действал недобросъвестно, целейки да удължи времето, през което е останал без работа поради уволнението и така да му се присъди по - високо по размер обезщетение. Въпросите са привързани към оплакванията на касационния жалбоподател за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода на въззивния съд за основателност на исковата претенция по чл. 225, ал. 1 КТ в пълен размер. По естеството си питанията съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл._290_ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията й (по чл._288_ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Както вече се изтъкна, касаторът не е обосновал и специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по повдигнатите въпроси - в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се сочи съдебна практика на ВКС или ВС, вкл. задължителна такава, на която обжалваното въззивно решение да противоречи. Същите съображения следва да се споделят и по искането за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - когато релевантния правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза също се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на

ОСГТК на ВКС.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.