Определение № 1872 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. А. В., подадена чрез пълномощника му адв.С. С. – САК, срещу въззивното решение № 261553 от 03.05.2022 г. по в. гр. д. № 2499/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от ответницата В. Г. срещу М. В. насрещен иск с основание чл.45, ал.1 ЗЗД, за сума 1000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, със законната лихва от 22.07.2015 г. до плащането, и обусловената от това отговорност на касатора за разноски във въззивното производство в размер на 300 лв. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно - незаконосъобразно и необосновано. Моли въззивното решение да се отмени и да бъде постановено решение, с което предявения насрещен иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2, предл.първо, и т.3 ГПК. Ответната страна по касационната жалба – ищец по насрещния иск - В. К. Г., чрез пълномощниците си адв. Св. М. и адв.Г. П., двете от САК, е депозирала писмен отговор, с който оспорва касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. С влязло в сила решение № 4200/10.06.2019 г. по в.гр.д.№ 13092/2017 г. на СГС, е обезсилено като недопустимо първоинстанционно решение № 2162 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 2322/2014 г. на СРС, I ГО, 28 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от В. Г. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (болки и страдания) от влошаване на здравословното ѝ състояние от налагането на запор върху вземанията по банковите ѝ сметки, като в тази част делото е върнато на СРС за ново произнасяне по насрещния иск по чл. 45 ЗЗД на заявеното от ищцата основание. За новото разглеждане на иска е било образувано гр.д. № 22942/2020 г. на СРС, 33 състав, с решение по което № 20230180/20.10.2020 г. насрещният иск е уважен за сумата 1000 лв. и отхвърлен за разликата до предявения размер 10 000 лв. Решението на първостепенния съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от В. К. Г. иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1000 лева до пълния размер от 10 000 лева, не е било обжалвано пред въззивния съд и е влязло в сила. По въззивна жалба от М. В., въззивният съд, със своето решение № 261553 от 03.05.2022 г. по в. гр. д. № 2499/2021 г. на Софийски градски съд, е потвърдил повторното първоинстанционно решение № 20230180/20.10.2020 г. по гр.д. № 22942/2020 г. на РС – София по насрещния иск, в обжалваната част, с която М. А. В. е осъден да заплати на В. К. Г. (по предявен от нея насрещен иск) сума в размер на 1000 лв. (при предявен размер от 10 000 лв.) обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неправомерното поведение на ответника, изразяващо се в неосигуряване на достъп до общи части /отоплителни вертикални щрангове/ за извършване на ремонт през банята на собствения му апартамент № 10, находящ се в [населено място], [улица], бл.1 през 2013 г., със законната лихва върху сумата от 22.07.2017 г. до плащането, както и 300 лв. разноски за въззивното производство. С въззивното решение съдът се е произнесъл и по частна жалба от М. В. срещу първоинстанционно определение по чл.248 ГПК, но тази част от въззивното решение не е предмет на касационно обжалване. Насрещната искова претенция на В. Г. се основава на твърдения, че е претърпяла неимуществени вреди - влошаване на здравословното й състояние, нервна криза и депресия, причинени ѝ от неправомерни действия на ответника В., изразяващи се в неправомерни СМР, с които ответникът не е оставил в своята баня ревизионен отвор за извършване на проверка и ремонт на вертикалните тръби за отопление, преминаващи през баните в тази част на сградата, и не е оказал на съдействие и предоставяне на достъп до тези тръби през банята на собствения му апартамент, за да се отстрани причината за теча в собствената ѝ баня чрез подмяна на тръбите. Въззивният съд, въз основа на преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, и съдебно-техническа експертиза, е приел за установено следното: Жилищата на страните по делото се намират едно под друго в сграда-етажна собственост, като ап. 10 (собственост на ответника и съпругата му) е точно над ап. 8 (собственост на ищцата). Проблемите между страните датират от 2010 г., когато в банята на жилището на ищцата се появили течове, за което тя е искала съдействие от ответника за установяване от къде идва този теч, но не се установило той да е причинен от вана в банята на ответника. В последствие, през 2013 г., в санитарното помещение в апартамента на ищцата, е възникнал теч, причинен от корозия на материала на вертикалните щрангове за отопление на санитарните помещения в участъка между ап. 10 и ап. 8, като се стичала вода по тези щрангове. Тези вертикални щрангове в банята на ответника не били видими, защото са били скрити с облицовка от фаянсови плочки и без оставен ревизионен отвор към тях. Ищцата поискала от ответника достъп до банята му, за да подмени вертикалните щрангове, но той отказал. Вещото лице по СТЕ е установило, че в банята на ищцата тези тръби на вертикалните щрангове са прекъснати на около 20 см. от тавана на банята, краищата им са видимо корозирали. Според СТЕ, подмяната на такива вертикални щрангове се прави едновременно във всички помещения разположени верникално в тази част на сградата, като в случая е възможна подмяна на вертикалните щрангове в баните на жилищата, но с оглед състоянието в банята на ответника, ще се наложи да се пробият нови дупки през плочките, за да се свържат с тръбите в банята на ищцата. Установено е, че сградата-етажна собственост /ЕС/, в която се намират жилищата на страните, няма данни за избран управител. От показанията на св.Е. С.-дъщеря на ищцата, които съдът е кредитирал при преценката им по чл.172 ГПК, е установено, че ищцата била притеснена от създалата се ситуация през 2013 г. с теча в банята, тъй като наближавал отоплителния сезон и очаквала течът да се засили, изживявала стрес, безпокойство и тревожност от невъзможността да се справи с проблема и от притеснение, че и долните апартаменти могат да се наводнят. При тези установени факти, въззивният съд е заключил, че в случая е била налице хипотеза на необходим ремонт по смисъла на § 8 от ДР на ЗУЕС, какъвто ремонт етажен собственик може да предприеме на общи части- а такава обща част е вертикалният щранг за отопление в санитарните помещения на страните, и без решение на общото събрание на ЕС, съгласно чл.48, ал.6 ЗУЕС, поради който извод направеното от ответника възражение за липса на решение на ОС на ЕС, е счетено за неоснователно. Съдът е приел, че ищцата е разполагала с правото да предприеме съответни действия по подмяна на вертикалните щрангове, разположени между нейната баня и банята на ответника, с цел отстраняване на теча, дължащ се на корозия на металните вертикални тръби, каквато техническа възможност /за подмяна на увредените участъци/ е била налице според заключението на СТЕ. Посочил е още съдът, че съгласно чл. 6, ал.1, т.12 ЗУЕС, собствениците на самостоятелни обекти в етажна собственост са длъжни да осигурят достъп в своя самостоятелен обект за извършване на необходими проучвания измервания, строителни и мотажни работи свързани по поддържане, ремонт, реконструкция, преустройство, основен ремонт или основно обновяване на общи части или на други помещения и за проверка на състоянието на инсталациите и на конструктивните елементи на сградата, като по делото е установено, че ответникът не е осигурил такъв достъп до вертикалните щрангове за отопление на банята в имота му, тъй като същите са били зазидани в стена, облицована с фаянсови плочки, без да е бил оставен ревизионен отвор за достъп до тези тръби, което негово поведение е приравнено на проявление на неоказано съдействие на ищцата да подмени увредените участъци от тръбите, които са причинили теча в банята й, и именно това поведение на ответника е основание за ангажиране отговорността му за деликт спрямо ищцата. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника по насрещната искова молба, че съдът е обвързан с мотивите на влязлото в сила решение № 200/10.06.2019 г. по в.гр.д. № 13092/2017 г. на СГС, между същите страни, в частта по иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявен от М. В. срещу В. Г., в които е прието, че ищецът е съпричинил вредите със същото поведение, предмет на настоящия иск, и е намалено присъденото му обезщетение за неимуществени вреди наполовина. Съдът е приел, че в разпоредбата на чл.298, ал.4 ГПК е въведено изключение от принципа, че само спорното право предмет на силата на пресъдено нещо, като това изключение се отнася единствено за две насрещни права на ответника, предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение – възражение за право на задържане и възражение за прихващане, следователно не се отнася за възражението за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия по чл.51, ал. 2 ЗЗД, доколкото за него законодателят не е предвидил такава възможност. Съдът е приел, че силата на пресъдено нещо, с която се ползва решението по иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявен от В. срещу Г. по друго дело, не е погасило правото ѝ на иск за обезщетение от непозволено увреждане, предмет на настоящото производство, тъй като се касае за различни по двете дела основания на претенциите, а това е деликтното поведение, което всеки от делинквентите е проявил. По аргумент от ТР № 3/22.12.2015 г. по тълк.дело № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, е прието, че правилото ne bis in idem се проявява само в наказателното производство, и за приложимостта му е решаваща класификацията на дублиращите производства като наказателни, с оглед практиката на ЕСПЧ определянето на процедурата като наказателна или гражданска зависи от нейното същностно съдържание, преценявано в светлината на три критерия: квалификация на визираното закононарушение в националното право, характера на нормата с оглед кръга на нейните адресати и цел, и характера и тежестта на предвидената санкция, поради което е прието, че при което този принцип не намира проявление в гражданското право, и свързаното с него възражение на въззивника - ответник също е неоснователно. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен на 1000 лв. за причинените на ищцата по настоящето дело стрес, нервно напрежение, тревога и притеснения, при съобразяване и на непродължителния период от време на търпените от ищцата неимуществени вреди, и при липсата на установена причинна връзка между поведението на ответника и твърденията на ищцата за депресия, замайване, нестабилност при ходене, пареза на устата, вкл. и с установения при ищцата микроинсулт. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са поставени въпроси: 1/ В хипотезата на уважено от съда възражение за принос по чл. 51, ал.2 ЗЗД и намаляване на обезщетението при предявен иск на деликтно основание, допустимо ли е и уважаване на предявен насрещен иск от ответника с предмет основание, които съвпадат с тези на уваженото възражение?; 2/ Уваженото възражение по реда на чл. 51, ал.2 ЗЗД и изложените от съда мотиви в тази връзка ползват ли се със сила на пресъдено нещо и по отношение на насрещен иск на същото основание и със същия предмет, ако насрещният иск е бил разгледан в друго производство и от друг съдебен състав?; 3/ Следва ли съдът да зачете мотивите по възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД при преценката на основателността на насрещен деликтен иск с предмет същото деяние, когато насрещният иск е бил разгледан в друго производство и от друг състав? Твърди се, че по така поставените въпроси липсва съдебна практика в контекста на конкретните факти по делото, и че е необходимо тълкуване и разясняване на съответните норми от процесуалноправен и материалноправен характер. Общата обосновка на въпросите е изведена от тезата на касатора, че след като е било уважено в друго дело правонамаляващото възражение на Г. по чл.51, ал.2 ЗЗД и В. е бил санкциониран за противоправното си поведение с влязло в сила решение, то не може след това повторно да се ангажира гражданската му отговорност на деликтно основание за същото поведение, но при предявен насрещен иск срещу него, защото така е налице противоречие с основния принцип на справедливост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл.280, ал. 1, т.2, предл. първо ГПК, по въпроса: 4/ Приложимо ли е правилото ne bis in idem като основно начало на българското право, по отношение на хипотеза на уважено възражение по чл. 51, ал.2 ЗЗД по иск на деликтно основание и уважен насрещен иск между същите страни, при които основанието и предмета на претенцията по насрещния иск са същите като при възражението? Твърди се, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Конституционен съд на Република България, обективирана в Решение № 11 от 10.07.2014 г. по конст. дело № 2/2013 г. и с особеното мнение по Решение № 8 от 30.06.2020 г. по конст. дело № 14/2019 г. Евентуално се сочи че по същия въпрос е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като решаването му би допринесло за развитие и осъвременяване на съдебната практика по него. Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира следното по наличие на основание за допускане касационно обжалване: Поставените въпроси не удовлетворяват изискванията, поставени към правния въпрос като общо основание за допускане на обжалването, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Първо, защото не предполагат даването на принципен отговор по приложението на конкретна правна норма или институт на правото, от значение за делото, а са израз на несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка за обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 13092/2017 г. на СГС, която преценка не може да се прави в производството по чл.288 ГПК, и второ, защото се явяват необуславящи. Въпросите предполагат по делото да е прието, че възражението за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗДД по другото дело и насрещния иск, предмет на настоящето дело, съвпадат по основание и предмет. В случая подобен извод не е направен. В мотивите си въззивният съд е приел, че по двете дела се касае за различни основания на претенциите на всеки ищец, и това е деликтното поведение, което всеки от делинквентите е проявил, и което поведение е основание за ангажиране на отговорността му за причинени вреди на насрещната страна. Също така е приел въззивният съд, че възражението на ответник по чл.51, ал.2 ЗЗД е защитно, правонамаляващо, срещу предявен срещу ответника иск, както поведението на делнквента-ищец, с което последният съпричинява вредата, за която търси от ответника обезщетение, има обективен характер, независимо дали делинквента е действал виновно или безвиновно. Произнасяйки се по основателността на иска по настоящето дело, въззивният съд е приел, по аргумент от чл.298, ал.4 ГПК, че силата на пресъдено нещо на решението по другото дело - гр. д. № 13092/2017 г. на СГС, не се разпростира върху защитното възражение на ответника по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, и не погасява правото на иск на ответника Г. по това друго дело да предяви иск за вреди срещу В.- ищец по другото дело. В практиката на ВКС еднозначно се приема, че източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение, че СПН се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, и при последващ спор между страните, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Предмет на делото е спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, и обективните предели на силата на пресъдено нещо са очертани чрез същите белези, с които си служи законът и при индивидуализиране на спорното право- чрез основанието и петитумът на иска (ср. решение от 15.1.2018 г по гр. дело № 4301/14 г на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 275 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2042/2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 105 от 09.09.2021 г. по гр. д. № 2256/2020 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. ). Предметът на двете дела-настоящето и това по гр. д. № 13092/2017 г. на СГС, е различен, макар и между едни и същи страни, тези две дела имат за предмет защита на различни права – а именно правото на всеки от ищците по него, да бъде обезщетен за причинените му вреди от ответника-делинквент, и този различен предмет на двете дела изключва силата на пресъдено нещо на решението по първото спрямо второто (настоящето), вкл. тази сила на пресъдено нещо не обхваща разрешеното с решението по гр. д. № 13092/2017 г. на СГС защитно възражение за съпричиняване на вредата по чл.51, ал.2 ЗЗД, доколкото това възражение не е изрично включено в обхвата на силата на пресъдено нещо на решение - чл.289, ал.4 ГПК. Това са въпросите в предмета на настоящето дело, и по тях се е произнесъл въззивният съд. Наличието на формирана практика на ВКС по тях изключва допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а съответствието между практиката на ВКС и въззивния акт изключва евентуално допускане на обжалването и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По четвъртия въпрос, освен изложеното вече по-горе, следва да се добави и следното: Соченото от касатора Решение на Конституционния съд № 11 от 10.07.2014 г. по конст. дело № 2/2013 г., не разглежда въпрос, относим към настоящия случай (в него само е споменато, в контекста на разграничаване на отговорността на различни правни субекти за различни нарушения, че правилото nоп bis in idem не е нарушено при оспорване на посочени разпоредби на Закона за управление на отпадъците). Оособеното мнение на двама от конституционните съдии по другото сочено Решение на Конституционния съд на РБ № 8 от 30.06.2020 г. по конст. дело № 14/2019 г., не е източник за съпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, защото не особеното мнение, а решението на Конституционния съд, взето с изискуемото мнозинство, е задължително за всички държавни органи, юридически лица и граждани-чл.14, ал.6 от Закона за Конституционния съд, това решение на Конституционния съд също не разглежда въпрос, относим към настоящия случай. При това положение липсва и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2, предл.първо ГПК за допускане касационно обжалване по четвъртия въпрос. Както е изяснено в мотивите към т.1 от ТР № 3/22.12.2015 г. по тълк.дело № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, изведено от систематизираните принципни постановки, възприети в доктрината и практиката по приложението на правото на Европейската конвенция за защита правата на човека /ЕКПЧ/ и основните свободи, забраната за повторно съдене и наказване на едно и също лице за същото деяние – ne /non/ bis in idem – е класически принцип на наказателнопроцесуалното право, чиято цел е да не се допусне повторението на наказателни процедури, които са приключили с влязъл в сила акт. Установеното от чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ правило е съществен елемент на правото на справедлив процес по чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. По естеството си то представлява самостоятелна гаранция на гражданите срещу угрозата да бъдат последователно подлагани на наказателна репресия за престъпление, за което вече са били окончателно осъдени или оправдани съгласно наказателната процедура на държавата. Изхождайки от тези принципни постановки и подробно анализирана практика на ЕСПЧ и на СЕС, е прието, че този принцип е приложим при съпоставяне за дублиране не само между наказателни производства за същото деяние, но и между наказателно производство и административнонаказателно производство с характер на наказателно по смисъла на ЕКПЧ за същото деяние, и с решението по т.1 на посоченото ТР е прието, че „Наказателно производство, образувано срещу лице, по отношение на което за същото деяние е било проведено приключило с влязъл в сила акт административнонаказателно производство с характер на наказателно производство по смисъла на ЕКПЧ, подлежи на прекратяване на основание чл. 4, § 1 от Протокол № 7 по реда на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК“. Аналогично и в мотивите на Решение на Конституционния съд на РБ № 1 от 27.01.2005 г. по конституционно дело № 8 от 2004 г., при излагане на принципните постановки, на които се основава даденото с него решение, е посочено, че се отделя внимание върху основни компоненти на правовата държава, но предвид предмета на делото (което е образувано по искане за обявяване за противоконституционни част от измененията и допълненията на Наказателния кодекс, осъществени със Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 92 от 2002 г.). ) - и върху тези в областта на наказателното право и процес: Nullum crimen sine lege, Nulla poena sine lege, Nulla poena sine culpa, Non bis in idem, т.е. последният принцип, макар и един от компонентите на правовата държава, е отнесен за приложим в наказателното право и процес. Дадено разяснение за обхвата на прилагане на принципа ne/non/ bis in idem със задължители за съдилищата разяснения с Тълкувателно решение на ВКС и Решение на КС, които се споделят и от настоящия касационен състав, и относно които нито се обосновават от касатора, нито се установяват от настоящия съдебен състав, предпоставки за промяна, следователно изключва наличието на допълнителната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този четвърти въпрос. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установяват факти, сочещи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, нито очевидна неправилност на същото. При този изход на спора, касаторът няма право на разноски за касационната инстанция. Касаторът следва да заплатят на насрещната страна разноски в касационното производство за защита от адвокат, доколкото е подаден чрез адвокат отговора на касационната жалба, но само за един адвокат. Насрещната страна В. Г. е упълномощил и сключила договор за процесуално представителство по делото с двама адвокати, не е разграничено за всеки от двамата адвокати каква сума се следва от уговорената и платена в брой сума 500 лв., при което й се следва половината, или 250 лв., като възнаграждение за един адвокат по аргумент от чл.78, ал.1 ГПК, без значение кой от двамата адвокати какви процесуални действия е извършвал. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК