Определение № 68 от 03.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3047/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 23556 от 21.02.2020 г. от М. С. Т. от [населено място], кв. Б., чрез пълномощника си адв. Г. М. от АК – София, против въззивно решение № 5548 от 19.07.2019 г., постановено по в.гр.д. № 6149/2018 г. на Софийски градски съд, ГК, ІV-В състав, с което като е потвърдено решение № ІІІ-144359948 от 13.03.2018 г., постановено по гр.д. № 85329/2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 12.09.2018 г. на Софийски районен съд, 144 с-в, са отхвърлени предявените от касаторката срещу Поделение за пътнически превози-София към БДЖ „Пътнически превози“ЕООД, [населено място] обективно съединени искове, както следва: 1/ с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението от длъжността „кондуктор“" в Поделение за пътнически превози-София към БДЖ „Пътнически превози“ ЕООД, извършено със заповед № 10/16.10.2017г.; 2/ с правно основание чл.344,ал.1,т.2 КТ – за възстановяване на ищцата на длъжността, заемана преди уволнението – „кондуктор“ в Поделение за пътнически превози – София към „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и 3/ с правно основание чл.344,ал.1,т.3, вр. с чл.225,ал.1 КТ – за заплащане на сумата от 5 002,00лв. като обезщетение за времето на оставане без работа в резултат на уволнението, за периода 01.12.2017г. - 01.06.2018г., ведно със законната лихва от 05.12.2017г. до окончателното изплащане. Жалбоподателката моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост, а в касационната жалба се сочи основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Във връзка с наведените основания, жалбоподателката се позовава на противоречие и прилага следната съдебна практика: Тълкувателно решение № 1/2010 по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 406 от 20.12.2012 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 537/2012 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Поставените правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1. Достатъчно ли е да бъде подадена молба за прекратяване на трудовото правоотношение, за да бъдат налице условията за прекратяване по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, или в молбата трябва изрично да се съдържа текст „по взаимно съгласие“ и налице ли е прекратяване на правоотношението в случай, че заповедта не е връчена в седмодневния срок за уведомяване в отговор на отправено от работника писмено предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ; 2. Когато в молбата не се съдържа изрично изявление за прекратяване по взаимно съгласие, то следва ли да бъде прието, че е налице изявление по чл. 326, ал. 1 КТ и в случая с изрично депозираната молба на 17.10.2017 г., че не е депозирана молба за прекратяване на трудовия договор, може ли да бъде приложена разпоредбата на чл. 326, ал. 4 КТ. Ответникът по касационната жалба Поделение за пътнически превози-София към БДЖ „Пътнически превози“ЕООД, [населено място], чрез процесуалния си представител гл. юриск. Т. Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд - неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало от трудовия договор от 11.10.2010г., с който ищцата е назначена на длъжността „кондуктор“ в Териториален център за пътнически превози-София при“БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД, чийто правоприемник е Поделение за пътнически превози – София към „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД. С молба, подадена от ищцата и входирана при ответника с № 93-01-4 на датата 16.10.2017г., от ищцата е заявено искане за прекратяване на трудовия договор „незабавно“, поради което въззивният съд е приел, че заявената от ищцата воля с посочената молба е за прекратяване на трудовото й правоотношение едностранно от нейна страна по реда на чл. 326, ал.1 КТ, с изричното уточнение, че няма да бъде спазен законоустановеният срок на предизвестието. Приел е, че с тази молба волята на ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение е заявена ясно и еднозначно, а направеното изявление, че желае това прекратяване да настъпи незабавно сочи именно на волята й да не бъде спазен срокът на предизвестие. Така отправеното от ищцата изявление за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.326,ал.1 от КТ е достигнало до знанието на ответника на 16.10.2017г., на която дата е входирана молбата на ищцата при ответника и на която дата от последния е издадена заповедта за уволнение. С оглед на това съдът е приел, че считано от 16.10.2017г. трудовото правоотношение между страните е прекратено, на основанието по чл.326,ал.1 КТ, предвид изричното изявление на ищцата, че от нея няма да бъде спазен срокът на предизвестие. Прекратяването на трудовото правоотношение на основанието по чл.326,ал.1 КТ настъпва по силата на закона, считано от изтичане на предизвестието - чл.335,ал.2,т.1 КТ или на съответната част от предизвестието - при неспазването му - т.2 на чл.335,ал.2 КТ, без да е необходимо някакво насрещно изявление на ответника-работодател, а издадената заповед за прекратяване на трудовият договор има само декларативен, а не конститутивен характер. Правно значение за основанието за прекратяването на трудовият договор има само това посочено в предизвестието, а не това – записано в заповедта за прекратяване на трудовия договор като при противоречие на основанието по предизвестието и това, посочено в заповедта, последното е ирелевантно и не обуславя незаконосъобразност на уволнението. В тази връзка, съдът се е позовал и на установената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС и е приел, че в конкретния случай в спорната заповед с декларативен характер изрично като основание за прекратяване на трудовия договор е посочена личната молба на ищцата, т.е. като фактическо основание е посочено действителното такова – по молба на ищцата за прекратяване на трудовия договор, представляваща по своята правна същност едностранно изявление за прекратяване с предизвестие, при уточнението, че това предизвестие няма да бъде спазено от нейна страна, поради което и посочената от работодателя правна квалификация по чл.325,ал.1,т.1 КТ в процесната заповед е ирелевантна за законосъобразността на уволнението, тъй като при разминаване между посоченото фактическо/словесно/ основание и правно такова, последното не обвързва съда, а правно значение има конкретното фактическо основание и доказаността на неговото наличие за законосъобразността на уволнението. След като в конкретния случай фактическото основание безспорно е доказано и правилно възприето от работодателя, то посочената правна квалификация от работодателя в заповедта с декларативен характер е без правно значение и не обуславя незаконосъобразност на уволнението. Доколкото в отправеното от ищцата предизвестие за прекратяване на трудовия договор изрично е посочено, че от нея няма да се спази законоустановеният срок на предизвестие, съдът е приел, че по силата на закона – чл.335,ал.2,т.2 КТ, прекратяването на трудовото правоотношение между страните в конкретния случай е настъпило от момента на достигане на предизвестието до ответника – на 16.10.2017г. Съдът е приел за неоснователно възражението на ищцата, че по делото не е изяснен въпросът дали направеното от нея оттегляне на предизвестието е извършено преди прекратяването на трудовото й правоотношение, тъй като същото се явява преклудирано, на основание чл.266, ал.1 ГПК, доколкото е заявено за пръв път с въззивната жалба. Пред първата инстанция защитното твърдение на ищцата е било, че от нейна страна не е подавана молба за прекратяване на трудовия договор, което твърдение освен, че не се поддържа от нея пред въззивната инстанция, е опровергано и от събраните по делото доказателства. Но дори да се приеме, че в заявеното от ищцата твърдение, че от нея е подадена молба на дата 17.10.2017г., с която е отречено предходно направеното изявление за прекратяване на трудовото правоотношение, се включва и възражението, че с тази молба е оттеглена предходната молба за прекратяване на трудовия договор, съдът е приел, че по делото не се установява наличието на хипотезата на чл.326,ал.4, предл.2 КТ, доколкото от самата ищца в исковата молба изрично се признава факта, че на дата 16.10.2017г. е била уведомена по телефона от прекия й ръководител, че е издадена заповед за уволнението й, т.е. тя е била уведомена, че предизвестието й за прекратяване на трудовото правоотношение е достигнало до работодателя и е прието от него на 16.10.2017г., дата, предхождаща оттеглянето на предизвестието - 17.10.2017г. Съдът е приел също така, че от ищцата не е доказано твърдяното от нея опорочаване на волята й, отразена в предизвестието за прекратяване на трудовия договор, поради упражнена върху нея заплаха от страна на ответника – чрез заплашването й с дисциплинарно уволнение, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява искането на прекия ръководител на ищцата за промяна на фактите по даденото от нея обяснение във връзка с жалба на пътник, да е било съпроводено и с отправена заплаха за дисциплинарно уволнение, както и че изявленията, с които от ищцата е поискано това, не произхождат от законния представител на ответника, нито от лице, действало като негов пълномощник, поради което съдът е счел, че не може да се приеме, че от ответника е нарушен принципът за добросъвестност, установен с нормата на чл.8 КТ. Приел е също така за преклудирано на основание чл. 266, ал. 1 ГПК възражението на ищцата за подаване на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение в състояние на афект, тъй като е заявено за първи път с въззивната жалба. По изложените съображения, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 344, ал.1,т.1 КТ се явява неоснователен, доколкото се установява настъпило по силата на закона прекратяване на трудовото правоотношение на основанието по чл. 326, ал.1 КТ – в резултат на едностранното му прекратяване от ищцата без предизвестие. Неоснователността на исковата претенция по чл.344, ал.1, т.1 КТ обуславя неоснователността и на претенциите по т. 2 и т. 3 на чл.344,ал.1 КТ, поради което съдът е отхвърлил като неоснователни предявените искове за защита срещу незаконно уволнение. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като за да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/ чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай по поставените правни въпроси касаторката сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 161 от 01.07.2013 г. по гр.д. № 564/2012г.на ІV г.о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д. №516/2009 г. на II т.о., решение №71 от 02.02.2010 г. по гр.д. №138/2009 г., на III г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената от него защита, като въззивният съд е длъжен да разреши материалноправния спор по същество. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Въззивният съд в рамките на правомощията си ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. В случая въззивният съд е приел,че твърдените от ищцата в исковата молба факти и обстоятелства следва да се подведат под нормата на чл. 326, ал. 1 КТ – прекратяване на трудовия договор от работника с предизвестие, а не както е приел първоинстанционният съд – по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ - прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Въззивният съд е дал точната правна квалификация на спорното материално право, разгледал е посочените от ищцата като основание на иска обстоятелства, поради което не следва се приеме,че се е произнесъл по непредявен иск. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по поставения първи въпрос, описан по-горе, тъй като същият не е обусловил изхода на делото и не съставлява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като в случая въззивният съд не е приел, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните, а на основание чл. 326, ал.1 КТ - прекратяване на трудовия договор от работника с предизвестие, с изричното уточнение в молбата на ищцата, че няма да бъде спазен законоустановеният срок на предизвестието, поради което този въпрос за приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ се явява безпредметен. Същото се отнася и до втория поставен въпрос, свързан с приложението на чл. 326, ал. 1 и ал. 4 КТ. Той също се явява необуславящ изхода на делото, поради което по него също не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като от данните по делото, въззивният съд е приел, че с подаване на молбата си на 16.10.2017 г. при работодателя, ищцата недвусмислено е заявила, че желае трудовото й правоотношение да бъде прекратено „незабавно“, поради което трудовото правоотношение между страните е прекратено на основанието по чл.326,ал.1 КТ, предвид изричното изявление на ищцата, че от нея няма да бъде спазен срокът на предизвестие. Прекратяването на трудовото правоотношение на основанието по чл.326,ал.1 КТ настъпва по силата на закона, считано от изтичане на предизвестието - чл.335,ал.2,т.1 КТ или на съответната част от предизвестието - при неспазването му - т.2 на чл.335,ал.2 КТ, без да е необходимо някакво насрещно изявление на ответника-работодател, а издадената заповед за прекратяване на трудовият договор има само декларативен, а не конститутивен характер. Що се отнася до приложението на чл. 326, ал. 4 КТ, съдът е приел за неоснователно възражението на ищцата, че по делото не е изяснен въпросът дали направеното от нея оттегляне на предизвестието с молбата от 17.10.2017 г. е извършено преди прекратяването на трудовото й правоотношение, тъй като същото се явява преклудирано, на основание чл.266, ал.1 ГПК, доколкото е заявено за първи път с въззивната жалба. Следва да се подчертае, че с тези, формулирани от касаторката в приложеното изложение правни въпроси, на практика се съдържа оценъчно становище относно законосъобразността на възприетите от въззивната инстанция изводи по съществото на спора. Чрез акцентиране върху твърдения и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивното решение и преценката на събраните по делото доказателства, се поддържа несъгласие по отношение решаващите изводи на съда затова, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 326, ал. 1 КТ е законосъобразна, тъй като макар и неправилно посочената от работодателя в нея правна квалификация по чл.325,ал.1,т.1 КТ, тя се явява ирелевантна за законосъобразността на уволнението, защото при разминаване между посоченото фактическо /словесно/ основание и правно такова, последното не обвързва съда, а правно значение има конкретното фактическо основание и доказаността на неговото наличие за законосъобразността на уволнението. След като в конкретния случай фактическото основание безспорно е доказано и правилно възприето от работодателя, то посочената правна квалификация от работодателя в заповедта с декларативен характер е без правно значение и не обуславя незаконосъобразност на уволнението. Следователно, след като по поставените правни въпроси не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, то не следва да бъдат разглеждани и посочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Доколкото касаторката в касационната жалба формално се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/, същата не е обосновала оплаквания, различни от тези, относими към твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1ГПК по поставените правни въпроси. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните, не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност, поради което не е налице и релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Следователно, по поставените правни въпроси, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 100 лв. – юриск. възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,