Определение № 371 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 38/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 30.08.2021г. по гр.д.№943/2021г. на ОС Бургас,с което е уважен частично иск с правно основание чл.200 КТ. Жалбоподател –„Бургасбус“ ЕООД, поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спожра, по отношение на които са налице основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПк за допускане на касациожнно обжалване. Ответникът - Я. З. К. в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил частично предявения от Я. К. иск по чл. 200 КТ против „Бургасбус“ ЕООД и ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата в размер на 10 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука настъпила на 19.01.2020 г. автогара „Запад“, [населено място], при изпълнение на трудовите си задължения, а заявения иск по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата от 10 000 лв. до 18 000 лв. Установено е, че между ищцата и ответното дружество е имало валидно трудово правоотношение към датата на инцидента, произтичащо от трудов договор, по силата на който ищцата заемала длъжността „чистач производствени помещения“. Прието е, че между страните не е спорно, че със заповед от 15.07.2020 г. трудовото правоотношение е било прекратено поради изтичане на срока за изпитване. Въззивния съд е приел, че на 19.01.2020 г. ищцата е претърпяла трудова злополука по смисъла на чл.55, ал.1 КСО, призната за такава съгласно Разпореждане № 5104-02-9/03.02.2020 г. на ТП на НОИ-Бургас вследствие на която са ѝ причинени неимуществени вреди – претърпени от болки и страдания, съответно – причинно следствената връзка между тях. Прието е, че видно от заключението на съдебно – медицинска експертиза и от писмените доказателства по делото, че в следствие на злополуката ищцата е получила счупване на пета метатарзална кост на дясното ходило. Установено е, че непосредствено след злополуката ищцата била откарана със специализиран медицински автомобил в “УМБАЛ – Бургас“ АД, където е била приета за лечение и на 20.01.2020 г. е била оперирана, като в крака ѝ е бил поставен канюларен винт Ф4,5, а след операцията е била изписана на 23.01.2020 г. Посочва се, че вследствие на инцидента ищцата е обездвижена в срок от 45 дни, а вещото лице е посочило, че счупването на крака е свързано с продължителни болки и страдания, както и неудобства при предвижването. Взет е предвид факта, че към момента на извършване на прегледа фукнцията на краника е възстановена, но дясното стъпало е с непълна екстензия и флексия, което при натоварване с продължително ходене, продължително стоене права и носене на обувки без ортопедични стелки причинява болки в ставата и стъпалото. Прието е за установеноа, че ищцата е имала силни болки от травмата на десния крак за период от около три месеца, не е можела да стъпва и да ходи сама, като се придвижвала само с лек автомобил, а след като се прекратяването на трудовото правоотношение с ответното дружество е започнала работа през м.октомври 2020 г., но не можела да работи повече от пет-шест часа на ден, тъй като трябвало да стои права, а от това започвал да я боли крака и затова получавала по-ниска заплата. По отношение на своевременно релевираното възражение по чл. 201, КТ въззивния съд е приел, че при установения по делото механизъм на настъпване на трудовата злополука липсват констатирани нарушения на нормативните правила за безопасен труд и не може да се направи извод, че ищцата е допуснала груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, тъй като проявеното от нея невнимание при слизането от автобуса – стъпването на криво и в резултат загубата на равновесие, може да се квалифицира като обикновена небрежност, която обаче не е основание за намаляван размера на обезщетението за претърпените вреди. По тези съображения въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 10000 лева за претърпуните от ищцата неимуществени вреди от трудова злополука е справедливо и е уважил иска с правно основание чл.200 КТ до този размер. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представетил поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: как следва да се прилага принципа на справедливост съгл. чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените вреди, следва ли когато определя размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съобразно установената съдебна практика, съда да посочи мотивите си кои точно решения счита за приложима съдебна практика, кои случаи съдебната практика приема за аналогични в в хипотеза на чл. 52 ЗЗД, следва ли при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съда да посочи съдебни решения които дават сходно разрешаване по аналогични случаи и следва ли да се съпостави постановеното в посоченото от съдебната практика с конкретния случай, правилно ли въззивния съд е определил проявеното от ишцата „невнимание“ като „обикновена небрежност“, направените от съда фактически и правни изводи, за липса на съпричиняване от страна на ищцата представляват ли логическо следствие от приетия от съда факт относно проявено „невнимание“, съставлява ли груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал.2 КТ субективноо отношение на пострадалия изразяващо се в „невнимание“ при изпълнение на трудовите задължения, когаот това е създало предпоставка за настъпване на трудова злополука – счупване на пета метатаразална кост на дясно ходило, счита ли се немотивирано съдебно решение когато съда се позовава формално на съдебна практика, налице ли е несотвествие на диспозитив и мотиви, когато фактическите констатации на съда не съотвествуват на правните изводи за липса на предпоставките на чл.201, ал.2 КТ. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, като поддържа, че е налице противоречие и с Конституционно решение№7/30.06.2020г. по к.д.№11/2019г. на КС на РБ посочващо необходимостта съдебните актове да бъдат мотивирани. Настоящият състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване по така поставените въпроси и на сочените основания. На поставените въпроси въззивният съд е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС, включително представената такава от жалбоподателя. В практиката, включително и в ППВС4/1968г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В посоченото постановление на бившия ВС е разяснено, че използваното от законодателя понятие "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В процесния случай не е налице отклонение от посочената практика. За да постанови своето решение въззивният съд е направил съвкупен анализ на всички доказателства по делото като е съобразил, какви са били травматични увреждания са били причинени на работника в следствие на настъпилата трудова злополука, продължителността на болничния престой и последвалия период за възстановяване и възвръщане на двигателни функции на засегнатите при инцидента десен крак. В практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ, се приема, че отговорността на работодателя може да се намали само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност - когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Посочва се, че преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Приема се, че само при липса на доказателства за точния механизъм за настъпване на злополуката и за действията на работника, довели до увреждането, възражението за съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност не е доказано. В конкретния случай именно установения точен механизъм за настъпване на злополуката е обусловил извода на съда за това, че не е допусната от пострадали груба небрежност, довела до увреждането му. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. В този смисъл е решение от 11.10.2011г. по гр. дело № 387/2010 г., ВКС, IV г. о. В случая въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС, доколкото ответното дружество – работодател не е изпълнило своята доказателствена тежест по смисъла на чл.154, ал.1 ГПК да установи, че работника е имал поведение, което е довело до увреждането му. Не е налице противоречие и с Конституционно решение№7/30.06.2020г. по к.д.№11/2019г. на КС на РБ посочващо необходимостта съдебните актове да бъдат мотивирани, тъй като законосъобразността на съдебния акт да може да бъде достъпна за преценка на страните (което е предпоставка и за упражняване на правото на жалба), както и за цялото общество (като проявление на конституционното изискване за публичност на съдопроизводството) само и единствено в случай, че са достъпни (т.е. известни) правните съображения за постановяването му. Последното не изключва конституционната допустимост законът да ограничи кръга от лица, за които са достъпни мотивите на съда, когато това е необходимо за гарантиране на друга призната от основния закон ценност, като процесуалният закон и съдебната практика могат да възприемат различен подход за определяне начина на мотивиране на съдебните актове съобразно техния вид и спецификите на съответното производство, така, че да се изпълни конституционното изискване волята на съда да се основава на ясни съображения, като се държи сметка, че убедителността на акта не е непременно производна на неговия обем.В случая съдът в съотвествие с разпоредбата на чл. 235 ГПК е основал решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като е изложил своите изводи в мотивите към решението. В постановеното въззивно решение са обсъдени всички наведени от въззивника с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решениеи то не е постановено в противоречие с посоченото от жалбоподателя в изложението му към касационната жалба решение на КС на РБ. Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 1 600 лв. разноски за касационното производство, представляващи платено възнаграждение за един адвокат. Предвид изложените съображения, съдът: