Определение № 998 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3064/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. С. чрез пълномощник адв. С.Ч. срещу решение №1206 от 09.03.2023г по в. гр.дело № 1498/2022г. на Софийски градски съд, с което в обжалваната от касатора част, за разликата над сумата 300 000 лева до пълния преявен размер от 500 000 лева е потвърдено първоинстанционно решение № 20210609 от 11.11.2021 г. по гр.д. № 13375/2010 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на иска на основание чл. 200, ал.1 КТ, предявен срещу ответника „ТИМ-С Енерджи” ООД.Произнесен е иск за обезщетение на неимуществени вреди в резултат на трудова злополука. До така оспорваният от касатора резултат се е стигнало ,след като по жалба на ищеца въззивният съд е ревизирал изводите на Софийски районен съд,78 състав за съпричиняване от страна на пострадалия,поради груба небрежност.Разгледаното възражение е обосновало намаляване на обезщетението ,което първоинстанционният съд е определил по справедливост в исковия размер от 500 000 лева и след отчитане на 80% съпричиняване са присъдени 100 000 лева. С обжалваното понастоящем решение Софийски градски съд е приел ,че възражение по чл.201, ал.2 КТ с изтъкване на кокретно поведение на пострадалия не е направено своевременно нито от ответника ,нито от привлечения в процеса помагач„Електроразпределителни мрежи –Запад” ЕАД,поради което същото неправилно е било разгледано. След като е приел за основелни оплакванията на ищеца като въззивен жалбоподател в тази насока ,Софийски градски съд собствено е приел, че по критерия на чл.52 ЗЗД обезщетението следва да се определи по справедливост в размер на 300 000 лева ,поради което над присъдените от първоинстнационния съд 100 000 лв. е присъдена разликата до този размер,с потвърждаване на обжалваното от ищеца решение в останалата част. При безспорни обстоятелства,че на 11.08.2020 г. около 10,50ч.при боядисване на стоманени конструкции (железни стълбове 110 kV„В./Бригадир“, [населено място], ж.к. Л.) е настъпила трудова злополука с ищеца С. К. С., изпълнявал трудовите си задължения „бояджия метални конструкции“,е ангажирана отговорността на ответника на основание чл.200, ал.1 КТ. Пострадалият С. К. С. ,тогава на 22 години,е бил ударен от образувала се волтова дъга,в резултат на което е получил тежка термична травма, изпаднал е в безсъзнание поради термичния шок, в състояние опасно за живота е откаран по спешност в болница „Пирогов“ ,където са предприети реанимационни мероприятия за овладяване на тежкото състояние. Установени са изгаряне на кожата и подлежащите тъкани на главата, корема, гръдния кош, горните и долните крайници на площ 70%,състояние след електрически удар,инхалация на пушечни газове,инфекция на горни дихателни пътища.Получените травми са били изключително болезнени, потискани с лекарства по време на цялото лечение,поради изключително високия им интензитет. Предприето е болнично лечение от 11.08.2020 г. до 22.10.2020 г. за 72 дни, а домашно-амбулаторно – от 22.10.2020г. Ищецът е претърпял осем опирации с пълна упойка,тъй като се е налагало отстраняване на мъртвата тъкан и пластики. Към момента на изготвяне на заключението по приетата СМЕ (3.06.2021г.) ищецът продължава да изпитва болки на няколко места по тялото и по крайниците, а също дърпане, стягане, ограничение на движенията в тези области – лява раменна става, лява ръка и пръсти, ляво коляно и лява глезенна става. Ограничени са движенията на лявата раменна става, лявата ръка и лявата коленна става.Увреден е левият малкопищялен нерв, което е довело до невъзможност за повдигане на лявото ходило. На главата в окосмената част има два загрозяващи белега – 3 см и 2,5 см, на лицето – челно вдясно – 2 белега – 1,5 см и 2 см, в ъгъла на лявата вежда 0,5 см. Вещото лице е констатирало множество белези с характер на келоиди и по тялото – на дясна мишница 15 см,на дясна предмишница 20 см, на лява подмишнична ямка 18 см, на лява предмишница 17 см, на лявата ръка и на половината от палеца 9 см, на лявото коляно 11 см.Цялото тяло, включително и външният полов орган, е в белези от изгаряния и участъци, от които е взета кожа за свободна кожна пластика. Останала е деформация на лявата подбедрица с липса на тъкани от външната страна.Ищецът е имал нужда от помощ за да са обслужва за период от около 3 месеца ,лечението не е завършило.Предстоят още няколко операции,като едва след това ще може да бъде направена точна преценка за степента на възстановяване на здравословното му състояние .Вещото лице по приетата СМЕ дава заключение ,че с оглед проведеното лечение, сегашното състояние и вида на предстоящите операции, пълно възстановяване на ищеца не може да настъпи.Заключението е възприето и от въззивнтия съд. Причинените травматични увреждания са произвели сериозно отражение върху психиката на ищеца и неминуемо са променили начина му на живот.След преживяната злополука той е бил напълно неспособен да се грижи за себе си, съзнавал е, че е обезобразен, че цялото му тяло е в белези и изгаряния. В този период ищецът не желаел да се храни, не виждал смисъл да живее. Въззивният съд на свой ред е кредитирал съдебно-психиатрична експертиза,установила остър животозастрашаващ емоционален стрес, преминал в посттравматично стресово разстройство,чийто изход понастоящем е непрогнозируем. Налице е продължителност на симптомите .Посттравматичното разстройство е довело до промяна в характера на ищеца – същият е станал по-раздразнителен, избухлив и нервен. По данни от изследването според вещото лице пълно възстановяване на нормалното психическо състояние не може да настъпи. При така установените увреждания с особено голям интензитет на първоначалните болки и страдания, обстоятелството, че площ в размер от 70% от тялото на ищеца е засегната от тежките термични травми; дългосрочните последици при младата възраст на ищеца, който към момента на злополуката е бил на 22 години, поради което е имал очаквания относно своето нормално развитие и бъдеще в личен и професионален план; предвид и тежкото емоционално състояние на ищеца С., който страда от посттравматично стресово разстройство,съзнава че е обезобразен и че никога няма да се възстанови напълно, въззивният съд е определил справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди на сума от 300 000 лв. В касационната жалба се съдържа оплакване за недопустимост на решението в обжалваната част, евентуално за допуснато съществено процесуално нарушение поради това ,че след като е сезиран единствено с жалба на ищеца и единствено по въпроса за съпричиняването,въззивният съд намалява размера на обезщетението, определно от първоинстнационния съд по справедливост. Според касатора,нарушено е изискване относно правомощията на съда да се произнесе само в пределите на търсената защита. Поддържа се оплакване и от занижаване размера на обезщетението. В изложение са формулирани две групи въвроси, в шест точки.Първата група въпроси е за критерия в чл. 52 ЗЗД и прилагането му:за съобразяване с възрастта на пострадалия, времетраенето на възстановяването и остатъчните явления и неудобства(т.1);за посочване значението на конкретните обстоятелства (т.2) и следва ли да се съобрази поотделно всяка една от получените травми(т.3); следва ли да се съобразява практиката по други сходни случаи (т.4).Сочи се основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с установена практика на ВКС, както и основание по чл. 280, ал.1 т.3 и ал.2 ГПК. Втората група въпроси са формулирани като израз н тезата ,че съдът на втора инстанция не е следвало да се произнася за справедливия размер,след като не е сезиран с оплакване от ответника.Повдигнат е въпроса за диспозитивното начало и забраната за влошаване положението на жалбоподателя(т.5);ограничен ли е съдът от посоченото във въззивната жалба (т.6) Сочи се основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с установена практика на ВКС в реш. № 163/2011г по гр.д № 1191/2010г Второ г.о и реш. по т.д № 848/2012г на Първо т.о на ВКС, както и основание по чл. 280, ал.1 т.3 и ал.2 ГПК Не е постъпил отговор Върховен касационен съд, ІІІ г.о намира, че не е налице основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по формулираните въпроси. Не е налице основание за допускане на въззивното решение за да се провери вероятна негова недопустимост, след като въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет- т.е разгледал е иск за разликата над уважения размер от 100 000 лева до пълния претендиран размер, като е постановил решение по същество с частично уважаване за разликата до 300 000 лева и потвърждаване на отхвърлителното решение на първоинстанционния съд в останалата част, опредяйки сам, като решаващ съд, справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди според критериите на чл.52ЗЗД. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и по формулираните въпроси. Първата група въпроси в изложението имат ясен отговор в последователната съдебна практика на ВКС по отношение на изискванията към решаващата дейност на съда, когато се определя обезщетение за неимуществени вреди при травматични увреждания съгласно чл. 52 ЗЗД. Не е налице основание по чл. 280,ал.1 т.1 ГПК ,тъй като въззивното решение не е в противоречие с установената практика на ВКС.Спазени са задължителните указания относно необходимостта съдът да обсъди и прецени всички обстоятелства съгласно ППВС №4/1968г., за което свидетелстват мотивите на решението в единното им съдържание. Въззивният съд,оценявайки характера и степента на травматичните увраждания, отражението им в конкретност върху психиката,начина на живот на ищеца и предвид младата му възраст включително,с отчитане перспективата при възстановителния процес(който не е приключил,но пълно възстановяване не може да се очаква) собствено е посочил, че е справедливо конкретното обезщетение за неимуществени вреди да бъде по-високо от това при неимуществени вреди от смърт на работник ( в т. см.реш.№129/2020г по гр.д №516/2020г Трето г.о). Следвайки така установения в практиката на ВКС подход, Софийски градски съд е приел,че в случая ищецът е в по- лошо положение от това на близките, понесли загуба от смъртта на работника, защото търпи и ще търпи големи мъки и е загубил желанието си за живот. Като е присъдил по-високо обезщетение в сравнение с присъждани при смърт в резултат на злополуки,въззивният съд не е нарушил изискването за сходно решаване на аналогични случаи като израз на обществената оценка за обезвреда, а при размера е съобразил значението на обществено- икономическите условия в страната. Аналогичните случаи на увреждане следва да се обезщетяват равностойно,това е част от съдържанието на обеществения критерии за справедливост, но касаторът не е обосновал съображения за наличие на основание по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК по този въпрос. Не се обосновава противоречие с изтъкнатото от защитата решение №214/2018г по гр.д №3921/2017г ,реш.№ 350/2011г на Четвърто г.о и реш. № 749/2008г на Второ т.о на ВКС. В случая въззивният съд е отчел и посочил в мотивите си всички установени увреждания при ищеца и е оценил значението им ,поради което отговор на така поставените въпроси няма да промени решаващите правни изводи на съда.Приложени са установените в практика на ВКС принципни указания към обстоятелствата по делото за да се определи по размер обезщетението при конкретното травматично увреждане. По този начин въззивният съд е приложил критериите „продължителност на болките и страданията” и „последици от получените увреждания” съгласно ППВС №4/1968г, т.ІІ и решение № 125/2016г по гр.д № 4417/2015г ІV г.о,реш. по гр.д №2303/2017г на 3-то г.о,реш.№226/2019г по гр.д №756/2018г на 3-то г-о и др., в която установена съдебна практика на първо място сред обстоятелствата подлежащи на конкретна преценка като неблагоприятни последици от травматични увреждания, са указани характерът и степента на увреждането, също и интензитетът на болките,времето за възстановяване, включително преценка на възможността за това. Съображенията,изтъкнати в изложението във връзка чл.280 ал.1 т.1 ГПК по втората група въпроси /отн. нарушаване забраната в чл. чл.271 ал.1,предл. второ от ГПК/ не се възприемат от настоящия състав на Върховен касационен съд за случай ,при който без да е сезиран с жалба от ответника въззивният съд намери за завишен определеният в мотивите на първоинстанционното решение размер на обезщетението за неимуществени вреди, при обжалвано само от ищеца първоинстанционно решение, с което обезщетението е намалено поради прието съпричиняване. Забраната в чл.271 ал.1,предл. второ от ГПК не обхваща задължението на въззивния съд да определи обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, когато разглежда въпроса за определяне размера на обезщетението до отхвърления размер на претенцията единствено по въззивна жалба на ищеца,при единствено негово оплакване за неправилно уважено възражение на насрещната страна за съпричиняване, довело до намаляване на обезщетението.Касаторът се позовава на формирана практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение №82/2013г по т.д №848/2012г,ТК,Първо отд,на ВКС, което заедно с анализираната в него практика на ВКС не подкрепят поддържаната от защитата теза. В решението е изтъкнато,че в случая не се касае нито за недопустимост на решението, нито се нарушава забраната да се влошава положението на жалбоподателя, а последното трябва да се разглежда като резултат от съпоставяне на диспозитивите на двете решения,единствено формиращи сила на пресъдено нещо. Разрешението в установената практика на ВКС,включиткелно цитираната от защитата, е съобразено с отречения правен интерес за страната да обжалва самостоятелно мотивите на съдебното решение. Водещо е съображението,че се касае за прилагане на материалния закон ,засягащо обществения критерии за справедливост в чл. 52 ЗЗД. Изискванията към решаващата дейност на съда в тази насока са разяснени в задължително установена практика на ВКС( ТР№ 1 от 09.12.2013 на ОСГТК) и са съобразени от въззивния съд. Съгласно приетите в ТР №1 от 01.08.2022г по тълк.д №1/2021г ОСГТК разяснения за зависимостта между прилагането на чл. 52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД(вкл. други основания за намаляване на обезщетението поради съпричиняване–чл.201,ал.2 КТ),основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните,когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.В съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД съдът следва да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди,а в Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд на РБ е указано,че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.Затова в установената практика на ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД е утвърдено,че като съд по съществото на спора въззивната инстанция собствено формира решаващи изводи по този въпрос и мотивира решението си. Предвид горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.