Определение № 4920 от 30.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1807/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. П., подадена чрез адв. Н. Ч., против решение № 17 от 30.01.2024г. постановено по въззивно гр.дело № 618/2023г. на Пловдивския апелативен съд, ГО, 2 граждански състав. С атакуваното решение е потвърдено решение № 1132/17.08.2023г. по гр.д. № 3229/2022г. на ОС-Пловдив за отхвърляне иска на касаторката с правно основание чл.5, ал.2 ЗЛС за поставяне под запрещение на ответницата И. И. К.. В касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост -основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК. В изложениепо по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторката навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, по следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - ППВС №5/1979г., ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№ 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 379/07.05.2000г. по гр.д. № 1320/2008г. на І ГО, решение № 61/02. 06.2022г. по гр.д. № 1898/2021г. на ІІІ ГО, решение № 762/20.07.2011г. по гр.д. № 1371/2009г. на І ГО, решение № 118/ 15.05.2012г. по гр.д.№ 588/2011г. на ІІІ ГО: 1. Задължен ли е съдът при преценка годността на експертното заключение служебно да констатира непълнота и/или неправилност на заключението и да допусне допълнителна или повторна експертиза, съгласно чл. 201 ГПК с цел изясняване на релевантните за спора факти и формиране на изводи относно наличието на медицинския или юридическия критерий за поставяне на едно лице под запрещение по чл. 5 ЗЛС; 2. В правомощията ли е на въззивния съд служебно или по искане на страната да назначи допълнителна или повторна експертиза за проверка доказателствената сила на прието по делото заключение, ако установи допуснати процесуални нарушения, свързани с установяването на релевантни факти, непълнота на доказателствата и формирането на изводи, касаещи медицинския критерий за поставяне под запрещение; 3. Задължен ли е съдът да формира изводите си относно наличието на медицинския и юридическия критерии по чл. 5 ЗЛС, съответно при тяхната взаимна обвързаност, след изясняване от каква душевна болест и/или слабоумие страда ответникът, какво е нейното проявление и как се отразява тя на поведението му, чрез назначаване на експертиза, основна, допълнителна и повторна, когато за изясняването на някой възникнали по делото въпроси са нужни специални знания, които съдът не притежава. По въпросите 4. Длъжен ли е въззивният съд в производство по чл. 5 ЗЛС служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелвантите факти, с оглед защита на интересите на лицето, да което се иска поставяне под запрещение, с оглед необходимостта от неотложно адекватно лечение и предотвратяване възможността за разпиляване на имуществото му; 5. Нарушил ли е въззивният съд задълженията си в производство по чл. 5 ЗЛС, като не е обсъдил и не е дал отговор на възраженията, доводите и исканията във въззивната жалба, касаторката твърди противоречие и с решение № 214/19.10.2015г. по гр.д.№ 1619/2015г. на ІІІ ГО и решение № 379/97.05.2009г. по гр.д.№1320/2008г. на І ГО. Поставят се и въпросите: 6. Допустим ли е личен разпит на ответинка по иск с правно основание чл. 5 ЗЛС пред въззивната инстанция, съответно касационната инстанция, с оглед правилото на чл. 338, ал.1 ГПК, че изслушването на ответника е преди събирането на другите доказателства и изслушването на вещите лица; 7. Какви са основанията, обуславящи възникналата необходимост от личен разпит на ответника и/или на негови близки по иска по чл. 5 ЗЛС, пред въззивната, съответно касационна инстанция; 8. В производство за поставяне под запрещение допустимо ли е пред касационната инстанция да се твърдят нови обстоятелства и да се представят нови писмени доказателства, с оглед настъпило слез постановяване на въззивното решение влошаване състоянието на лицето, за което се иска поставяне под запрещение, съответно да се правят доказателствени искания за лично изслушване пред ВКС на лицето, приемане на нови доказателства и назначаване на експертиза. По последните три въпроса се твърди противоречие, освен с цитираната вече задължителна практика на ВКС, така и с решение № 210/21.01.2020г. по гр.д.№ 742/2019г. на ІІІ ГО и решение № 267/21.03.1987г. по гр.д.№ 120/1987г. на ІІ ГО на ВС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По въпроса 9. Задължен ли е съдът в производство за поставяне под запрещение, когато отказва допускане на допълнително или повторно заключение, да мотивира преценката си за това, твърди противоречие и с решение № 542/07.02.2012г. по гр.д.№ 1083/2010г. на ІV ГО. Касаторката поддържа също, че атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд при постановяването му нарушил основополагащи процесуалноправни принципи и решението било явно необосновано. В преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба И. И. К. не изразява становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационно обжалване следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 5 ЗЛС, във вр. с чл. 336 от ГПК. Съставът на въззивния съд е приел, че ищцата Г. П. е дъщеря на ответницата И. К., поради което попада в кръга от лицата по чл.336, ал.1 от ГПК. След анализ на събраните в производството доказателства съдът е счел, че са останали недоказани изложените в исковата молба твърдения, че ответницата К. страда от заболяване, което й пречи сама да осъзнава и защитава интересите си. Позовал се е на заключението на комплексната медицинска експертиза, в което след обследване, проведено на 21.06.2023г. експертите са стигнали до заключение, че при К. са налице леко отслабени паметови възможности и услужлив за възрастта интелект; че изпитва тревожност по отношение на изхода от ситуацията с образуваното срещу нея дело; че психологическият преглед не е установил обезпокоителни данни, които да водят в посока налагане на принудително лечение или вид запрещение на лицето; не са установени значими паметови нарушения, които да са в степен на дементен синдром; ответницата е в състояние да придобива нови елементарни познания, както и да ползва свои стари, които са достатъчни за добра адаптация в обществото; съхранен е придобитият собствен опит, социални знания и житейски умения. Според експертите установеното тревожно състояние е напълно относимо към ситуацията, в която ответницата е поставена. Направили са категоричното заключение, че не се налага провеждане на медикаментозно лечение, тъй като И. К. е психично здрава жена, при която не се установява синдромокомплекс покриващ критериите на психично разстройство, свързано с качествено нарушение на психичните функции-в състояние е да възприема и да осмисля събитията и фактите от реалната действителност. Съдът е съобразил, че според експертното становище ответницата не се води на диспансерно наблюдение в ЦПЗ-Пловдив, а амбулаторно посочените F06.2 Органично налудно /шизофреноподобно/ разстройство, F00.1 Деменция при болестта на Алцхаймер с късно начало, F06.4 Органично тревожно разстройство, понастоящем не се установяват, нито установяват дементен синдром или заболяване, свързано с качествено нарушение на психичните функции. Предвдид това съдът е приел, че при ответницата не е налице болестно състояние, поради което не е осъществено пълно и главно доказване на медицинския критерий по чл. 5, ал. 1 от ЗЛС. Допълнил е, че тъй като се касае за въпрос, който е от изключителна важност за правното положение на едно физическо лице, е необходимо да се изследва и възможността на И. К. да разбира свойството и значението на извършеното и да може да ръководи постъпките си. Анализирайки отговорите на ответницата по време на личния разпит по реда на чл. 337, ал. 1 от ГПК съдът е приел, че тя е сравнително ориентирана за време, място и собствена личност, за роднините си и отношенията с тях; споделя за проблем с окото и претърпяна операция за неговото отстраняване; сама се справя с битовите въпроси и изхранването си. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели (на А. Г.-съжителка на сина на ответницата и на М. Н.-свещеник в църквата, която К. посещава) и е приел, че впечатленията на св.Г. относно състоянието на К. се отнасят за период преди повече от 2 години, който е свързан със смъртта на съпруга й, а показанията на св.Н. и наблюденията на експертизата касаят по-близък момент и не дават основание да бъде направен извод за наличие на някакви пречки за К. да се грижи своите работи. Предвид това съдът е обосновал извод, че не са налице предпоставките на чл. 5, ал. 1 от ЗЛС за поставянето й под запрещение и е отхвърлил иска. При тези мотиви на въззивния съд, съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол. По първата група въпроси (1, 2 и 3) както и по 9 въпрос, свеждащи се обобщено до задължението на въззивния съд да допусне изслушване на експретиза, когато представеното по делото заключение е оспорено, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Извършените от въззивния съд процесуални действия във връзка с направените във въззивната жалба доказателствени искания не противоречат на задължителните указания в т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на формираната по приложението на чл. 201 ГПК практика на ВКС. Според дадените от ВКС разяснения, не всяко оспорване на представено експертно заключение води до възлагане на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на първоначалното заключение. Право на съда е да прецени дали искането на страната за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно, като тази преценка не следва да е формална, а трябва да се основава на установените в закона критерии. В случая въззивният съд в рамките на правомощията си по чл. 201 от ГПК е осъществил посочената преценка, анализирайки изводите на експертите по изслушаното в първоинстанционното производство заключение на КСМЕ, както и обясненията им, дадени в откритото съдебно заседание и по същество е споделил изводите на първоинстанционния съд, че оспореното от ищцата експертно заключение е достатъчно пълно, ясно и обосновано и няма основание за съмнения в правилността и обективността му. Следва да се посочи и, че по приложението на чл. 202 ГПК е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС (решение № 142/ 20.06.2017г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ІV ГО, решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ІV ГО и др.) според която заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на съдебната експертиза, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт. Суверенно право на решаващия съд при преценката на доказателствения материал по делото е да кредитира или не дадено доказателство. Въззивната инстанция в съответствие с цитираната практика е обсъдила заключението на комплексната медицинска експертиза, заедно с останалите писмени и гласни доказателства и с дадените от ответницата отговори при изслушването й по реда на чл.337 ГПК. Съобразено е също, че по делата за поставяне под запрещение единствено съдът е компетентен да реши, отчитайки медицинските данни и другите доказателства, дали ответникът следва да бъде поставен под запрещение, а вещото лице е компетентно да даде заключение не само относно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от душевна болест или слабоумие и да определи степента на страданието, а също с оглед здравословното състояние на лицето да отговори може ли то фактически да се грижи за своите работи и интереси – т. 5 от ППВС № 5/1979г. В посочените насоки са били изследванията на комплексната експертиза, която е дала оценка, че ответницата не страда от душевна болест или слабоумие, в резултат на което може да се грижи за своите работи – т. е. не е лишена от възможност да разбира и ръководи постъпките си. Въззивният съд, с оглед установената по делото фактическата обстановка е обосновал извод, че след като ответницата не страда от душевна болест или слабоумие, по смисъла на чл. 5, ал. 1 от ЗЛС, която да води до невъзможност да разбира свойството и значението на постъпките си и оттам да се грижи пълноценно за своите работи, тя не следва да бъде поставена запрещение. Предвид изложеното не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационен контрол, а несъгласието на касаторката с крайния резултат, при който експертното заключение е кредитирано, представлява оплакване за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка във фазата по селектиране на касационната жалба. Въпреки, че 4 въпрос е некоректно поставен, е необходимо да се посочи, че в случаите, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса (напр. в производството за поставяне под запрещение), негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. Когато първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба (така мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Във всички случаи обаче изискването към доказателствените средства, които съдът в производство по иск с правно основание чл. 5 ЗЛС е длъжен служебно да допусне по искане на страна, е те да са допустими и относими. Дали съдът сезиран с иск по чл. 5 ЗЛС следва служебно да събере (като допусне и изслуша) допълнително експертно становище относно наличието на душевна болест или слабоумие или разпит на свидетели с оглед преценката му за покриване на юридическия критерий за вменяемост – разбиране на свойството и значението на извършеното и способността да се ръководят постъпките, респ. за възможността на лицето само да се грижи за своите работи – е решение в хода на съдебното дирене, което е обусловено от конкретните обстоятелства, установени по делото и от особеностите на всеки отделен случай. Ето защо по това питане също не може да се осъществи достъп до касация. Петият въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по наведените от страните доводи и възражения и да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви за значението им за крайния резултат по делото. В случая съставът на апелативния съд е отразил в решението си защитните доводи и възражения на страните, обсъдил е приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти и е достигнал до обоснован извод за неоснователността на искането. Поставените от жалбоподателя въпроси 6 и 7 относно личния разпит на ответник в производство по чл. 336, ал.1 ГПК макар в едната си част да са обуславящи, по отношение на тях не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Според трайната и непротиворечива съдебна практика, принципът за непосредственост по чл.11 от ГПК е спазен, когато задължителното лично явяване и разпитът на ответника по иска за поставяне под запрещение (чл.337, ал.1, изр.1 ГПК) са осъществени пред първата инстанция. Този извод кореспондира на разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от ППВС № 5/13.02.1980г. и към т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия. В тази връзка въззивният съд няма процесуално задължение, а може да разпита лично ответника по иска за поставяне под запрещение, ако намери това за необходимо (чл. 267, ал. 2 от ГПК) или ако първата инстанция не е провела този разпит (чл. 266, ал. 3 от ГПК). Поставеният 8 въпрос не удовлетворява обща предпоставка за достъп до касация, тъй като не е обусловил изхода на делото и не произтича от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Предвид това и с оглед указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросът не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд. Отделно от това нови обстоятелства и нови писмени доказателства, обосноваващи евентуално наличието на предпоставките на чл. 5 ЗЛС не могат да бъдат разглеждани в касационното производство. Решението на Пловдивския апелативен съд не е очевидно неправилно. То не е постановено в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила, т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му. Предвид изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение