Определение № 3527 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 58/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Телевикс 72“ ЕООД, чрез процесуалния му представител, срещу решение № 942 от 23.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1528/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, ГО, V – А състав, с което е потвърдено решение № 1435 от 24.04.2024 г., постановено по гр. д. № 13001/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, 20 състав, с което е уважен предявеният от Ц. Х. Д. срещу „Телевикс 72“ ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението ѝ, извършено със Заповед № 02/07.08.2023 г., за незаконосъобразно и отмяната на заповедта.

В касационната жалба се поддържа, че решението е необосновано и неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Каква е доказателствената стойност на електронния документ /изявление/, изпратено по електронна поща?“;

2. „При липса на оспорване на представения електронен документ от насрещната страна дължи ли другата страна доказване на неговото авторство, изпращането и получаването на това електронно изявление?“;

3. „Произвежда ли действие връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение на датата, на която изтича отправено едномесечно предизвестие от страна на служителя при обективна невъзможност на работодателя да връчи заповедта за уволнение в течение на срока на предизвестието поради ползван отпуск и неявяване на работа?“;

4. „Законосъобразно ли е уволнението на основание чл. 190 КТ при издаване на заповедта за уволнение в срока на отправено едномесечно предизвестие от служителя, но наложено на датата, на която изтича предизвестието поради обективна невъзможност на работодателя да връчи заповедта за уволнение в течение на срока на предизвестие поради ползван отпуск и неявяване на работа от страна на служителя?“.

Твърди се, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се сочат и конкретни решения, а вторите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба – Ц. Х. Д., в писмен отговор, подаден чрез процесуалния ѝ представител, оспорва наличието на основания за допускане на касационния контрол, а по същество счита подадената касационна жалба за неоснователна. Прави искане за присъждане на разноски съобразно представения договор за правна защита и съдействие № 113/22.11.2024 г.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 188, т. 3 във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7 КТ. От фактическа страна е приел, че по делото е безспорно, че между работодателя „Телевикс 72“ ЕООД и ищцата Ц. Х. Д. въз основа на трудов договор № 10/28.10.2020 г. е възникнало валидно трудово правоотношение, по силата на което последната е заемала длъжността „счетоводител“. Въззивният съд е констатирал, че от представената по делото молба от 08.07.2023 г. е видно, че ищцата е поискала да ѝ бъде разрешено ползването на платен годишен отпуск – 15 дни, считано от 17.07.2023 г. до 05.08.2023 г., както и, че е депозирала предизвестие по чл. 326 КТ да бъде освободена от заеманата длъжност, считано от 06.08.2023 г. с изтичането на 30 дни. Със заповед № 35 от 11.07.2023 г. на Ц. Х. Д. е било разрешено ползването на платен годишен отпуск с продължителност 15 дни, считано от 17.07.2023 г. до 05.08.2023 г. Със същата заповед работодателят е посочил, че предизвестието за напускане от 30 дни следва да се счита за влязло в сила от 07.08.2023 г. В последствие е била издадена и заповед № 02/07.08.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, получена от ищцата по куриер на домашния й адрес на 08.08.2023 г.

Въззивният съд е посочил, че, за да се прекрати трудов договор на основание дисциплинарно уволнение, следва да са налице следните предпоставки: да е налице валидно съществуващо трудово правоотношение между работник и работодател, работникът да е извършил твърдяното нарушение довело до уволнение и да е спазена процедурата по налагане на дисциплинарното наказание. Съдът е приел, че между страните е спорен въпросът дали преди издаването на процесната заповед за дисциплинарно уволнение на ищцата е било връчено искане от работодателя по чл. 193, ал. 1 КТ за даване на обяснения, тъй като съгласно нормата на чл. 193, ал. 2 КТ при липсата на такова искане съдът следва да отмени дисциплинарното наказание без да разглежда спора по същество. Констатирал е, че по делото липсват доказателства, от които може да се направи категоричен извод, че обяснения преди налагане на дисциплинарното наказание са били поискани. Посочил е, че от предоставената разпечатка от имейл на 17.07.2023 г. с тема „искане“ и прикачен файл „Skan1.pdf“, не ставало ясно за какво е било искането, нито се разбирало какво е било съдържанието на прикачения файл, както и дали имейлът изобщо е бил получен от ищцата. Като неоснователно е било отхвърлено възражението на работодателя, че посоченият имейл не е бил оспорен по реда на чл. 193 ГПК, поради което е следвало съдът да го кредитира. Съдът се е аргументирал с това, че в исковата молба ищцата изрично е заявила, че разпоредбата на чл. 193 КТ не е спазена. Допълнил е, че в доказателствена тежест на работодателя е било да установи, че е поискал предварително да изслуша работника, преди да го уволни. Направил е извод, че от представеното доказателство не се установявало работодателят да е спазил процедурата, разписана в чл. 193 КТ. Посочил е, че преценката му дали доказателството е годно да установи факта на искането на обяснения не касае автентичността на доказателството, за която не съществува спор между страните. С оглед изложеното е приел, че не е спазена процедурата по чл. 193 КТ.

На следващо място в обжалваното решение съдът е посочил, че съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 и т. 3 КТ трудовият договор се счита за прекратен: когато се прекратява с предизвестие с изтичане срока на предизвестието, когато се прекратява без предизвестие, от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора. Приел е, че доколкото в конкретния случай предизвестието по чл. 326 КТ е било връчено на работодателя на 08.07.2023 г., то на 08.08.2023 г., когато е била връчена заповедта за уволнение, от който момент същата би могла да породи действие, трудовият договор вече е бил прекратен поради изтичане на срока на предизвестието. Съдът е приел, че и на това основание издадената от работодателя заповед е незаконна и подлежи на отмяна.

С оглед изложените съображения, е направил заключение, че изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата е правилен.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите два въпроса изразяват несъгласието на касатора с преценката на съда на представения доказателствен материал – разпечатка от електронна поща за изпратен до ищцата имейл с тема „искане“ и прикачен файл, наименован „Scan1.pdf“. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършената преценка на доказателствата, респективно с крайния решаващ извод на съда, който счита за неправилен представлява довод за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка от касационния съд в производството по чл. 288 ГПК. Следва да се посочи, че въззивният съд е дал изричен отговор на доводите, поддържани от дружеството работодател и във въззивната му жалба, като е приел, че от представеното доказателство не се установява работодателят да е поискал обяснения. Изрично е посочил, че спорът не касае автентичността на документа, съответно наличието или не на електронен подпис, противно на възраженията на дружеството работодател, а доказването, че представеното искане действително е било изпратено/приложено към имейла от 17.07.2023 г. Следователно въпросът за доказателствената стойност на електронния документ не е от значение за изхода на делото и отговорът на същия не би повлиял на крайния извод за основателност на предявения иск. Поради отсъствие на общо основание за допускане касационно обжалване не следва да се изследва налице ли е допълнително соченото основание.

Третият и четвъртият въпрос също не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място, доколкото основният довод на съда за уважаването на иска за признаване на уволнението за незаконно касае неизпълнението на задължението на работодателя по чл. 193, ал. 1 КТ, то въпросите за връчването на заповедта за уволнение са неотносими към решаващите му изводи. Доколкото все пак връчването е било разгледано като допълнителен мотив за уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се посочи, че въпросите не покриват общото основание за достъп до касация, а именно въпросите да са правни. Така поставени те са привързани към субективното разбиране на жалбоподателя за установените в процеса факти, които съдът не бил възприел в мотивите си. По отношение на третия въпрос съдът е приел, че заповедта за уволнение е връчена на деня, следващ този, в който е изтекло едномесечното предизвестие на ищцата, а въпросът за наличието или липсата на обективна невъзможност за връчване на заповедта поради ползван отпуск и неявяване на работа от страна на служителя е фактически и съответно изисква преценка на събрания доказателствен материал, която не е част от дейността по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Доколкото по въпросите липсва общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, то съдът не дължи произнасяне и по специалните такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В заключение, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото на ответницата по касационната жалба са дължими направените от нея разноски в размер на 1200 лв., представляващи заплатено в брой адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие.

Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение