Определение № 2378 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Юнивърсал експортс“ ЕООД против определение № 770/15.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 14506/2024 г. от ІІ-в състав на СГС. Ответникът по частната касационна жалба я оспорва, с писмен отговор. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение, съдът се е произнесъл по частна жалба против определение на СРС в производството по чл.248 ГПК. Съдът е приел, че определението на СРС следва да се измени като в полза на Б. М. се присъди още сумата 100,87 лева, присъдените разноски в полза на „Юнивърсал експортс“ ЕООД следва да се намалят до сумата от 943,80 лева. Възражението за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение, договорено от страна на ответника по спора -„Юнивърсал експортс“ ЕООД, съдът е счел за неоснователно, като е отчел фактическата и правна сложност на делото, броя на предявените искове и обема на осъществената защита, като е съобразил и договореното от ответната страна адвокатско възнаграждение, което е съответно на това на ищеца по делото. По отношение на оценяемите искове, предявени от ищеца, съдът е приел, че искът с правно основание 225, ал.1 КТ е предявен за сумата от 20 490 лева, като е основателен за сумата от 2601,92 лева, поради което дължимите разноски за този иск, съразмерно с основателната част от претенцията е в размер на 123,80 лева, а по иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ – на разноски в размер на 292,50 лева, доколкото този иск е основателен за сумата от 487, 86 лева от общо предявения размер от 1626,20 лева. Присъдени са разноски на ответника по делото, съразмерно с отхвърлената част на оценяемите искове и направените от ответника разноски по делото. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по подадена от Б. П. М. срещу „Юнивърсал Експортс“ ЕООД искова молба, с която са предявени конститутивни неоценяеми искове с правно основание чл. 344, ал 1, т. 1 и т. 2 КТ за отмяна на незаконното уволнение на ищеца и възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, както и осъдителни искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от 20 490,24 лв. - обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 02.03.2024 г. до 02.09.2024 г., както и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 1 626,20 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. С решение си от 16.08.2024 г. /необжалвано и влязло в сила на 24.09.2024 г./ исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са уважени /предвид направеното с отговора на исковата молба признание на тези искови претенции/. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225 КТ е уважен за сумата от 2 601,92 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 20 490,24 лв., а искът по чл. 224 КТ е уважен за сумата от 487,86 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1 626,20 лв. Със същото решение съдът е разпределил и разноските между страните съобразно изхода на спора, като е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение както следва: ищеца сумата от 2 265,43 лв., а на ответника - сумата от 2 069,01 лв. При тези съображения на въззивния съд в изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: „Как следва да се изчисли дължимото възнаграждение при частично уважаване на исковата претенция, когато са предявени обективно съединени искове, като една част от тях са неоценяеми по чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 2 КТ, а другата част са с определен материален интерес по чл. 344, ал. 1. т. 3, във връзка с чл. 225 КТ и по чл. 224 КТ, когато възнаграждението за всички искове е уговорено общо?“; „Как следва да се определи материалният интерес при обективно кумулативно съединени оценяеми искове от един ищец срещу един ответник с една искова молба за определяне на адвокатското възнаграждение?“. Цитирани са две определения на ВКС, които според касатора обосновават противоречие на възприетото от въззивния съд с практиката на ВКС по поставените въпроси. В първото цитирано определение от страна на касатора е прието, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е прекомерно и на това основание е преминал към изчисляване на минималното адвокатско възнаграждение въз основа на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /заглавия към момента на постановяване на акта/, а във втория случай адвоткатското възнаграждение е определено въз основа на минималните размери по цитираната наредба, тъй като възнаграждението се дължи на процесуалния представител на основание чл.38 ЗА. В настоящия случай липсва основателно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и същото не е определено на основание чл.38 ЗА, за да се приеме противоречие с цитираната и от касатора в частната касационна жалба наредба. Предвид изложеното, липсва соченото противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора и касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС