Определение № 197 от 22.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3961/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ „Д-р Г. С.” –ЕАД [населено място] срещу решение №156 от 10.07.2017г по в.гр.дело № 170/2017г. на Габровски окръжен съд. По иска с правно основание чл.222,ал.3 КТ, за претендирано обезщетение в размер на четири БТВ с главница 6370,24 лв изцяло е потвърдено решение от №94/19.01.2017г по гр.д № 6701/2-16г на Плевенски РС, същото отменено в частта, с която е отхвърлен иска по иска за мораторна лихва по чл. 86, ал.1 ЗЗД, който въззивният съд е уважил в предявения размер от 1884,76лв. Въззивният съд на свой ред решаващо е приел ,че пасивно легитимиран по обезщетението на основание чл.222, ал.3 КТ в размер на четири брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва, считано от 31.08.2016г. до окончателното изплащане е именно ответникът „УМБАЛ Д-р Г. С. – [населено място] като работодател Последният е оспорвал своята отговорност с оглед обстоятелството ,че през последните 10години от трудовия си стаж ищецът като лекар, е работил по трудови правоотношения при трима работодателя- МУ П., УМБАЛ „д-р Г.С.” ЕАД и [фирма] Към момента на прекратяване на трудовия му договор с Медицински университет - П. ищецът бил в основно трудово правоотношение с ответника ,с който правоотношението е прекратено по- късно. Поради това касаторът е поддържал ,че е последващ работодател и е следвало ищецът да упражни правото на обезщетение към момента на пенсионирането си спрямо МУ- П. Въззивният съд е намерил възраженията за неоснователни Съобразено е,че към 2013г и при непрекъснат трудов стаж повече от 10 г. при ответника по делото ,ищецът е осъществявал трудови функции по две трудови правоотношения, като трудовото правоотношение между ищеца и УМБАЛ „д-р Г.С.” ЕАД е било основното за ищеца – лекар по професия, а трудовото правоотношение с МУниверситет - П. е допълнително Най- напред (от 09. 09. 2013г и на основание чл.325 ал.1 т.4 КТ ) е било прекратено допълнителното ТПО с Университета, но правото по чл. 222 ал.3 КТ в този случай следва да се предяви пред работодателя по основното трудово правоотношение, което е прекратено с МБАЛ на 04.10.2013г. Въззивният съд е изтъкнал ,че хипотезата на „последващ работодател” е налице, когато работника вече е придобил и упражнил това право по чл.222, ал.3 КТ и в последствие постъпи на работа при друг работодател, в който смисъл се е позовал на установената съдебна практика - Реш. №49/05.04.2017г. по гр.д.№2351/2016г. на ІІІг.о. и Реш. №15/02.02.2016г. по гр.д.№2520/2015г. на ІІІг.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. В приложеното към жалбата изложение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 от ГПК се сочи противоречие с практиката на ВКС по два материалноправни въпроса: 1 - от кой работодател се дължи обезщетението по чл. 222 ал.3 КТ – от работодателя при прекратяване на трудово- правното отношение ( ТПО), при който работникът или служителят първоначално е придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст,или работникът или служителят съобразно своя интерес, може да претендира обезщетението при прекратяване на ТПО от последващ работодател ? 2 - Следва ли, при наличие на две ТПО работникът или служителят да упражни правото си на обезщетяване при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото на пенсия, по чл. 222 ал.3 КТ, или може да го упражни при другия си работодател съобразно интереса си ? Не са изложени съображения по цитираното като текст основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не е изтъкната и коментирана съдебната практика, с която според защитата въззивното решение е в противоречие по правните въпроси но са приложени реш. № 15/2016г по гр.д № 2520/2015г ІІІ г.о (изтъкнато от въззивния съд като практика по чл. 290 ГПК,неотносима за случая) и определение № 469/2016г по гр.д № 1909/2016г ІV г.о на ВКС (по чл. 288 ГПК ) Ответникът по жалбата доц. д-р И. М. С. е заявил отговор чрез пълномощника си адв. Я. Във въззивното решение въпросите са намерили отговор, съобразен със задължителната съдебна практика. Ответникът МБАЛ- П. не е последващ работодател, а основен работодател. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси на материалното трудово право не се условят на решаващите съображения на въззивния съд по делото, а ги преиначават; също така нямат опора в установените по делото фактически обстоятелства, а ги игнорират. Окръжен съд - Габрово не е приемал, че ищецът има избор срещу кой от работодателите да упражни правото по чл. 222 ал.3 КТ. Тъкмо обратното и в съответствие с принципа за еднократност при това обезщетение е приел, че то се дължи именно и само от ответника .Съображенията на съда за тази дължимост при конкретните обстоятелства – наличие на основно трудово правоотношение за ищеца с болницата и допълнително, като преподавател в Медицинския университет, са останали извън въпросите на касатора, затова и самите въпроси не са зададени коректно. Липсва обосновка на основание и по специалния селективен критерии на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Приложеното решение № 15/2016г по гр.д № 2520/2015г ІІІ г.о на Върховен касационен съд по реда на чл. 290 ГПК ясно сочи кои са признаците на „последващ работодател” и косвено води до разрешението, което касаторът оспорва и понастоящем обжалва.Приложеното определение, освен че не представлява съдебна практика по смисъла на селективния критерии,също не подкрепя извод за противоречие по правен въпрос. Установените за ответника по жалбата разноски са в размер на 500 лева и следва да се присъдят. Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.