Определение № 5385 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3498/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от Н. Г. К., подадена чрез адв. М. Ч. от АК – К., срещу въззивно решение № 25 от 28.02.2024 г. по в. гр. д. № 356/2023 г. на ОС – Кърджали, постановено в производство по извършване на съдебна делба, и обусловеното от това задължение на съделителите за заплащане на държавна такса. Срещу постановеното след решението определение на въззивния съд по чл.248 ГПК с № 203/22.05.2024 г. по същото в. гр. д. № 356/2023 г. на ОС – Кърджали, е подадена частна жалба, която се разглежда с друго дело пред ВКС по чл.274, ал.2 ГПК, и не е предмет на настоящето производство. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон. Моли решението да се отмени и делбеното жилище да се възложи на касатора, евентуално да се обезсили и делото върне за събиране на нови доказателства. Претендира разноски Насрещната страна в касационното производство Г. К. К., чрез пълномощник адв. А. М. от АК – С. З., оспорва жалбата с писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 260003 от 06.10.2023 г. по гр. д. № 1828/2019 г. на РС – Кърджали, е отхвърлена претенцията на съделителя /сега касатор/ Н. Г. К. за възлагане по реда на чл.349, ал.2 от ГПК на допуснатия до делба недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-66/18.10.2006 г. на ИД на АК, находящ се в сграда с идентификатор ****, с предназначение на имота: жилище, апартамент, на две нива /приземен и първи етаж/, ведно с припадащата му се 1/2 идеална част от общите части на сграда с идентификатор ****, също и 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор ***, като така описаното делбено имущество на основание чл.348 от ГПК, е изнесено на публична продан, като е постановено получената при проданта сума да се разпредели между съделителите Г. К. К. и Н. Г. К., при квотите, при които е допусната делбата между тях, така: от самостоятеления обект в сграда с идентификатор *****, ведно с прилежащите му 1/2 идеална част от общите части на сградата – 3/4 идеални части за Г. К. К. и 1/4 идеална част за Н. Г. К.; от поземлен имот с идентификатор *** - 3/8 идеални части за Г. К. К. и 1/8 идеална част за Н. Г. К.. Двете съдебни инстанции са се произнесли и относно разноските за държавни такси, и тези по чл.78 ГПК между страните. Установено е, с влязлото в сила Решение № 260165/10.05.2021 г., постановено по първоинстанционното дело № 1828/2019г. на РС-Кърджали, е допусната делбата между ищеца Г. К. К. и ответницата Н. Г. К., при дялове: - от самостоятелния обект в сграда с идентификатор *****- жилище, ведно с припадащите му се 1/2 идеални части от общите части на сграда с идентификатор **** - 3/4 идеални части за Г. К. К. и 1/4 идеални части за Н. Г. К., и от поземлен имот с идентификатор *** - 3/8 идеални части за Г. К. К. и 1/8 идеални части за Н. Г. К.. Установено е, че собственик на това делбеното имущество е бил Т. Т. П., починал на 08.02.1990 г. и оставил наследници низходящи Г. Т. Т., починал на 18.11.2000 г. и М. Т. К., починала на 27.12.2007 г. Наследници по закон на Г. Т. Т. са децата му А. Г. Т. и М. Г. Т., двамата праводатели по дарение на съделителя-ищец Г. К., а наследници по закон на М. Т. К. са децата й К. Г. К.-праводател по дарение на сина си съделителят Г. К., и съделителят Н. Г. К.. Само съделителят Н. Г. К. е предявила възлагателна претенция да получи в дял делбеното имущество на основание чл.349, ал.2 от ГПК, тъй като няма друг имот. Другият съделител-ищецът Г. К., оспорва искането. Въззивният съд е подложил на собствена преценка дали са налице законоизискуемите предпоставки по чл.349, ал.2, предл. първо ГПК по повод възлагателната претенция на Н. К., в контекста и на оплакванията по въззивната жалба на същата. Поради идентичност на разпоредбите на чл.288, ал.3 ГПК /отм./ и на чл.349, ал.2 ГПК е счел решаващият съд, че се явява приложимо ТР № 1/19.05.2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, прието по приложението на чл.288, ал.3 ГПК /отм./. Формиран е извод, предвид установените факти по делото, че са налице част от предпоставките по чл.349, ал.2 ГПК, а именно, че подлежащият на делба имот е жилище, че то е неподеляемо - от него не могат да бъдат образувани два реални дяла съгласно допуснатите до делба квоти, и че съделителят К. няма друго жилище. По отношение характера на съсобствеността, предвид установеното, че съделителите са роднини по съребрена линия ІІІ степен- племенник и леля, всеки от тях е придобил идеална част от делбеното имущество на различно основание - съделителят К. по правна сделка, а съделителката К. по наследяване, е прието, че е налице т.нар. комбинирана /смесена/ съсобственост, а по отношение на нея, съгласно т.8 на горепосоченото ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк.д.№ 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, разпоредбата на чл.349, ал.2 ГПК не намира приложение. По повод наведеното с въззивната жалба оплакване за приложимост на чл.349, ал.2 ГПК предвид качеството наследник на въззивницата и наследствения характер на имота, решаващият съд е преценявал и дали в случая е приложимо даденото с последвалата практика на ВКС разширено тълкуване на закона относно допустимите отклонения от посоченото тълкувателно решение, според което при действието на новия ГПК сделките, сключени между сънаследници с части от делбения имот, макар и да сочат на хипотеза на смесена съсобственост, поради предмета на разпореждане в рамките на наследствения имот, не са пречка да се възложи сънаследствения неподеляем недвижим имот в полза на сънаследник, така че да се избегне изнасянето имота на публична продан. Прието е, обаче, че дори и това разширително тълкуване е неприложимо в настоящото производство, защото имотът няма изцяло наследствен характер, а и съделителите не са сънаследници. Първо, защото съделителят Г. К. никога не е придобивал по отношение на имота качеството на наследник, а такива са били само неговите праводатели по процесната сделка-дарение. Второ, защото не е установена по делото и другата от изискуемите се положителни предпоставки за целеното възлагане, а именно съделителят Н. К. да е живяла в процесния имот при откриване на наследствата, било то на нейния дядо Т. Т. П., починал 1990 г., било то на нейната майка М. Т. К., починала 2007 г. Воден от разрешението по т. 7 на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, че за преценката дали наследникът е живял в имота, е необходимо наличие на трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, и установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение, съдът, като е обдъдил събраните по делото доказателства, е приел, че тази предпоставка не еналице. От показанията на разпитаните по делото свидетели ,и в частност тези на свидетелите П. К. и К. К., е установено, че след своите женитби децата на М. К. - синът ѝ К. /праводател на съделителя Г.К./ и дъщеря ѝ - съделителката Н., са напуснали процесния имот и се установили в свои семейни жилища, като Н. напуснала имота през 1984 г., но в един период около 1986 г. със съпруга си и с роденото им дете се върнала временно в имота, който обаче окончателно напуснала през 1987 г. Установено е, че съделителката К. действително се грижела за болната си майка и посещавала имота преди смъртта й много често, вкл. според самата съделителка и оставала понякога да пренощува, но това е прието да не представлява живеене в делбеното жилище към смъртта на майка си през 2007 г. Съответно е прието и че съделителката К. не е живяла в това жилище и към момента на смъртта на дядо си Т. Т. през 1990 г. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Н. К., се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които се твърди да са обуславящи и по които въззивното решение противоречи с практиката на ВКС, с практиката на съдилищата, и че същите са въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: 1/ При валидно сторена възлагателна претенция от съделител-наследник и при липса на конкуренция на възлагателни претенциии в производство по делба, пречка ли е за уважаване на възлагателна претенция, обстоятелството, че съделителят-наследник не е живял в имота към датата на откриване на наследството на един от общите наследодатели при положение, че съделителят-наследник не притежава друго жилище и за него е налице елемента жилищна нужда ? Нужно ли е в този случай да се избегне изнасянето на имота на публична продан ? - сочи се противоречие с т. 7 от ТР №1/19.05.2004г. по гр.д. № 1/2004г. на ОСГК на ВКС, решение № 110/25.05.2016 г. по гр.д.№ 432/16 г. на ВКС, І г.о.; 2/ Следва ли да намери приложение даденото в т.9 на ТР № 1/19.05.2004г. ТД № 1/2004г., разрешение според което ако претендиращият възлагане по реда на чл.349, ал.2 от ГПК съделител е живял в имота предмет на делбата към момента на смъртта на който и да е от общите наследодатели е достатъчно да се приеме, че са налице предпоставките за възлагане ? - противоречие с т.9 на горепосоченото ТР и с решение № 19/08.02.13г. по гр.д. № 619/2012г. на ВКС, II г.о.; 3/ При установено противоречие в показанията на разпитаните свидетели, следва ли въззивния съд на основание чл.266, ал.3 от ГПК да допусне събиране на гласни доказателства, чрез разпит на свидетели за да се изяснят противоречията между вече разпитаните свидетели показанията на които са от съществено значение за правилното решаване на делото ?; 4/ Следва ли въззивния съд да уважи искането за събиране на гласни доказателства, при положение че това доказателствено искане е било отхвърлени от първоинстанционния съд поради допуснато процесуално нарушение ?- по последните два въпроса се сочи противоречие с решение № 7 от 29.01.2021 г. по т. д. № 94/2020 г. на ВКС, II т.о. Касационното обжалване не може да се допусне по поставените въпроси, по следните съображения: Според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с посочването на правен въпрос, касаторът следва да установи и наличие на някоя от специфичните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК. Формулираните от касатора въпроси № № 1 и 2 имат отношение към мотивите на въззивния съд, но по тях не се установява противоречие на въззивното решение с посочените от касатора тълкувателно решение и решение по чл.290 ГПК на ВКС. В случая въззивният съд, в съответствие с посочената практика на ВКС, е преценявал дали се установяват всички законово изискуеми кумулативни предпоставки по чл.349, ал.2 ГПК за възлагане спрямо съделителя Н. К., вкл. и живеене на същата в делбеното жилище, разбирано като трайно установяване с цел живеене към смъртта на всеки от наследодателите. Липсата дори на една от законоизискуемите предпоставки за възлагане по чл.349, ал.2 ГПК прави искането за възлагане неоснователно, независимо дали другите предпоставки на същата законова норма са налице. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че това не е установено към смъртта на нито един от наследодателите на съделителката К., като правилността на тези изводи не може да се преценява във фазата по чл.288 ГПК. Различният изход на спора по решение № 110/25.05.2016 г. по гр.д.№ 432/16 г. на ВКС, І г.о. и решение № 19/08.02.13г. по гр.д. № 619/2012 г. на ВКС, II г.о. е обусловен от приетите за установени по тези други дела различни факти - по първото: отсъствие на съделител-наследник временно от делбеното жилище поради командироване на работа в чужбина и тълкуване на това временно отсъствие не в ущърб на този съделител, искащ възлагане, а по второто- установено е, че съсобствеността е по наследяване за всички съделители последователно от двама общи наследодатели, и искащият възлагане е живял в наследственото жилище към смъртта на единия от тези общи за страните наследодателя, каквито факти в настоящият случай не са установени. Въпроси № № 3 и 4 нямат характеристиките на общо основание за допускане на обжалването, а обобщават оплакването на касатора за неправилност на въззивното решение поради допуснати от съда нарушения на процесуалните правила при разглеждането на делото, а съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК такива оплаквания не подлежат на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите. В допълнение следва да се отбележи, че въпрос № 3 не кореспондира с мотивите на обжалваното решение, защото съдът не е преценявал дали има противоречие, и как да го разреши, между показанията двамата свидетели П. К. и К. К. относно установяване на правнорелевантни факти в процеса в доказателствена тежест на ответницата относно това дали последната е живяла в делбеното жилище към смъртта на двамата свои наследодатели, и така въпросът не се явява и обуславящ за изводите на въззивния съд. Въпрос № 4 е изведен от разбирането на обжалващата страна за необходимостта от събиране на нови гласни доказателства, която е отречена от първоинстанционния съд, също и от въззивният съд, като последният, с определението си по чл.267 ГПК, е направил дължимата преценка на процесуалното бездействие на въззивницата /сега касатор/ да доведе и втория допуснат на същата свидетел в заседанието на 6.06.2023 г., определено като такова по чл.158, ал.1 ГПК - краен срок за събиране на доказателства. Преценката на доказателственото значение на ценените от въззивния съд писмени и гласни доказателства, т. е. какви факти приема съда за установени от тях, касае правилността на решението и не е предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК, както вече беше посочено по-горе. По поставените въпроси, освен липсата на общото основание за селекция по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК според изложеното по-горе в настоящето определение, касаторът К. не е установила и специфичните предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Не е посочено на кое решение на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз противоречи въззивното решение (каквото е изискването на действащата норма на чл.280, ал.1, т.2 ГПК), нито е обосновано изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди последното, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци по чл.280, ал.2 ГПК. Въззивното решение не може да бъде допуснато и в контекста на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, на каквато касаторът се позовава. От съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, не се констатира видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), нито съдебният акт има белези на явна необоснованост вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или правни принципи или на правилата на формалната логика. Приложението на материалният закон е в неговия действителен смисъл, като е съобразена от решаващият съд и съществуващата практика на ВКС. Оплакването на касатора отразява несъгласието на тази страна с формираният от съда решаващ извод за неоснователността на нейната възлагателна претенция, което не се преценява в тази фаза по чл.288 ГПК. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, както дължи на насрещната страна съгласно чл.78, ал.3 ГПК направените от последната разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4300 лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК